Хомосексуалният код

В един от възловите пасажи на "История на сексуалността", том 1, Фуко твърди, че с развитието на sciencia sexualis и медицинското формализиране на хетеро/хомосексуалната система от категории, хомосексуалният тип за първи път е "станал персонаж: едно минало, една история и едно детство, един характер, един начин на живот, също и една морфология с неприкрита анатомия и със загадъчна физиология. Нищо от онова, което той представлява в цялост, не се изплъзва от неговата сексуалност. Тя е навсякъде в него: разпростряна под цялото му поведение, защото е негов таен и безкрайно активен принцип; изписана без свян върху лицето му и върху неговото тяло, защото е тайна, която винаги издава себе си."1
Всъщност историческият преход, постулиран от Фуко, от актове на содомия към хомосексуален тип, е част от една по-голяма епистемологична трансформация, при която способността да се разпознават значимите и характерни черти на "проблемни" социални групи става изключително важна за органите за социално управление. Появата на социалната типология и новото визуално изкуство, представящо слоевете, които са във фокуса на администрацията - колониалния субект, криминалния субект, бедните, проститутките, сираците, психично болните - едновременно с развитието на индустриално произведената фотография като средство за социално управление, водят до създаването на многопластов проект за архивиране, при който именно образът става център на бюрократичния интерес. Познаваме цяла серия от такива архивни образи, подробно изучавани от Алан Секула и Джон Таг: колониалния архив в антропометричната форма, възприета след въвеждането на скалата на Лампре в областта на визуалното; архива за бедността, представен от снимки на бедняшките квартали в Лийдс вследствие на парламентарна инспекция; архива за сираците, включващ известни снимки от времето "преди" и "след" домовете на д-р Бернардо; архива за психично болните, съдържащ такива медицински свидетелства като фотографиите, направени от Дж. У. Дайамънд на пациенти, страдащи от психично разстройство; полицейските досиета на Бертилон, предназначени да улеснят идентифицирането на заподозрени в криминални престъпления.
Особено показателни са изследванията на Франсис Галтон на "еврейския" образ, на "криминалния" и на "туберкулозния" тип, получени чрез неговия уникален метод - смесена фотография, при която се наслагват между осем и дванадесет снимки на отделни индивиди, за да изпъкне тяхната скрита родова принадлежност. Същината на типа сега вече се представя във визуална форма. Произходът на социалната типология като форма на административно познание може да се проследи назад във времето поне до осемнадесети век, когато за първи път полицията започва да набира систематично данните за заподозрените в криминални престъпления и въвежда концепция за криминалността, в която фокусът се премества от отделните актове на престъпление към криминалната личност, разглеждана по начин, сходен на този на Фуко: криминалният тип има своето минало, анамнеза, биография, вродена предразположеност към престъпления, но същевременно и възможност за реформиране и реабилитиране под държавен надзор. Преходът от актове към типове и от отделни престъпници към престъпността като същност и биография вече е бил направен по времето на Просвещението; можем да го проследим в биографиите на "мошениците", описани от Даниел Дефо и Хенри Фийлдинг (Мол Фландърс и Джонатан Уайлд), както и в социалните типове, населяващи гравюрите на Хогарт (развратника, светската дама, провинциалната девойка, станала проститутка, безделника-чирак). Новото не е толкова в самата типологична парадигма, колкото в начина на нейното действие, в прехода от текстуална херменевтика (съдебни архиви, затворническа документация, художествена литература) към позитивно визуално познание. Движещата сила, мотивирала Галтон, е новото отношение към визуалната сфера, универсалното изследване на външността на човешкото тяло, проницателният административен взор.
Необходимостта да се пресъздаде анормалното така, че да изпъква пред очите ни, става първостепенна: отклонението или израждането трябва да се сдобият със свое лице. Преходът от актовете на содомия към хомосексуалния тип може да се възприеме като епистемологичен завой или обрат към визуалното, защото именно там се проявяват признаците на отклонението. При предишното правораздаване именно актът на престъпление се е разглеждал като точката на отклонение, а не индивидът. Разследването на престъплението съответно е било въпрос на устно или писмено показание, осъждано с термините на съдебната медицина и свидетелските показания. Във времето на новия режим, към което принадлежи и Галтон, самата съдебна медицина се превръща във визуализация. В миналото действията на властите са следвали наративната логика: как точно са протекли събитията, кога и къде са станали, кой е извършителят, как е действал, поради каква причина? Сега описанието като начин на обяснение на общественото разследване отстъпва място на образността. Вече не е нужно да пресъздаваме последователността на събитията, причинно-следствените връзки, синтагмите на отклонението: отклонението изпъква веднага, като лице, което неволно се издава по начин, прескочил границите на времето, пространството и каузалната или наративна логика. Що се отнася до желанието да се пресъздаде същината на отклонението във визуална форма, вече е без значение дали въпросното лице е на туберкулозния, еврейския, криминалния или хомосексуалния тип; във всеки случай главната цел е да се покаже същината му чрез ясни и отличителни характеристики, четливи символи, които могат да бъдат разбрани, индексирани и включени в системата на административната таксономия.
Творбите на Галтон достатъчно ясно показват, че стабилното позитивно познание, което той твърди, че залага в съставните си образи, включва известна доза халюцинация. Методът на Галтон да наслагва образи успява да пресъздаде абсолютното лице, но само в спектрална форма: то се подава и изчезва от истинското лице; центърът на лицето - около очите, носа и устата - има повече стабилност, но очертанията, например размитите скули и удължените заострени уши на модела, стават по-несигурни и ектоплазмени, придобиват несигурността на pentimenti (колебливи поправки). Дори при лесно различими групи, като туберкулозно болните, визуалното представяне непрекъснато рискува да прелее в зоната на сенките и привиденията, да се превърне в полусянка при лунно затъмнение. А колко по-сложен е случаят на известния със своята неуловимост хомосексуален тип: за разлика от отчетливото - и дори, така да се каже, честно - лице на криминалния тип. Самите признаци на хомосексуалността са измамни и наподобяват полусенките при лунни затъмнения. В прекрасния параноичен откъс от "Содом и Гомора" Пруст описва франкмасонството на хомосексуалния демимонд: "франкмасонство по-всеобхватно, по-ефективно и по-незабележимо от това на Лоджиите, защото е основано на идентичността на вкусовете, нуждите, навиците, опасностите, чиракуването, познанието, трафика, езика; франкмасонство, при което членовете не желаят да се познават, но се разпознават един друг незабавно по естествени или конвенционални, волни или неволни признаци, които разкриват сроден тип пред просяка в лицето на благородника, на когото затваря вратата на каретата, пред бащата в лицето на кандидата за ръката на дъщеря му, пред потърсилия изцерение, опрощение или съдебна защита в лицето на лекаря, свещеника или адвоката, към които се е обърнал за помощ; всички те са длъжни да пазят своята тайна, но споделят с другите тайна, която останалата част от човечеството не подозира... отхвърлена от човешкия колектив, но важна част, подозирана там, където не съществува, изтъкваща сама себе си, безочлива и неприкосновена там, където никой не подозира; нейните привърженици са навсякъде, в армията, в църквата, в затвора, на престола..."
Признаците на хомосексуалността са навсякъде и все пак, с изключение на онези, които принадлежат към хомосексуалния демимонд, те остават незабелязани, неразтълкувани за нищо неподозиращото мнозинство. Измежду безчетните форми на отклонението хомосексуалността е тази, която поставя на изпитание границите на нормализиращия взор. Ако признаците за съществуване на хомосексуалността не са очевидни във физиономията, това се дължи на влиянието, което оказват сдържаността и благоприличието на мнозинството, накарали тези признаци да търсят прикритие; те минават в нелегалност. Следователно взорът, търсещ хомосексуалния тип, трябва да удвои усилията си, да търси неуловими детайли на изражението или движението, да проникне дълбоко в тялото на този тип, да се доближи дотам, докъдето се е доближил просякът, затварящ вратата на каретата, да се запознае лично с този смътен, но неустоим код. Но вследствие на това удвояване на усилията на хомофобския взор, изострената бдителност сама застава на пътя си, нещо, което не се наблюдава в случаите с "честния" престъпник или туберкулозно болния, чиито симптоми го издават направо и недвусмислено.
За да проследи заподозрения в хомосексуализъм, взорът трябва да се потопи в нюансите и детайлите на тялото, да проникне в плътта, подслонила подобни странни желания; да навлезе в интимните, пренебрегвани признаци, които волно или неволно издават това, което плътта жадува. Рискът в случая е, че когато се опитва да проследи признаците на това анормално желание до въображаемия им източник, самият взор трябва да владее кодовия език на това франкмасонско братство така, както го владеят неговите членове и посветените; взорът трябва да забрави благоприличието и порядъчността и да се впусне в зоната на забраненото и тайно общуване. Само тогава ще получи познанието, което търси. Това е двойната задача във визуалната област на хомофобията: за да изгради и осигури стабилността на хетеронормативността, взорът търси враговете на тази стабилност; но признаците на хомосексуалността са толкова мимолетни, измамни и неясни, че погледът на заклеймяващия се доближава застрашително до прага на навлизане в тези забранени тела, групировки, осанки или изражения вече като посветен. Целта е да се установи ясна демаркационна линия между нас, мнозинството, и онези, другите, те да бъдат обградени със съдебно-санитарен кордон; но начинът да бъдат открити и заклеймени е такъв, че във всеки момент, в който линията е готова да се прокара, разграничението между двете страни се срива.
Да разгледаме визуалната сфера, в която тази затормозена и затормозяваща операция ще се извърши от гледната точка на заклеймяващия. Това, което се търси, са издайнически показатели, ключове към загадката, едва доловими за непосветените. Но когато ги открием или по-точно, когато сме на път да ги открием, сме изправени пред остро визуално безпокойство. От гледна точка на заклеймителя, клеймото трябва да е жигосване, поставяне печат върху престъпността; но същевременно клеймото е крайното желание, където усложненията стават неизбежни, а чуждите желания нахлуват във визуалното поле на заклеймителя.
Филмът на Шарън Локхарт "Калил Хапер-Бауърс" (1993), според мен, е блестящ анализ на тази визуална паника, това разкъсване на визуалното поле, което лежи в основата на хетеронормативната визуалност. Той изтъква всички противоречия: полу-медицинския, полу-правния императив да се изследва тялото отблизо и диагностично; където диагностичният поглед е същевременно и садистична, насилническа процедура, която иска да жигоса тялото-обект на изследване; където в момента на жигосване цялото визуално поле внезапно се обръща и деформира; където клеймото, вместо да действа като печат, като обгаряне, като защита срещу болестта, започва да пропуска нещо гадно, подобно на секреция, секрецията на тайната, нещо, което разтваря мембраната, деляща ни от тях, точка на сливане, където двете страни се смесват, точка на инфекция и заразяване; това, което изживяваме по време на този процес, е изцяло в сферата на Галтоновата халюцинация - да не сме сигурни какво става, да не сме способни да прилагаме нормализиращите категории по простата причина, че в момента на заклеймяването категориите остават висящи, а ние се заплитаме все повече, безсилни да постигнем целта си: да наложим разграничителната линия; тази линия започва да се губи, а ние сме безпомощни да открием разграничението - аксиомата, на която се основава хетеронормативният ред; докато трае паниката, сме неспособни да унижим успешно онова, което трябва да унижим, за да съществуваме като субекти; вместо това сме атакувани и пометени при рикошета на клеймото-инфекция, характеризиращо хомофобската паника като визуално поле.
Нека да разгледаме сега същите признаци, но от гледна точка на заклеймявания. В един от най-известните пасажи за устойчивостта на хомосексуализма Фуко пише: "Появата през XIX век в психиатрията, юриспруденцията и литературата на цяла поредица дискурси върху видовете и подвидовете хомосексуалност, педерастия, "психически хермафродитизъм" обаче със сигурност е позволила чувствително засилване на формите на социален контрол в тази област на перверзност. Но тя е позволила също конституирането на един дискурс "в отговор" на това: хомосексуалността започнала да говори за самата себе си, да претендира за своята законност или "естественост", и то често с речника и с категориите, чрез които е бивала отхвърляна от медицинска гледна точка. Не съществува, от една страна, дискурсът на властта, а от друга - някакъв, който да му се противопоставя. Дискурсите са тактически елементи или блокове в полето от силови отношения; възможно е да съществуват различни и дори противоречащи си дискурси вътре в една и съща стратегия; обратно, те могат да циркулират между противоположни стратегии, без да променят формата си."2
Като пример за такова обръщане може да послужи самата дума "обратен", първоначално използвана за обида, за подигравателна насмешка, тя е била начин за дехуманизиране, докато сега тя се превръща в знаме, в сигнал за сбор, в оръжие.
С появата на гей културата каква ще бъде съдбата на заклеймяването, на тези специфични, полу-халюцинирани точки на пресичане на ужаса и желанието, изграждащи хомофобския взор? Ако не се превърне в основа за еротично или критично присвояване, поне за известно време самото заклеймяване би могло да се тълкува като модалност на желанието, чиито корени се крият в клеймото, белега, печата. Според заклеймяващия, клеймото би трябвало да служи за отричане и отхвърляне на психосексуалното присъствие на хомосексуалното желание както вътрешно, в пречистената и нормална духовност на хетеросексуалните субекти, така и външно - като социално заличаване и безмълвно отминаване на гей и лесбийската култура. И все пак, подобен подход ни води към мястото на срива, където и заклеймяващ, и заклеймяван са еднакво застрашени. При "обратната" връзка клеймото се превръща в точка на преконфигуриране на либидото. Това се вижда и в откъса от "Содом и Гомора", където неуловимите признаци на позора, прикривани от race maudite от останалия свят, имат двойна функция. За полицейския хетеронормативен взор те са белези на срама, но за безграничната гей общност те са код за разпознаване и приветствие, добре познати на всички есперанто или lingua franca. В гей киното, поне както можем да видим при Тод Хейнс, клеймото преминава в обратно желание.

Норман Брайсън



1. Цитирано по: Мишел Фуко. История на сексуалността, том 1. Волята за знание. Издателство "ЕА", Плевен, 1993, с. 60-61.


2. Пак там, с. 138.