Сюжетът USA

Не че е лесно, напротив. Но е възможно почти за всекиго да отиде днес в Америка. Имам наум САЩ. Ходят главно по работа и попадат, следователно, в трудова Америка. Какво е това не знам, но един колега, устроил се в САЩ на работа "по специалността", ми отговори на въпроса дали в свободното си време обикаля страната, с думите: "За какво? Америка навсякъде е еднаква."
Въпрос на мнение. Моето е обратно: не само щатите са много, Америките са много - стотици, че и повече. Работата се усложнява от това, че ние носим много образи на тази страна в себе си, дошли от книги, филми, песни и музика. "Сюжетът USA" е може би един от най-плътно разстланите в пространствата на нашето въображение. И въпреки това, благодарение на многото й лица, Америка - при жив контакт с нея - всеки път ни изненадва като друг свят. Кара ни да се чувстваме поредните й откриватели. Откриватели на едно от нейните стотици лица. Кое от тях се падна на мен този път?

Едно ранчо в Средна Калифорния
Няма по-добро място за отпускаря от зелените през декември хълмове на земеделска Калифорния с нейния дъх на мед и чернозем. (Ражда до четири реколти годишно.)
Салинас, с ударение върху "и" и с много твърдо "л": град без физиономия, център на Салинас Вали. Родно място на Джон Стайнбек. Конгломерат от разхвърляни тук и там жилищни образувания с много обработваема земя помежду тях. Главна улица без хора и със затихващи функции. Те са иззети от вездесъщите новоизграждани молове (от mall - шопинг-център с места за паркиране околовръст). Красиво оформени, със сладкарнички и места за отдих, моловете окончатено превръщат правенето на покупки в "културно занимание". Видях да се продава всичко освен книги. Салинас спада към агрикултурна Калифорния на малките общности. Като такъв той е твърде добре развиващ се, но изглежда не чак дотам в сравнение със Салинас като територия за застрояване със "събдивижани". (Или "ранчове" - места с едноптипно изградена жилищна и околна среда, нещо като американски ЖеКа, които обаче приличат на нашите толкова, колкото Лос Анжелис прилича на София. Тоест хич.) Апропо, Лос Анжелис. Според местния вестник "Californian", Ел Ей е бил допреди 40 години досущ като Салинас. Понеже не успели да възпрат разрастването му чрез "събдивижани", се е получил днешният монстрьозен град. Един вид: хора от Салинас, бдете!
Според братовчедка ми и нейния мъж бденето е безнадеждна работа: "дом в Калифорния" се търси много повече от калифорнийските плодове и зеленчуци, така че собствениците на обработваема земя предпочитат да я продават на строителни фирми. Ранчът "Индиана спрингс" на моите домакини обаче е съвсем друг. Той не е ЖеКа, дори по американски. Той е съчетание между хълмиста природа и къщи, разпръснати тук и там сред маслинови дървета и калифорнийски дъбове. Има река и горичка с евкалипти, езерце, пространство за коне и езда, тенис-кортове, скоро и басейн за плуване. Ограден е и има входна порта под ключ. Хора не виждаш. Виждаш кротко щъкащи сърни и диви пуйки. Нощем наоколо обикаля пума, звездите са огромни и е студено - Калифорния е бивша пустиня. Пък сме и близо до океана. Животът тук е лайф, не жизнь: разхождай се, почивай. Което и правя.

Улица "Консервна"
Салинас е все пак само задният двор на нещо изключително приятно за преживяване: Монтерей - градът, полуостровът и заливът. Разбиването на океанските вълни край Пасфик гроув (типично за този богаташки край селище с викториански къщи, възникнало преди около 120 г. като летен лагер за изповедници на методистката религия), уникалните в своята причудливост монтерейски кипариси, крясъкът на тюлените на пристанището, пеликаните, очакващи да започне чистенето на уловената риба, цъфналото яркочервено алое, обрамчващо - заедно с палмите - плажната ивица, дългото водорасло със "зелени чушки" по него, което измъкваме от водата: всичко събужда желание да бъде запомнено. Ако не от мозъка ми, то поне от фотографската лента.
Имам възможност да обикалям района, защото "моите хора" си вадят хляба по тия места. "Тя" преподава балет в скъпарско частно училище на име "Робърт Вуис Стивънсън" (авторът на "Островът на съкровищата", живял в местността. Училището е разположено в Пейбъл бийч (затворено за външни хора селище на милионери, прочуто с игрището си за голф), а филиалът му е в град Кармел. (Такса за училището плюс пансион - 25 хил. долара.) "Той" се занимава с търговия на сувенири в магазинче, разположено на улица "Консервна". Превърната от Стайнбек в една от прочутите улици на Америка, Cannery row е понастоящем декор на литературни спомени и атракция за туристи. Производството на сардинени консерви е спряло в началото на 50-те, няколко години след появата на романа. Авторът му е работил в Монтерей като морски биолог. Човек може да го види "сред приятели в кафенето La Ida" в местния музей за восъчни фигури. Град на туризма, Монтерей предлага изумителен аквариум, който въвежда посетителя в самия океан с всичките му там петнисти акули, дървета-водорасли, октоподи, морски звезди и т. н. Монтерей е град и на музикални фестивали - мартенският за диксиленд, юнският за блус и септемврийският за джаз. Тоест американска музика, за народа. За богаташите очевидно е летният Бахов фестивал в Кармел.

Кармел
Това селище братовчедка ми Олга нарича "град в гора", аз възприемам като "Боровец край море", а рекламният гид назова "място за 5 хиляди щастливи хора". Единият от тях, Клинт Ийстууд, станал кмет на Кармел през 80-те години и прогонил от градчето всичко комерсиално. Сега там няма неонови светлини, ни реклами или афиши. Къщите са без видимо поставени номера. Повечето улици са забавно стръмни. Тук ходят дори пеш. Всичко изглежда чисто, елегантно, уж-старо, уж-просто, скъпо. Градът разполага с театър и има симфоничен оркестър. Поминъкът включва търговия с произведения на пластическите изкуства: в петхиляден Кармел има 80 галерии. В една от тях видях скулптура на българката Ана Далчева. В друга всички изображения бяха на едно куче. В трета пък главен герой на автора (галерията бе такава: за един автор) беше фигурката на един Сънчо. "Защо рисува все това човече?" - попитах галериста. "Явило му се е една нощ и е завладяло въображението му!" - бе отговорът. "Защо не отиде на психоаналитик?" - попитах отново. "Но той е много щастлив!" - ми се отговори. В Кармел повечето от изложените неща са квази-старинни или умерено-модерни. "Ако искате нещо по-авангардно, трябва да отидете в Сан Франциско" - рече една галеристка. "Върви ли работата?" - попитах. "О, да - отвърна жената. - Разгледайте, наслаждавайте се. Може и да пипате."
Приети като свои от местната общност, моите "българи в Америка" и аз сме поканени на вечеря в дома на един от петте хиляди щастливци. Подобно на много край нея, къщата е като за Хензел и Гретел: англосаксонска по стил, миниатюрна, като театрален декор. Попаднах в обществото на бизнесмени плюс съпруги, държахме се с "изискана непосредственост". Да се пуши е непредставимо. Алкохол се пие умерено или никак. (През деня - съвсем никак. Явно, американските филми, пущани по българските тв-екрани и показващи хора, които, щом влязат в хола, си наливат едно твърдо питие, се финансират от фирми-производителки на алкохол.) Един от гостите е посетил Източна Европа и Русия, фен е на славянството. Давам му визитната си картичка - може да се срещнем. За пръв и последен път "България" е за някого от хората, които срещам в тази страна, жива представа. (Греша: имаше една жена, с която си говорехме в плувния басейн - беше ходила като турист в Гърция...) За всички останали името на моята страна е повод за мили усмивки на неведение и за въпроса "Как е при вас?". Какво може да им се каже на тези любезни люде с най-обикновено, спортно облекло, живеещи в жесток трудов режим (работният етос в Америка е "зверски") и притежаващи, освен всичко друго, по няколко къщи в места като Сан Франциско или Кармел? Непременно като Кармел или Пейбъл бийч: жилището на американската мечта е луксозно и едноетажно.
Впрочем, сред горските кармелски къщички, наподобяващи английските котеджи, все пак има един исторически паметник от испанското минало на Калифорния: католическата мисия Кармел, основана през 1770 г. от францисканския монах Хунперо Сера, "Апостолът на Калифорния". Миниатюрният манастирски комплекс е колоритно-уютен. Има гробище, в което е погребана пепелта на повече от 2000 покръстени индианци.

Град на просперитета
Едва ли е правомерно да се твърди, че през ХХ в. Европа се придвижва напред, разрушавайки, а (Северна) Америка - строейки. Но така или иначе първото нещо, което видях като дете в Западна Европа, бяха руините от войната - ужасяващи и ужасяващо много. Целият град Вюрцбург - градът на мама - се възправяше пред мен в тотална разруха. Нашите живееха в мазе, съседите във фургон. По същото онова време (1956) милионната днес метрополия на американския югозапад, Лас Вегас, е била все още далеч от сегашния си вид и численост. Нея година е бил дебютът на Елвис Пресли и на Джуди Гарланд там, а хотел "Фермонт" е отворил с 15 етажа като най-висока сграда в щата Невада. Оттогава до днес в Лас Вегас постоянно се построява, въвежда в практика или обявява нещо, което е най-голямо или най-скъпо или най-прочуто в Америка или в света. Градът е синоним на просперитета: най-бързо растящият град, в който по думите на гостоприемната домакиня Вики Бъргър буквално всеки ден се появява нещо ново: нова къща, ново дърво, нова асфалтирана улица, нов хотел, нов вид услуга или нови хора. (4000 души са преселниците месечно.) "Живеем сред пустиня - казва Вики, - а на половин час от дома ми се намира курорт със сняг, където карам ски. На един час път е най-голямото езеро в света, Лейк Мийд. Тук се пазарува най-евтино..."
Доста по-скептична към качествата на града е Пенка Кунева, която живее тук и преподава музика в Университета Невада. Казват, че в Лас Вегас липсва онази духовна култура, която й е необходима в качеството й на творец. От една страна, претенцията на българската композиторка - за нея след малко - ми се струва не съвсем правомерна претенция: все едно да ходиш за кожуси в Африка. От друга обаче, може би ще се направи нещо повече и в тази насока освен обилието от църкви - най-много в страната на глава от населението. Лас Вегас например все повече напредва и по линията на бизнеси, несвързани с играта. Основания? Отличният климат и относително ниските разходи. (Казаха ми, че хората тук не плащали федерални, а само щатски данъци.)
Понеже съзрях в Лас Вегас богат обект на основния ми интерес - забавлението, неговата история ме занимава. Не е дълга, но впечатлява. Името значи плодородно поле, но аз го мисля по-скоро като възклицание: "Лас Вегас!" ("Какво плодородно поле!") Фразата се приписва на първия бял, испанецът Рафаел Ривера, видял местността и оценил наличието на извори (1829). Името Невада и то бие натам: "покрита със сняг". Обяснимо е - уж пустиня с кактуси, пък артезиански извори. Уж суша страхотна (годишно валежите са 4 инча вода на кв. м) - пък планините са (понякога) покрити със сняг. Два са всъщност важните фактори, докарали благоденствие - прокарването на железница (1905) и "хващането" на река Колорадо в огромен - най-големият в света - язовир (1922 - 1936). Още през 1906 г. Лас Вегас се оформя като център на забавлението - шумно и прашно място, в което е разрешено продаването на алкохолни напитки. Трябва да е имало някакво подобие на главна улица, на която е построено чудо невиждано - хотел с 30 стаи. Е, палатково съоръжение, което скоро изгаря в пожар до основи. Този, който желае най-добре да разбере гигантските крачки на растежа на днешен Лас Вегас, трябва да види една фотография от 1905 г. Тя представлява интериора на заведение за хазарт. На кръгла маса се виждат, седнали, трима играчи на покер. Зад тях е "мокрият бюфет", а пред бюфета - две магарета, избягали от дивотията навън в търсене на нещо за уталожване на жаждата.

94 години по-късно
Съзерцавам от 52-я етаж на гигантско панорамно съоръжение искрящия с безчислени светлини "най-вълнуващ град на света" нощем. Ясно се очертава The Strip - дългият 3 мили булевард "Лас Вегас" с десетките грамадни хотели-казина на лукса и забавлението, а от другата страна се вижда "Фермонт стрийт". Тази историческа за града улица е била осветена рекламно още през 1907 г. благодарение на една цилиндрова машина с 90 конски сили. Днес тя е чудо на чудесата със светлинния си таван, предлагащ нощем час през час светлинно шоу на различни теми. Днес, в 11 часа вечерта на Деня на благодарността, темата е "История на американската попмузика". Цялата тази работа с хазарта и хотелите започва да се развива в края на 40-те, така че в крайна сметка днешният Лас Вегас е всъщност един 50-годишен град, наричан Can-do-City.

Can-do-City
През Деня на благодарността в Лас Вегас се бяха изсипали 625 хиляди души: 400 хиляди по въздуха и останалите като нас с кола. Празнуващи отпускари, търсещи fun. Какво предлага като fun тази "национална игрална площадка"? Фактологичният отговор би бил предълъг. Мислих доста над формулата и засега откроявам следното: това тук има малко общо с представите ни, да речем, за "аристократичния" Монте Карло. Първо, тук всичко е достъпно за всички и е евтино. Сметката в ресторанта на кварталното казино до Бъргърови бе за 5 души вечеря около трийсетина долара, ако не и по-малко. (Е, не сме се разпущали...) Второ, тук всичко е "на една ръка разстояние": от едното съоръжение влизаш в друго, после в следващото и така до безкрай. Трето: вече е ясно, че Лас Вегас освен "хазарт за народа" предлага още много и много атракции, в чиято комплексност е именно работата. Попадаш в невиждан град: римски дворци, средновековни замъци с кули, Ню Йорк с небостъргачи и Статуя на свободата, Луксор с фараонска пирамида и сфинкс, Монте Карло с характерната му архитектура, а сега и Париж с Айфеловата кула. (В строеж е; ще е готов за Новата 2000 година; всички места - отсега резервирани.) Не върви пак да кажа: театрален декор. Твърде мащабно е, твърде добре направено и "зад декора". Влизаш в един от десетките хотели-казина, грамадни отвън, а отвътре - приказка от "Хиляда и една нощ". Всеки хотел-казино си има тема, която разиграва в подробности. Например "Палатът на Цезар". Някакво гадно гласче през цялото време пищи в съзнанието ми "кич! кич!", но какво от това? Останалото в мен се е предало без остатък и аз се тътря с тълпите от зала в зала, частица от онези милиони хора, за които от 1966 г. насам (когато е открит) "Caesar's Palace" е равнозначен на Лас Вегас. (Твърдението е на в. "Файненшъл таймс", който в последния декемврийски брой на притурката си "Уикенд" публикува статия за хай-играчите на хазарт. В тази статия "Сийзар..." води листата на шестте най-добри казина в света.)
Да описвам ли обстановката - древно средиземноморско селище с площади и фонтани и с хора в туники (обслужващият персонал)? Или компютърните спектакли, разигравани тук и там с движещи се като живи хора фигури-роботи, изградени с техника и спец-ефекти, за които мечтае всеки голям театър? Или нощното "Woo-Doo-Dollar"-шоу в хотела-казино "Рио", което наблюдаваме от бар на балконите във фоайето пред чаша ледена Пина колада? (Основното качество на шоуто и тук е използваната последна дума на техниката.) Или казиното "Островът на съкровищата", което предлага състезателни игри за деца плюс бой между фрегати отвън? Или "изригването на вулкана" нощем пред хотел "Мираж", в който вече повече от десетилетие прочутите звероукротители Зигфрид и Рой разиграват бели тигри? Впрочем, парадът на световните шоу-звезди в Лас Вегас е четвъртата съставка на формулата "място за празнично забавление", която по-горе се заех да съставям. Петата е богатото обзавеждане. Наети са сякаш стотици дизайнери, на които е казано: "Заемете се с подробностите! Направете така, че обстановката да прелива от изобретателност и лукс!". И те го сторили.

А хазартът?
Да, разбира се, хазартът. Той е поводът за всичко останало и се върти - заедно с всичко останало - 24 часа всеки ден. ("Градът на приказките" е спрял бизнеса май само веднъж за няколко часа във вечерта на деня, когато са били изгорени тленните останки на Дж. Ф. Кенеди.)
Практикува се във вид на самотна среща с късмета пред игралния автомат на чаша питие или в различните други варианти на играта с шанса. Навалица няма - игралните зали са огромни, кънтят в пронизителния до-мажорен акорд на Slot-машините. Едни губят, други печелят. Въпросът е, че в Лас Вегас и едните, и другите са толкова много за толкова продължително време, че бизнесът не може да не процъфтява. Сега вече уж и без мафия. Лично аз проиграх за кадем един долар, а Златан, мъжът на братовчедка ми, спечели и загуби 20 долара. Това обаче сторихме в споменатото вече "наше" квартално казино, в което работят 6000 души персонал. (В големите казина - до 10 хиляди.) Това е: индустрия на забавлението, чийто девиз гласи "всеки може всичко" (can-do-city).

Момичето със закачливите очи
Освен за да празнуваме, в Лас Вегас съм дошла и заради Пенка Кунева. Тя е дъщеря на музиковедката Кина Проданова, преподава музикален анализ в Музикалната академия в София. Пенка е роден композитор - още като дете печели редица награди. Две от тях й присъжда Съюзът на българските композитори. Помня я от участието й в международната асамблея за детско творчество в София от 1979 г., когато спечели първа награда по композиция. Получава "Гран при" от Втория световен конкурс по музика, създавана от деца (Токио, 1984 г.) за песента "Предпролетно". Две години по-късно записва Музикалната академия, която завършва предсрочно през 1990 г. С майка като Кина обаче (има толкова "приятели" в Музикалната академия, че успя да стане доцент едва на 60 години) шансовете на Пенка в България се очертават да бъдат стипчиви като диви дренки. Затова, след като през 1989 г. композицията й "Рапсодия" спечелва специалната награда "Ellen Zwillich" в американския конкурс "В търсене на нова музика", изпраща документи, за да се запише в Duke University в гр. Даръм, Северна Каролина. Наградата за "Рапсодия" й осигурява едногодишен магистърски курс по композиция при тогава 28-годишния Стивън Джефи.
Пенка Кунева харесва "Дюк..." и "Дюк..." харесва Пенка: "тъмнокосото момиче със закачливите очи" (израз от вестникарска статия за нея от 1994 г.) се радва на грижовно, но ненатрапчиво преподавателско ръководство. Програмата е образцова, освен това музикалният факултет на "Дюк..." е снабден с най-нова компютърна и електронна техника за звукопроизводство и композиране. Открила най-после своята ниша, Пенка Кунева работи изключително интензивно, така че когато става Master of Arts, й предлагат да започне докторантура по композиция - първата във вековната история на престижния частен университет. Значи - още три години "Дюк...", което означава добри условия за писане на музика. И не толкова добри условия за живеене - стипендията е само за по осем месеца годишно. Трябва да се работи не само музикантски (например - ръководство на музикални състави, писане на музика за театър), но и другояче, да речем, като комендант на студентско общежитие.
Пенка ме вози в своя шевролет - най-евтиното возило тук. Купено е за 1200 долара и понеже е тип "камионче", "Шеви" вози само двама души. Колкото сме тя и аз. Намираме се в деловата част на Лас Вегас, движим се по улица "Фламинго", която само след малко ще се влее в района на хотелите-казина.
- Липсват ми концертите и театралните спектакли. - казва младата жена.
Разбирам защо не харесва града като духовна среда. Само до преди година-две е имала късмета да живее в интелектуалния триъгълник на Северна Каролина, заключен между столицата Роли и градовете Даръм и Чапъл Хил - място, за което типично по американски се казва, че е с най-много научни докторски степени на глава от населението.
Професия: композитор. Творческата справка на Пенка Кунева от първата половина на 90-а е впечатляваща: множество композиции, писани все по поръчка от известни музикални състави или университетски фондации, по жанр предимно камерно-ансамблови, изпълнени в Ню Йорк, Вашингтон, Индианаполис, Питсбърг, Америкус, че дори и Амстердам в Европа. Най-напред учи, а след това три години преподава композиция в лятната "Аспен"-академия на Джулиард скул. Престижното нюйоркско токшоу на живо "Zoom" (или "Композитор в обектива") представя премиерата на нейния първи струнен квартет (1995) в изпълнение на квартет "Ларк". Пиесата "Рага" пък, отличена на фестивала за старинна музика в Роли, е изпълнявана не само в Бостън, но в Париж и Хелзинки. Накрая идва и защитата на дисертацията - церемониалното изпълнение на хоровата кантата "Там, където се срещат природата и душата": д-р Кунева се прощава с "Дюк...". Започва да преподава в консерваторията на Роли, но... идва Амур в лицето на Томас, университетски преподавател по мениджмънт в Лас Вегас. После - сватба. След нея преместване в "столицата на хазарта", доста неподходящо място за композитор на камерна музика.
Пенка днес преподава музика на бъдещи педагози. Преподава и сравнява. Изводът предсказва нови промени в битието, защото да се учат на музикално изкуство хора с прагматично отношение към, да речем, Моцарт, е губивреме. Единственото предимство на Лас Вегас от гледната точка на Пенка е, че е доста по-близо от Лос Анжелис. Пенка често ходи до Ел. Ей - във връзка с проекта "Новото изкуство на XXI век", в осъществяването на който е ангажирана заедно с деветима други композитори и писатели.
- България важна ли е все още за вас? - питам.
Разхождаме се край язовира "Хувър", обграден от червени скалисти планини. Намираме се близо до границата на Невада с Аризона.
- Изключително много - отговаря Пенка. - България ме определя културно. Всякак.
Кунева има зелена карта, но държи на българския си паспорт. Мисля за нейната музика - например за вокалната пиеса "Еон" (1993), за "Квартет + 1 и Квартет + 2 (1997 - 1998), за Токатата за виола и пиано (1996). Представляват творби на човек, който не върви по течението. Пенка ги обяснява ерудирано - тя е школуван музиковед още от София. Аз обаче не ги възприемам точно чрез тия обяснения за постмодернизъм и връзване в едно на най-различни музикални извори. Може би това е технологичното им обяснение. На мен пиесите ми въздействат по-скоро в обратна посока - чувствам ги като нещо единно, цялостно, автентично. Често пъти тотално центрирани, понякога "късно-романтични" по дух, творбите на Пенка, които познавам, са съвсем определено от края на ХХ век. Съвременни, но не "авангардни". Сериозна музика на сериозен човек, който освен това е добре ситуиран университетски преподавател.
Оказва се обаче, че това е фасада, зад която стои много важен въпрос: струва ли си да се отдадеш "за цял живот" на творчеството на нещо, което в най-добрия случай интересува шепа хора - троха сред всички онези, които смятат новата "сериозна" музика за нещо неприятно за слушане? (Изразът на английски е "да се натъкнеш на бодлива тел" - взех го от едно издание на Би Би Си...).
Пенка Кунева е пред завой. (Неслучайно скоро ще навърши Христовата възраст.) Решена е да върви в Лос Анжелис и да опита късмета си в полето на музиката за филм и театър. Ще я прави - сама ми каза - без да повтаря стереотипи. По новому и по своему. Защо пък да не успее? Нали живее в Америка?

Нойзи и фънк в Сан Франциско
В Голдън гейт парк сега е спокойно. Така е и по Хай-стрийт - местата на хипарите от 60-те. Шумно и многолюдно е обаче в Голдън гейт тиатър: текат последните гастроли - и последните сценични дни - на нашумялото от няколко години шоу "Bring In 'da Noise/Bring In 'da Funk", дело на нюйоркския "Джоузеф Пап Паблик Тиатър".) Създадено е по идея и хореография на Сейвън Главър, с режисьор и продуцент новият директор на "The Public Theater..." Джордж Улф.) Само за припомняне - това е театърът, който през 1967 г. представи световната премиера на мюзикъла "Коса" и който лете играе Шекспир на открито, поддържайки нормите и живеца на американската класическа театрална естетика. Получило четири награди "Тони" за 1996 г., шоуто "The Public..." - тази, която експериментира с формите на мюзикъла. Значи - точно обратното на стила "Лас Вегас" (Франк Синатра), а именно: американската популярна култура не само като източник на креативност, но и като народна култура. Народна, защото носи спомена за съдбите на хората по начин, различен от този на писаната история. Възпроизведено и като продукция на Бродуей, шоуто "Нойзи/Фънк" е родено не от творба, а от идея: да се разкаже за афроамериканците в САЩ чрез изкуството на степа. На белия степ, значи (Фред Астер и сие.), а изкуството на черните степисти - някогашните, старите, дето приличат на също тъй някогашните и стари блус певци. Улф третира тия степисти като носители на жива народна традиция, а за неин приемник - младия Сейвън Главър, започнал да играе степ на Бродуей още като 12-годишен. И така вместо развлекателен степ - драматизиран, натоварен с огромно количество значения и емоции, включително и гневни. Освен степа - бийтът. Така, както американците го разбират: бийт до дупка, който прави тъжните щастливи.
Тръгнал от тия три отправни точки - преживяното, степът и бийтът, спектакълът е расъл импровизационно и колективно. "Бринг ин дъ нойз/Бринг ин дъ Фънк" представлява поредица от 5 действия, или периодът, всеки от които пък е съставен от сцени на тема, да речем, "Корабите с роби" или "Чикагското въстание" или "Ето, това е степ" и т. н. В състава са група виртуозни степисти, двама също тъй виртуозни изпълнители на ударни инструменти, една певица и водещ. Какво правят, е трудно да се преразкаже: сюжет няма. Има форми на израз - пластични, ритмични, звукови - които преобръщат представите ни за възможностите на танцуващото тяло, за степ, за свирене на ударни инструменти. Необичайни са и композиционните решения на Улф, голям принос имат художниците по осветлението, костюмите и сценографията, както и създателите на музика Дарил Уотърс, Зейн Марк и Ан Дачъсни. Да се чудиш на всичките тези явно талантливи люде: наемат се да измайсторят нещо небивало ("планова задача" на експерименталната лаборатория "Лу Естер" при "Дж. Пап Паблик Тиатър", свършват си работата повече от успешно, спечелват куп национални награди, обикалят САЩ и след три години - чао! Всеки си тръгва по пътя. Откъде този неизчерпаем дух на предприемчивост? Как се живее с риска?

Последен щрих
Нека е отново за българите в САЩ. От тях срещнах една шепа хора. Съдбите им ме вълнуват, привлича ме да ги сравнявам. Тотално американизирани, едни са българи само по име. Някой от американизиралите се току зареже пианото след завършена консерватория и захване коневъдство с конен спорт: пианото в Америка пари не носи. Други, от по-новите, седят и чакат своя шанс, чудейки се с какво да си платят месечния наем. Трети са се трудили тук тъй дълго и тъй много, както май знаят да се трудят само българи, ако има смисъл. Вече пенсионери, с добро положение, те продължават да се трудят. За да имат сили обаче, вечер вечерят в пет и си лягат в 8-9 часа. Разтуха главно им е телевизорът с многото програми, които се гледат на пресекулки: три минути гледане на избраното предаване, три минути звукова пауза - докато минат нахалните реклами. После пак. Има и четвърти "българи в САЩ", и пети. И така до сто, вероятно. Някои от тях твърдят, че България за тях отдавна е нищо: обидени са й. Когато ги питам дали не изпитват носталгия, казват: "Да, когато се случи да съм в България." На въпроса ми: "Какво те доведе тук?", отвръщат:
- Бог ме доведе в тази страна, събрала мечтите на милиони хора.
Наблюдавах поведението им: вършеха задълженията си с дълбокото задоволство, че го правят по американски. Радвам се за тях - всекидневието има смисъл. До тях обаче се случва да живеят други, за които България е парещ спомен, единствен обект на интерес, желано място на приятели и близки. Висят пред компютъра и четат по Интернет българските вестници и какво е времето в България. (Така например разбрах колко студ съм си спестила тази зима...) Критични към американското обкръжение, те ми разказваха страховити неща: за лошото здравно осигуряване на работещите, например, или за твърде многото и лесни начини да изпаднеш в Америка "на дъното". На едного му бяха признали само 10 години трудов стаж за фактическо време от 15 години работа "от сутрин до вечер": имал бил няколко трудови договори, но всичките "парт тайм". В Америка социалният живот е сложно устроен, клопките са на всяка крачка.
Финалната ми мисъл обаче е за нещо друго - за мултикултурността в Америка. Тук съществува свободата да си друг - в Сан Франциско бездомниците по улиците ме гледаха с такова величайше спокойствие, сякаш са си в собствения хол. Климатът е поносим и зиме, "социалът" ги къпе и храни от време на време, пък ако имат и куче, просията върви...
Когато се движех "из Америка" с моите българи, се случваше да говорим не, ами да викаме. (Балканджии!) В такива ситуации често се озъртах гузно: няма ли някой да ни изгледа накриво? (Като в Германия, особено в източните й провинции.) Къде ти: в САЩ чуждият се предполага да го има. Никой не те гледа как си облечен, нито как говориш. Чак да ти домилее за родината. Където, впрочем, ме посрещнаха с думите: "Защо се върна?"

Розмари Стателова