С високия стандарт
на изкуството
не се свиква
- Солистичната ви дейност в САЩ равна ли е по количество на концертмайсторската?
- Не. Концертмайсторската дейност ми отнема много време. Първо, защото предимно съм в операта: дълги репетиции, дълги представления, свършваме вечер чак след дванайсет. Свирим седем представления на седмицата десет месеца в годината. След това имаме два месеца и половина ваканция и колегите ми отиват в отпуска някъде, в планина, на море, в Европа, но аз не отивам. Аз работя втора работа, лятна работа в Чикаго, в един престижен фестивален оркестър, където съм също концертмайстор. Там и солирам - дават ми редица изпълнения всяко лято. Свирим пред 5 хиляди души публика четири пъти седмично.
- Концертмайсторството на концертния подиум е едно, а в оперния "трап" - сигурно друго.
- Съвсем различно е. Първо, ние сме в тъмното и имаме само светлинките на пултовете. Столовете ни са такива, че се нагласяват по височина, в различни ъгли с различни ръчки. Вместваш се в стола като в ризница, не можеш да мръднеш от избраното положение.
- Звучи доста кошмарно.
- Човек трябва да се специализира да седи така. Много е важно концертмайсторът да заеме такъв ъгъл спрямо оркестъра, щото в тъмното диригентът и всички оркестрови групи да могат поне малко да виждат лъка му. Инак се оплакват от последните пултове.
- Значи вашата дейност има и диспечерски аспекти?
- Не само това. Като почне представлението, то не спира. Това е Метрополитен опера, световен ансамбъл. Ако нещо стане със смяната на декорите, която сега се прави по компютърен начин зад завесата, ти се обаждат по телефона. Случвало ми се е много пъти по време на някаква ария на певец почва да ми свети лампичката, скачам, грабвам телефона и ми казват от режисьорската кабина: веднага предайте на диригента да забави темпото, защото имаме проблем със смяната на декорите. И аз отивам. Диригентът вече се вълнува: какво казаха? Аз му казвам: "Забавете темпото!" И разтягаме темпото малко по малко, защото представлението не бива да спре. Случват се такива неща с декорите.
- Значи това е Метрополитен опера, погледната отвътре. Струва ли си да се работи там - в парично отношение?
- Да, струва си. По последни сведения ние сме най-добре платеният оркестър в цял свят.
- А в какво се изразява това, че сте най-добри - защото все пак сте оперен оркестър, не симфоничен?
- Сега ни считат вече и за обособена симфонична единица. Ходим на турнета в чужбина като симфоничен оркестър. Всяка година правим серия концерти в Карнеги Хол, записахме няколко компактдиска с Бетховен - "Ероика", "Картини от една изложба" - Мусоргски, пиеси от този род, също Стравински. Завоювали сме слава и като симфоничен оркестър.
- Вие общувате всекидневно с диригента Джеймс Ливайн, с певци като Лучано Павароти, Доминго. Когато станеш колега на тези хора, те като величия ли се държат или като обикновени люде?
- Някои са по-обикновени от другите. Доминго, например, е просто душа човек. Толкова е любезен с всички, постоянно дава партита, например по повод 152-то изпълнение на ролята си в "Бохеми", или 68-то изпълнение на Отело. Измисля си поводи и през 5 дни дава жестоки партита за по хиляда човека, на които идва лично и се ръкува с всички. Всички го обожават. И не само с нас е такъв - с всички оркестри се държи по този начин, просто личността му е слънчева. Други не са чак толкова слънчеви - да не споменавам имена. Сега пак ще откриваме сезона с Доминго, след две седмици. Това ще бъде неговото седемнадесето откриване на сезона в Метрополитен, с което счупва рекорда на Енрико Карузо, който бил откривал 16 пъти.
- Всички тези неща все така ли са интересни, когато са ти всекидневие, или се свиква да работиш заедно, примерно с Пласидо Доминго?
- Не, с високия стандарт на изкуството не се свиква. Винаги е едно просветление, едно щастие да си част от такова нещо.
- Може ли да се каже, че България отглежда музиканти, които после няма какво да ги прави и затова те се пласират там, където им е мястото. Вашият случай такъв ли е?
- Да, определено смятам, че е така. Ако в България имаше повече възможности за талантливите млади хора, може би по-малко биха търсили по-широките хоризонти.
- Моля, направете типологическо сравнение как се прави музика в България и как в Съединените щати.
- Има много голяма разлика. Някои основни моменти на дейността все още не са включени тука, преди всичко отнасящи се до организацията, дисциплината на работа, предвиждането, плановостта. Разбира се, то е до възможности и до финансови ресурси. Но ако много голям организационен талант се заеме с бизнесстраната в нашата професия тук, тогава може да се открият по-големи перспективи.
- Вие сте учила в Лондон, сега живеете в Ню Йорк. Бихте ли направила музикално сравнение между тези две столици?
- Когато специализирах в Лондон при Ифра Нийман, не пропусках концерт, ходех всеки ден. Имаше концерти от 2 часа, от четири часа, от шест и накрая от осем часа. Но какви концерти! В една и съща зала - все големи имена, солисти, диригенти и аз тичах от едно събитие на друго. Това ми беше допълнително образование. Всички казваха - ти си в Лондон, европейският център на музиката. Когато отидох в Ню Йорк - същата работа, но много по-интензивна. Много повече зали, оркестри, солисти и пак всичко на световно ниво. И затова казват - Ню Йорк е световната столица на музиката, което също е вярно. Нивото е по-високо от Лондон, защото Ню Йорк има ресурсите да покани повече световни имена.
- Но това са все пак в музикално отношение "каймаците" на двата континента. А инак в САЩ има ли там музикална култура, равна на тази в западните страни на Стария континент?
- Да, разбира се, там има центрове с много големи оркестри - Бостонска филхармония, Кливландска, Чикагска. Те всички са жалони на музикалното изкуство не само за този век.
- Но нека поговорим за по-малките градове, например за Сакраменто, столицата на Калифорния, привидно център, но не културен.
- Нека вземем за пример Далас, Тексас. Това е столицата на петролната индустрия. Оркестърът там е добър, но съществува само защото големите петролни магнати имат пари и го поддържат, като му плащат всичко. Нищо не се плаща от града или кметството, всичко е частни средства.
- За какво го правят, бизнес ли е за тях?
- За тях е бизнес. Ще дарят един милион, но ще приспаднат този милион от данъците си. Има сметка да се дарява. Разбира се, много от меценатите на културата го правят, защото желаят да я има музиката, но други го правят заради сметката. Просто има такава практика - данъците може да се намалят, ако се докаже, че си направил дарение на културна институция. В Сакраменто обаче, за което говорите, вече няма оркестър. Там няма петролни магнати, градът не е курортен, няма туризъм, не е Ню Йорк или Чикаго и някак си няма кой да ходи на концерти. Няма кой да поддържа музикантите - няма оркестър. Много оркестри в такива градове западнаха.
- А защо въобще са били създавани?
- Създавани са били от ентусиасти, които са смятали, че може би нещо ще стане, но като ги няма парите, не върви. Изкуството от векове се издържа от меценати.
- Погледнато от Хималаите на музикалния живот в света - понеже вие сте там - накъде върви музикално-изпълнителското изкуство?
- За съжаление смятам, че отмира. Понеже е жертва на индустрията за звуконосители. Защо някой ще даде 85 долара за билет, за да чуе еди-коя си опера от Вагнер, след като си е купил за 15 долара компактдиск-версията на изпълнението на съвсем същата опера в изпълнение на същите певци, и то в съвършени условия, защото записът е студиен и е коригирано, ако е имало някакъв дефект. Когато има свободно време, същият този човек може да избере да слуша каквото той си желае. Може и да отложи слушането с две седмици - то няма да му избяга. Така той ще може да чуе дадено изпълнение за много по-малко пари и в по-съвършена версия, "химическа", естествено, но все пак по-съвършена отколкото на концерт. Хората на Запад вече си правят такава сметка: направили са капиталовложения в колекции от компактдискове, имат десетки изпълнения на всички Вагнерови опери, еди-колко си изпълнения на "Аида", на "Бохеми", да не говорим за инструменталисти. Те си казват: аз я имам тази колекция, дал съм пари за нея, ще си остана тази вечер у дома да слушам "Бохеми" и може би в същото време ще успея да си прочета и вестника! Ние ставаме жертва на едно пренасищане. Сега може би това, за което говоря, все още малко се чувства, но в следващите 20 или 30 години то ще донесе смъртта ни. Както телевизията уби киното. Кой ходи на кино днес? Всеки гледа телевизия или си наема видеокасети на филмите, които иска да види. Първо, струва много по-евтино. Билетът ти за кино е 10 долара в Ню Йорк. Видеокасета да наемеш е три долара, а в сряда и четвъртък е на половин цена. Ние с мъжа ми като имаме свободно време си наемаме по три видеокасети на филми на цената на един билет за кино в сбутания кинотеатър, на скърцащите дървени столове, където ще кашлят и кихат около нас.
- А дали ще се родят ентусиасти, които отново да направят оркестър само и само за да я има живата музика?
- Трудно е да се каже. Сегашните тенденции, с тия нови поколения, с това, което идва след нас, говорят по-скоро за обратното. Тия млади хора имат други цели, други перспективи и вкусове. Други представи за музика.

Разговаря Розмари Стателова


Разговор
с Елмира Дърварова