Музеите -
с проектозакон
След половин век отново се появява проект за закон за българските музеи и това не може да не бъде значително събитие. Вероятно ще ми бъде възразено, че сега действащият Закон за паметниците на културата и музеите е от 1969 г. Но всеки внимателен читател, както и всеки професионален ползвател е наясно, че в него музеите са останали само в заглавието. С други думи, от 1946 г., когато насилствено са премахнати старите ни закони, тези институти се управляват от Комитета за култура, от едно постановление (в началото) и от няколко правилника и наредби. Изключително влиятелно е първоначалното 1608-мо постановление от 1951 г. - и досега институционалната система изцяло се основава на неговите постановки (предполагам, защото е правено от последните професионалисти, макар и по чужд проект).
Ако аз трябваше да подготвям закон за музеите (правила съм такъв проект за НХГ, така че имам опит), щях задължително да съм наясно с тази здрава сталинистка основа на съвременните български музеи. И бих била извънредно предпазлива за рецидиви, опасни като компютърни вируси. Бих направила ясен и непредубеден анализ - типологичен, структурен, териториален и т.н. - на действащата музейна мрежа, като прегледам критично данните за специалистите (уредници и реставратори), а след това бих съпоставила тези данни с вида и обема на българските колекции.
Бих направила справки с чуждестранни закони, като обърна внимание на тези от бивши комунистически страни със сходни проблеми (как се реституира Рафаел например). Едновременно с това бих издирила и проучила внимателно старото българско законодателство - динамика, принципи и ефекти от функционирането му, още повече като знам, че негови автори и изпълнители са били уредниците и директорите на Народния музей и министри на МНП като Константин Иречек, Иван Шишманов, Андрей Протич, Богдан Филов, Кръстю Миятев, Иван Велков, Никола Мавродинов... Това законодателство и музейна практика ще имат огромно преимущество пред всички останали модели поради факта, че са български и че българският тезаурус и българската музеология ще останат за вечни времена оформени от тези принципи. Накрая бих се подписала и посочила източниците си. Бих изпратила този текст до всеки български музей без изключение (защото и най-малкият има поне един ценен предмет и поради това най-малко един човек ще има интерес към текста) и бих насрочила конференция...
В случая не е подходено така. Нещо повече - последният вариант на проекта достигна до (някои от) музеите в последния момент, при това "за сведение", не и "за мнение". В това отношение липсата на публичност и прозрачност дори не е скандална - тя е просто несериозна.
Все пак текстът е налице и коментарът става възможен. Първото впечатление от него е, че той отново не се отнася точно до музеите, въпреки че в отделни членове са описани подробности до билетите и копията. Редица текстове са разместени, противоречиви, загадъчни или съдържат най-обикновени грешки. Например разграничаването на "музей" и "колекция". Да, колекцията все още не е музей, но музеят съдържа колекции и музейната колекция отговаря на същите формални характеристики. Терминът "колекция" (или "сбирка", но не "сбиртък"), който предполага строга систематизация според съответната на материала наука и музеологията, някъде в средата на 70-те години (когато прекарвах студентските си практики в големите музеи) бе изместен от размитото понятие "фонд" и производни. Постепенно фразата започна да доминира практиката и "музейният фонд" доби собствен живот, превърна се в нещо аташирано към отделите на музея, което всъщност е знак за крайна фаза на разпадане на институцията. Това в нашия проект е прието и фиксирано напълно безкритично.
Част от членовете и параграфите третират друга материя. Нормално би било двата закона - за паметниците или, според сега въведеното понятие, "културните ценности", от една страна, и за музеите и институциите, които се грижат за немузеизирания материал, от друга - да се изготвят в пакет. Това обаче не е направено и понятието "културна ценност" се дефинира в закона за музеите.
Често материя за правилници е изнесена в закона и обратното. Второстепенни дейности като "Изработване на копия на културни ценности", "Сделки с музейни културни ценности и музейни копия" и "Износ и временен износ на културни ценности и музейни копия" са предмет за правилници. В разделите за музеите се преразказват основните музейни функции, което обикновено се прави в програма по музеология или в изследване. Този "преразказ" е с неясен адрес - предполага се, че хората в музеите задължително са минали курс по музеология, а ако не са, би следвало да го направят или да си потърсят по-подходяща работа. От друга страна, законът едва ли е предназначен за широка публика. Функциите се дават по дефиниция - това е дефиницията на ИКОМ, която може да бъде и по-прецизно преведена или интерпретирана. Докато законът развива (узаконява, въвежда ред и принципи в) структурите, които покриват тези задължителни функции. Правилниците за вътрешния ред следват, доразвиват, а не заместват закона. Достатъчно е да се заяви, че музеите събират, интерпретират и опазват различни ценни предмети, но какви компетенции, права и задължения имат хората, извършващи тези дейности, следва изрично да се уточни. Защото всичко зависи от тях. Тук ще припомня прочутия музеоложки парадокс, че "качеството на един музей се определя не толкова от качеството на неговите колекции, колкото от качеството на неговите уредници".
Впрочем в нашия проект за закон думата "уредник" не се среща нито веднъж. Ето какво е записано в чл. 24/1 - "основните музейни дейности се извършват от лица, притежаващи необходимата за съответната дейност професионална квалификация, съобразена с профила на музея". Какво е "профил на музея" узнаваме от допълнителните разпоредби, § 3,1 - това е "насочеността на неговата дейност към няколко области, една област, обособен дял или отделна тема от общественото развитие или природата". По този начин, освен че напомня ефект на неутронна бомба, законът си затваря очите за реалните проблеми и конкретната ситуация с "лицата специалисти" и "музейните профили" в България.
Старите ни колеги не са подхождали така небрежно към най-важния и труден въпрос. Железният троен ценз (образователен, служебен и научен), който не допуска случайни хора или длъжности, е осигурил високото ниво на работа, благодарение на което днес имаме музейни колекции. Разликата в стандартите ясно личи при текстовете за музейните издания. В новия проект пише: "музеите могат да издават научни, научно-популярни и рекламни материали..." (чл. 22). Но могат и да не могат (особено като нямат средства). Ето текста от стария закон: "Чл. 28. Директорите, уредниците и асистентите1 са длъжни още: 1/ да приготвят и печатат научни каталози на музейните сбирки; 2/ да издават всяка година "годишник на Народния музей"... Научните каталози, периодичните и други издания на музеите се отпечатват безплатно в държавната печатница и на авторите се плаща хонорар..."
Сегашният проект показва тенденция да се приема безрезервно практиката, формулирана твърде наедро. Така гл. 2 "Видове музеи. Музейни фондове. Сбирки от културни ценности" типологизира музеите като "общи" и "специализирани". При това общи са музеите, чиято дейност "тематично (подч. Д.С.) обхваща няколко области на общественото развитие и природата"... Вярно е, че сега (след повече от век музейна традиция с еволюирала диференциация до 1944 г.) имаме "общи" музеи, при това от вид, в който Народният музей не е бил дори при основаването си (концепиран е от Иречек все пак). Означава ли този текст, че започва ново преопределяне на съществуващите музеи? Отричаме ли простото разделяне на четирите основни типа музеи - "художествени" (най-старите и най-прочутите); "исторически" (в безкрайно разнообразие, но без дифузия, или ако я има, тя напомня една от крилатите фрази на Протич "по-добре малко художество в етнографския отдел, отколкото много етнография в художествения"); за "естествена история" и относително по-новите и в множество варианти "музеи на науката и технологиите". Също така не става съвсем ясно дали изчезва досегашната система на национални и регионални, държавни и под друга собственост музеи. Какво означава "ведомствени музеи с национално значение" - щом са с такова значение да си станат пак национални, каквито са били преди 1951 г., когато са прехвърлени в БАН. Изобщо в проекта собствеността е безкрайно замъглена.
Друга загадка - археологическите културни ценности се предоставят безвъзмездно за ползване на държавните, регионалните и общинските музеи (чл. 6/2). От кого се предоставят за ползване, след като държавата чрез тези институции осъществява собствеността си. Ето как е уредено това в старото законодателство2: "Чл.1. Всички музеи в страната - археологически, етнографски и художествени - се намират под върховния надзор на Министерството на народното просвещение; Чл. 32. Всички сбирки на народните музеи са тяхна неприкосновена собственост и не могат да се изнасят, освен в изключителни случаи, и то с писмен доклад на съответния уредник и по решение на музейния съвет..."3
В същия план (и то като пряка препратка-рецидив към 1951 г.) са постановките от чл. 23 на проекта, според който музеите съдействат на държавните власти, вместо точно обратното.
Чл. 32 и нататък коментират формите на придобиване, като особено внимание се обръща на теренните проучвания, без да са регламентирани по същия начин другите форми. Например произведения на съвременното изкуство могат да се придобиват единствено чрез откупки от текущи изложби. Да разбираме ли от този проектозакон, че откупки ще продължава да няма, както е от 10 години насам - безкрайно дълъг период и за музея, и за съвременно изкуство.
В разделите "придобиване" и "идентифициране" се изясняват процедури при случайно намиране или донасяне на музеен предмет и т. н. Тук законът сякаш е загрижен повече за собственика, отколкото за интересите на държавата. Няма и дума за това какво прави музейният уредник в тези случаи. Вместо да е задължен от закона като държавен служител да защитава интересите на държавата и така да служи на обществото, като придобие за държавните колекции ценността, уредникът е оставен на себе си... И изведнъж - служителите в музеите "нямат право да придобиват, освен по наследство, колекции или отделни културни ценности по профила на музея." Ето за сравнение текста от предвоенния закон: "никой от музейния персонал няма право да притежава частна сбирка от археологични, етнографски, художествени и други подобни предмети, нито да купува или продава такива предмети за своя или чужда сметка." Съвсем ясно се разбира, че става дума за паралелна дейност, за целенасочено колекциониране и за участие в художествения пазар. Според новия текст излиза, че не можеш да притежаваш картини, но можеш да имаш търговска галерия например.
Законът трябва да решава и за случаи, когато уредникът установи застрашена ценност. Той би трябвало да е задължен да я прибере и да има делегирани изрични права в това отношение. Нашият нов закон само потвърждава практиката на пасивна констатация. Можеш много компетентно да идентифицираш, да речем, икона на Захари Зограф в напълно застрашено състояние. И после си отиваш най-спокойно и четеш новини за ограбени църкви. Когато един уредник открие Захари Зограф в такова състояние, той не мисли дали е национална ценност и къде е мястото й - той просто знае. Впрочем не е признак на музеоложка култура ценности с висока стойност да бъдат оставени на несъответстващи на тази стойност и вида материал места. Съхраняването in situ е твърде скъпо дори за много по-богати страни, тъй като истинското поддържане означава не само климатични условия и сигурност, но и отбор специалисти.
И в другите раздели се срещат класически примери за контаминация. В "представяне" експозицията и публиката - две напълно различни музеоложки или знакови системи - са обединени. По същия начин са преплетени "научна и образователна дейност" - първото имплицитен музеен метод, второто експлицитна репрезентация.
Истински новото в този проект е регламентирането на частни музеи. Дай, Боже, и в България богати хора като Ендрю Мелън. Нека обаче не забравяме, че съвременните музеи - държавни културни и научни институти, произлизат от частните колекции, че са плод на просветителските идеи и на парламентарната демокрация, т. е. късен плод на европейската цивилизация. За страни като България, които водят националноосвободителни борби през XIX в., институционализирането на всеобщото гражданско право на публичност на културните ценности е един от първите актове на новосъздадените държави.
Ние сме стара археологическа страна с развита музейна мрежа (дори прекалено за възможностите си), а не я създаваме сега. Музеите са консервативни институции, които се променят бавно, и то в детайлите. Ние просто имаме нужда да изчистим системата си от ненужните и неадекватни постановки, да я приравним с това, което се прави по цял свят и съобразно собствената си напълно европейска и изключително демократична традиция. Иначе с едно пожелание - "да има образователни функции", не се променя нищо. Законът или регламентира по западния стандарт образователни отдели и предвижда длъжности за тях, или си потвърждава въведената по съветски модел през 1948 г. "екскурзоводна институция". Запазването на пожелателния принцип прави този закон неефективен и неадекватен на реалните нужди на българските музеи. И едва ли обещаният класификатор на длъжностите ще бъде много по-различен от този текст, който с такава "зографска леснина" решава (в края на една подточка на допълнителните разпоредби), че "по смисъла на този закон църковните музеи са частни музеи"!

Доротея Соколова



1 Асистентската длъжност е въведена през 1921 г. и първият назначен на тази длъжност е Андрей Грабар; последният асистент изчезва към 1951 г.

2 Тук имам предвид както закона от 1909 г., с измененията и допълненията от 1921 г., така и предвоенните проектозакони.

3 Днес се налага уточнението, че "народни" означава "национални".