Българският звук
в Есен
Фолкванг е име, което съществува в германската митология - така се е наричало седалището на Фрайа - северногерманската богиня на любовта и красотата. Висшата музикална академия в столицата на Рурската област - Есен, носи това име по желание на големия меценат и колекционер Карл Ернст Остхаус. Идеята на Остхаус за интеграция на изкуствата се реализира в музея Фолкванг, а малко по-късно, през 1927 година, инспирира и оперния директор Рудолф Шулц-Дорнбург, и хореографа Курт Йоос да създадат висше училище за музика, танц и слово. От 1962 г. Академията по изкуствата е вече официално ангажирана с музика, танц и театър.

Неотдавна, между 29 октомври и 1 ноември, в академията Фолкванг имаше празник на изкуствата. Имаше и повод за него - 1200 години от съществуването на Верден - немско селище, което сега е просто квартал в Есен и което за мен лично е забележително с това, че в него именно се е разположил великолепният архитектурен ансамбъл на Фолкванг-академията. Програмата на фестивала бе повече от внушителна, при това измислена и реализирана от професионални и мислещи глави. Основната идея беше да се представят всички кадри на училището - и професори, и студенти - с класика и джаз, стара и съвременна музика, инструментална и оперна, със съвсем млади и с гастроли на звезди като Мстислав Ростропович, например... Фестивалът отвори гостоприемно своите врати пред публиката, но... й предложи и своите билети за всички концерти. Билети си купуваха и професорите, и студентите. Усилията на ректора на академията професор Едмунд Илерхаус са били насочени и към събиране на средства от всички източници - от щедрия жест на могъщия спонсор до цената на отделния билет. Защото едно висше училище по изкуствата винаги има нужда от средства.
Прекрасният повод да се озова в Есен е също свързан с Фолкванг-академията, свързан е и с България. Това е работата по филма за световноизвестния ни цигулар Минчо Минчев, който е професор там. Една великолепна възможност ни бе предоставена от авторитетната продуцентска къща "Едита" в лицето на своя основател и ръководител госпожа Анелия Дошева, възможността да видим и заснемем мястото и средата, в които големият музикант работи вече близо десет години. Още повече, че много малко се знае за тях, а предположенията, които съм чувала, са най-различни - някои съвсем български по характер. Фолкванг-Хохшуле, Есен, е действително подходящо място за един човек, който е силно чувствителен към пластичните изкуства, а и в преподавателската си работа принципно търси връзката между всички изкуства, за да я завещае едва ли не като основен начин на мислене на своите ученици и колеги. Затова беше повече от сполучлива идеята му екипът, който прави филма, да попадне там точно когато се провежда този фестивал.
След откриването на фестивала с Военен реквием на Бритън, първият концерт бе на професори-инструменталисти в академията - с камерна програма, събрала атракцията и сериозността в едно, както и висшият пилотаж на изумителното можене, което бе демонстрирано с радост и едно особено игрово чувство. Някои от имената са познати и на българската публика: и Нана Яшвили, и Янг Чанг Чо, и Борис Блох, и Кристоф Рихтер - доведени в България именно от Минчо Минчев... Както и Веселин Парашкевов... Към тях прибавям имената на фантастичния контрабасист Ник де Гроот и на пианиста-англичанин Майкъл Рол. Тази разнородна международна компания има своите огромни преимущества при общуването чрез музиката - с естествения обмен на естетическите и художествени възгледи на различните школи и националности. И на професорското матине си беше направо провокация от гледна точка на разностранни подходи към звуковата материя: един акробатичен дует на Росини за виолончело и контрабас - с Янг Чанг Чо и Ник де Гроот, след това един събран, академичен, като че църковно насочен клавирен квинтет от Цезар Франк (Рол, Парашкевов, Яшвили, Владимир Менделсон -виола, Чо) и чувственото, жанрово обособеното, с много звукови багри, с опиянение от смесения тембър и щедрите възможности по отношение на фразата изпълнение на гигантското клавирно трио от Пьотър Илич Чайковски (Блох, Минчев, Рихтер), което за секунда не доскуча - плътното изобилие на интерпретаторски идеи без страх от интензивно емоционално решение на творбата прикова вниманието на публиката, за която очевидно тя бе непозната.
Чрез своя Концерт в движение или Музикално пътуване с откривателска цел през висшето училище "Фолкванг" се представиха и студентите. Идеите на младите, техният жив, оригинален свят притегляха отвсякъде чрез концертни заглавия: Магически флейти - изложба, импровизации, Моцарт, стара и нова музика, Цигулковото събитие, Акордеонът - с творби от Юка Тиенсуу, Жан-Филип Рамо и Астор Пиацола, Среща с гонговете, Червеното копче - студентски танцов театър за деца, Монохромия - нови творби, представени от своите млади създатели, Саксофон плюс, Да помиришеш музика - за 5-6-годишни деца, Виолите, Барабаните на Африка, Две пиана и ударни - Барток и Пусьор, Песни от мюзикъли и шансони... общо 35 концерта - внушителен музикален маратон, който бе посетен от 6 хиляди души само за един ден. Разбира се, че академията има и нужните зали за това - старата и нова аула, камерната зала "Торбоген", още една камерна зала и прослушвателна зала. Именно в "Торбоген" продължих да се чувствам у дома си, защото често чувах българска реч. Изглежда тук младите българи се подкрепят един друг - точно в уютната заличка "Торбоген" щяха да свирят и студенти на професор Минчо Минчев. Чух една много смислена и темброво обоснована Шакона от Бах в изпълнение на румънския студент Кристиан, чух и фантастичното изпълнение на Вещиците (Паганини) от Николай Минчев, който в този ден държеше нещата изцяло в свои ръце и направо "избърса" всичко до себе си. Разбира се, музиката не е състезание, а дълбок, красив разговор между съмишленици. Но когато си в друга държава и се представя "твоя кръв", действително те обзема чувството за съ-глашенство, съ-отборничество, съ-заклятничество. Особено, първично чувство. Беше много приятно, че младият Минчев се е намерил вече да свири заедно с един току-що постъпил в академията български студент по пиано на Борис Блох - плевенчанинът Павлин Нешев, силен и чувствителен музикант, който гъвкаво и рефлективно следи партньора си.
Наистина не знам как е, когато няма фестивал, но тези дни всяко свободно пространство във Фолкванг-Хохшуле звучеше. За концерти бяха отворени вратите и на Евангелистката църква, както и на камерната зала на музея "Фолкванг". Проектите обхващаха често коридорите и фоайетата на академията - такъв бе мултимедийният проект Нощ на медиите - екс-макина. Ето и етапите на проекта, който продължава 3 часа: "Огненият орган", "Цветният код" (концертна инсталация за две видеоуредби, виола, магнетофонна лента и лайф-електроник), "Опера-медиа" за две симетрично изградени електронно усилени звукови групи, "Диалог" - из "Механико, моя любов" за саксофон, видео и лента от Дирк Райт и Франсоа Гитон и т.н. Съвременните идеи изобилстват в академията - нещо, което всъщност си е в реда на нещата за едно висше музикално учебно заведение. Като една страна с реални многовековни традиции Германия отдавна е разбрала, че най-добрият начин те да се пазят и отстояват е непрекъснато да се импулсират и подкрепят нови идеи, дори скандални, съвсем неприемливи от гледна точка на "високата академична култура", защото само в подобна атмосфера покълва скъпоценното зърно, което по-късно ще стане част от традицията. Която така става и по-богата.
Понякога си мисля, че именно липсата на дълготрайна традиция е причината за твърде ретроградните за края на ХХ век учебни програми във висшите музикални институти у нас, в които под съвременна музика все още се разбира предимно класиката на века. И пробивите в това отношение са били правени винаги от отделни личности - не според, а въпреки програмите. Една от тях също се вписва великолепно в академичното всекидневие на висшето училище "Фолкванг". Композиторът Божидар Спасов е от няколко години преподавател там. С голямо удоволствие открих, че негова творба ще се изпълнява от ансамбъл "Авантюр" в концерта от творби на композитори, които преподават в академията. Другите имена: Томас Брутгер, Волфганг Гранджан, Дитер Торкевиц и Николаус Хубер, познат на публиката на Дружеството за съвременна музика. Още в началото на концерта музикантите от ансамбъла оповестиха, че произведението на Божидар Спасов ще бъде изпълнено в края на концерта - което в повечето случаи означава само едно - че е най-доброто. Произведението беше Де Профундис, музика, която прозвуча с реално разкрит контекст на фестивала "Музика нова", т.г., разчетена от диригента Драгомир Йосифов. За концерта в Есен Спасов бе написал няколко реда, които помагаха за проникване в семантиката на Де Профундис. Свързан и с легендата за Орфей, и с тайнствените звуци на Родопите, текстът завършва с едно реално преживяване на твореца: "През 80-те години при едно мое отиване в Родопите един старец, който през целия си живот е искал да съедини звука на гайдата си със звуците от небето, ми разказа един сън. В него той е видял как птиците и други животни са го оплаквали на една поляна, но заедно с това са разтегляли кожата му за гайда. След този сън старецът вече знаеше как да съедини дълбочината на своя звук с небесното, но той никога повече не е засвирил." Не знам как публиката разбра посланието на композитора, но музикантите го бяха приели като свое - творбата бе изсвирена така проникновено, така емоционално, абсолютно почувствана музика, при това от фантастичните изпълнители на този прекрасен ансамбъл. В творбата има едно катарзисно място, когато изведнъж целият инструментариум зазвучава като една гайда - която сякаш ридае... Е, там очите се пълнят. И там идват мислите за участта ни. Животът тук, неуютен като перон на гара, те тласка непрекъснато да търсиш начин да го напуснеш за малко, за да се озовеш за дни поне в по-обитаемо, по-смислено пространство, което да ти даде сила, мотивация и кураж да се защураш отново из "перона". До следващата възможност. Така живеем с много от колегите - на тласъци, на импулси. И с една нездравословна носталгия... по заедността. А може би сега сме повече заедно, отколкото бяхме. Връщам се към концерта, който беше много, много успешен за нашия творец.
За три дни станах свидетел на някакъв тип "българско чудо". Да, звучи наивно, звучи някак нереално. Но всъщност си е факт! Естествено, знае се, че всичко това се постига с цената на много, много работа, за което Германия предлага великолепни условия. Стига да има за какво да работиш.
След това "национално опиянение" трябваше да дойде само фигура като Ростропович, за да ме свали на земята. Или да ме изхвърли още по-високо! Последната фестивална дума бе дадена именно нему и на студентския оркестър на академията под диригентството на Щефан Шолтес. Само благодарение на Минчо Минчев можах да присъствам на генералната репетиция на великия музикант с оркестъра - Дворжак концерт, един подарък, който е за цял живот. Бях чула нееднократно, че Ростропович вече не можел да свири, защото се занимавал с всичко друго, но не и с виолончелото. Нищо подобно! Това беше действително изключителен шанс - да преживееш Ростропович, човек с направо монструозна власт над виолончелото и над публиката (генералната репетиция бе с билети). Един колос, който може да поднесе всичко, да се разкрие както поиска, да ти покаже как материята за него е като глина, от която той, ваятелят, всеки един момент може да създаде каквото си поиска. И ти не можеш да не го приемеш. Защото ти го казва именно той. Не знаеш как на 72-годишна възраст се поддържа това равнище на психика, на физика, на инструментализъм, но го чуваш и виждаш. И това, което чуваш и виждаш, надминава стократно цялата ти информация от записи, която си трупал с години. А какво значение има тази среща за младите хора, които свириха с него, е напълно ясно. Впрочем оркестърът е много добър - с рефлекси, с познания и с много хубав звук.
Уловеното никога не е пълно, точно или достатъчно. Но това, което не може да не се оцени дори и от набързо минаващия, защото то се излъчва, е работният климат и добрият тип целенасоченост... Чувстваш ги и в разговора с Божидар Спасов, виждаш го в младия Николай Минчев или в съвсем наскоро пристигналите Павлин и Гергана от Плевен; то просто не може да не се формулира от начина, по който професор Минчо Минчев е приет там - от "байчото" на входа до ректора на академията. И от многобройните му студенти. Точно за това за мен името Фолкванг звучи "на мой, български лад".

Екатерина Дочева