Липси, недостизи,
отсъствия, откази

Има две големи, очевидни, драстични несъответствия в българския медиен пейзаж за последните десет години:
1. Свободната преса е едно от малкото истински постижения на демократическия преход към отворено пазарно общество в България от 1989 г. насам. При това става въпрос за някак естествено, спонтанно изграден феномен. Но свободната преса не означава у нас наличието на свободен, автономен в убежденията си и творческите си стратегии журналист. Фигурата на журналиста не е категорично обособена и утвърдена в общественото съзнание. За да постига свободата си, пресата по-скоро “дава думата”, отколкото да “дава тон” чрез водещите журналисти. Оттук и колебливостта, зигзагообразното поведение на инак формиращите общественото мнение тиражни вестници.
2. На свободната преса (преди всичко, два-три централни многотиражни вестника, два-три културни седмичника и няколко ограничени като възможности за въздействие върху по-широка читателска аудитория списания с различна периодичност) не съответстват, не партнират свободни електронни медии; дебатите не се прехвърлят естествено от печатните в електронните средства за масова информация. Напротив, електронните медии най-често са запушените канали, “черните дупки” - те се боят и свенят от опубличностяването на това, което вестниците поднасят. (И обратното е почти вярно: вестниците най-често обсъждат електронните медии като вътрешноведомствени конфликтни взаимоотношения или като извори на “светски суматохи”, но също не търсят партньорството им.) И най-лошото е, че частните електронни медии често се оказват по-послушните, по-поддаващите се на политически, институционално-властнически внушения.
Поради всичко това трудно може да се предвидят реакциите на различните медии към ставащото, към текущото; рисковано е да се разчита, че големият ексцес, катастрофическото събитие или демонстрираният управленски провал неизбежно ще предизвикват съответен дебат или че ще бъдат осмислени в някаква рационално подредена поредица от факти на общественото живеене. Може да стане, но може и да не се случи! Може сериозността и дълбочината да бъдат проиграни, всичко да се представи откъм фарсовата му страна, като скеч. Гаранция за безусловна сериозна реакция няма. При това и пресата не действа “избирателно”, по някаква си нейна логика, по някаква си имплицитно носена йерархия на ценностите и усещане за значимостта на събитията и личностите.

Скача от събитие на събитие българската преса, забравя тя задълго предишните, всъщност съвсем скорошните. Така се засилва общото усещане за прословутата вече (посочвана от всички анализатори и наблюдатели, вътрешни и външни) прекъснатост на процесите в България, за неспособността и невъзможността да се завършват, да се приключват нещата, обществените дела - дори и само като критичен анализ, като окончателна преценка.

Медиите са някак пасивни, предпазливи. Техните собственици съвсем не са истинските господари на България (ако перифразирам заглавието на известната реч на Пиер Бурдийо от октомври 1999 г), много често те нямат дори лице, не се знае кои са. Не те диктуват условията, не те задават дневния ред в обществото. Постоянно се оказват изненадани, прогнозите им са краткосрочни. И така, малко по-конкретно...



Непроведените дебати
Спорим продължително с колега дали шумно обсъждан в пресата и в кръчмите случай от задкулисието на политиката е породил дебат в обществото, дали е артикулиран, изговорен, деконструиран вторично, или появилото се в пресата и отсъстващото (с малки изключения) в електронните медии е било просто част от скандала. Състоял ли се е дебат, или просто са възпроизведени множество по същество еднотипни реакции?
Моята теза бе, че все пак, въпреки повърхността на обсъждането, са публикувани стотици материали по случая, представени са все пак не само информации и пропагандни спекулации, но и анализи, случаят е свързан и с други типологически родствени ситуации, изграден е някакъв контекст. Моят опонент настоява, че за да се издигне на равнище на същностен дебат, обсъждането трябва да открие по повод на скандалния случай невидими за неанализиращия свидетел моменти, да пристъпи към очевидното. И двамата сме съгласни, че истинският дебат трябва да превърне скандалния дебатиран случай в прецедент - отложен и фиксиран в общественото съзнание като предоставящ казус и за сравняване, решаване и санкциониране при други подобни случаи.
Бързащото политическо време, стремително отдалечаващо ни от въпросния случай, изглежда потвърждава по-скоро правотата на моя опонент. Защото ето фиксираният съвсем лаконично сюжет: министърка от управляващото мнозинство по време на предизборна кампания за местна власт провежда след публично събрание неформална сбирка с депутати от региона, с областен управител и местни активисти, на която твърде директно дава указания за рекетиране на бизнесмени и държавни мениджъри, говори за манипулативни взаимоотношения с медиите и пр.; по някакъв начин този разговор е записан и става достояние на цялото общество - тиражиран е и на аудиокасета. Управляващите се опитват да насочат скандала само в една посока: подслушването е незаконно, подозираната опозиция е действала с прийомите на тайните служби от миналото. Част от пресата и опозицията, съвсем малка част от независимите наблюдатели настояват: незаконността на подслушването си е факт, тя трябва да бъде извадена пред скоби, но записът разкрива недопустими за нормалното демократично поведение действия и изказвания. Водещите анализатори така и не се включват в дебата. Като резултат: не е фиксирано в общественото съзнание убеждението, че е недопустимо от политици с такъв висш ранг ползването на така драстично различаващи се езици, че е недопустимо да се прави въобще политика по такъв непрофесионален начин, че това е опасно за обществото. Чувствително засегнат е, разбира се, имиджът на ухажваната дотогава от всички красива министърка, за известно време всяко споменаване на името й се съпровожда от вестникарски бездарни метафори, после и това се забравя, случаят постепенно избледнява с приключването на предизборната борба, други сюжети се наслагват, напластяват; изглежда, че тежък, траен, поучителен, стабилен, с някаква степен на окончателност дебат така и не се е състоял.
А как стоят нещата с другите два разномащабни сюжета от 1999 година - потенциална основа за обществени дебати? По мое мнение тези два сюжета са войната на НАТО в Косово и разрушаването на мавзолея на Георги Димитров в София.
Българският дебат за войната в Косово наистина се състоя, на всички равнища и във всички посоки. Естествено, той се сплете, беше част от общосветовния дебат. Бяха публикувани веднага гледищата на световни интелектуалци (от Ноам Чомски, Сюзан Зонтак и Юрген Хабермас до Исмаил Кадаре, Бернар-Анри Леви и Режис Дебре). Още в първите дни на войната български анализатори проведоха закрити дискусии, формираха становища, направиха ги достояние на политическия елит. Дискутираше се в парламента, провеждаха се улични акции. Дебатът премина през различни кулминации - включително предизвикани от съвсем директната, брутална намеса на заблудените натовски ракети, паднали почти в центъра на София. Споровете за съвременните измерения на войната и мира вървяха от припомнянето на Кантовите тези за вечния мир до грубата прагматика на питането какво ще получим ние като компенсация. Лошото е, че както при много други случаи, през цялото време пресата насочваше общественото внимание преди всичко към техническите, дори технологическите проблеми: по какъв точно начин ще “дадем небето” си на НАТО, ще минат ли “турци” през България, има ли право правителството да взема сега решения по въпросите и формите на сътрудничеството в/с НАТО и т. н. Не бе утвърдено в общественото съзнание, въпреки почти всеобщата проевропейска ориентация, че за да бъде същностно интегрирана в европейските структури, България трябва да се държи, сякаш вече е натовска държава, да представя територията си като част от евро-атлантическото пространство на сигурност - дори предварително, преди окончателните договорености. Не бяха анализирани субкултурните и криминогенно-икономическите основи на просръбските настроения в определени среди. И макар все пак дебатът наистина да бе проведен и да бяха оформени категорични становища, оставена бе възможност за колебания в масовото съзнание - например при трагически случаи, какъвто бе убийството на българския служител на ООН в Прищина.
Още по-драстични форми на изместване на смисъла на насочване на вниманието предимно към технологията наблюдавахме при не така пълноценно състоялия се дебат за Мавзолея или по-скоро за възможността/невъзможността да бъде запазен. Този дебат така и не се издигна до общия въпрос за това как (и възможно ли е?) да бъдат обитавани “превъзпитаваните” от комунистическия тоталитаризъм човешки обиталища, градовете, за необходимия психологически уют за демократично битие. Тук се намеси и обидно за българите чуждестранно непознаване на истинската роля на Георги Димитров в новата история не само на България, но и на дестабилизираните от Комунистическия интернационал десетки страни по света предположението, че е възможно запазването на варварското съоръжение в централния столичен пейзаж, точно срещу Царския дворец - едва ли не като екзотична мостра на една цивилизация, която всъщност няма нищо общо с реалната. Цяла поредица от български архитекти видяха тук една възможност да изпробват публично въображението си, предлагайки все по-фантастични начини за префункционализиране на сградата - без да се задава съвсем естествения в духовен план въпрос възможно ли е една по насилнически начин ситуирана тържествена гробница да стане нещо друго, да се превърне в място за забавление или експониране на някаква музейна поредица от вещи, възможно ли е да се забрави, че точно в тази сграда се извършваше българският вариант на зловещото тайнство на ерекцията на мумията в членовете на комунистическото Политбюро в дните на наложените на всички празници (ако перифразираме образността на философа Владислав Тодоров от анализа му на Червения площад в Москва). Пресата направи така, че същността на дебата бе вторично подменена, изместена със злорадото коментиране на технологията на събарянето на Мавзолея, със хихикане по повод неспособността това да се направи отведнъж. Бяха прибавени още редица странични теми: самохвалството и псевдоантикомунистическия патос на един заместник-министър председател; правиха се нелепи обобщения за строителния патос на комунистите и рушителните амбиции на “демократите” и т. н. Така дебатът не се разпростря върху цялото българско пространство, не ни каза какво да правим с това наследство не само като архитектурна символика.
Неизчерпателно представените три случая от 1999 година, вярвам, достатъчно ярко показват как в България дебатите се отклоняват от основните си посоки в слепи улички, прибавят в хода си несъществени подробности или просто присъединяват други сюжети единствено по принципа на темпоралното съседство. Но много повече са у нас просто несъстоялите се дебати - тези, които са се разпаднали още в началото, непосредствено след скандала или след драматичното мегасъбитие, и тези, които просто не са открити като потенция. Изглежда, за да има у нас някакъв дебат, трябва да има задължително и събитие. Много е трудна да се разгърне дебат просто по назряла абстрактна проблематика, просто ей така, без силова намеса, без илюстриращ по някакъв начин тази проблематика ексцес. (Не знам например дали в България е възможно пълноценното провеждане на дебат от рода на състоялия се или по-скоро завършил във Франция през 1998 г. дебат за съжителството.) И пресата, и обществото слабо помнят и веднъж проведените дебати, много рядко се срещат позовавания - да не говорим за стабилно закрепени за някаква личност формули в хода на стария дебат (знаменитата парламентарна фраза на президента Желев, че преди да затворим страницата на комунистическото минало, първо трябва да я прочетем, е по-скоро изключение и не съм уверен, че най-новите поколения са я получили като обществено достояние).

Несъбираните реалии
Един от големите ми читателско-изследователски потреси преди години бе навлизането в публицистично-политическата практика от края на двадесетте - началото на тридесетте години на уважаван от мен мемоарист и историк на националноосвободителното движение на българите от Македония и Одринско в началото на нашия век. Този автор разказваше за стотици участници в мемоарните и историческите си очерци, възкресяваше трагични и невъзможни за 20 век събития, но всичко беше разбираемо, ясно, сюжетите можеха да се следят. Така бе из късните му книги, издадени в навечерието на Втората световна война. Актуалните му вестникарски политически статии - особено в правителствения “официоз” - обаче някак се разпадаха, логиката оставаше неясна, загатнатите политически сюжети не бяха фокусирани, личностите бяха назовавани някак свойски неразпознаваеми. При това всичко се дължеше не на безогледна, крайна партизанщина. Ползваха се фразеологизми, които отдавна се бяха разпаднали във времето, когато четях вестниците; политическата метафорика бе загубила силата си. Знаех какъв е общият сюжет на десетилетието, но тук в подосновата стояха бързо съграждани и рязко пропадащи контексти.
Точно това беше: липсваше ми тази очевидно прекалено бързо променяща се контекстуалност и поради това текстовете ми стояха някак нелогични, смътни, по лош начин загадъчни, непрозрачни в смисъла си. Тя бяха плод на едно лудо време, на едно полудяло общество - макар авторът да бе сред най-нормалните.
И ако се върнем към ситуацията на днешната българска преса, ще констатираме сходна, макар и по съвсем друг начин, немара. При представянето на политическите, икономическите и културните сюжети на всекидневието и на личностите (колективни и персонални) медиите не се грижат за контекстуалността. Обичайна практика за големите световни вестници и списания от рода на “Ню Йорк Таймс” или “Дер Шпигел” е едва ли не при всяко споменаване на личност или на събитие да се припомня цялата предистория и персоналното участие, дори и когато става въпрос за свръхизвестни факти и постъпки. Българската преса сякаш върви в обратна посока - тя редуцира до минимум тези факти, сякаш се движи в полето на предполагаема домашност, където всичко е известно, сякаш се стреми да осигури преди всичко желана воайорска интимност с елита за своите читатели.
Сестра ми живее от няколко години в САЩ и обикновено ме моли да й изпращам само седмичниците за култура, но не и всекидневна преса. Много я ядосвала. Очевидно не само поради излъчваната нервозност, но и поради лошата елиптичност - дори и за съзнанието на ангажиран, но не потопен, не разтворен в тукашното наблюдател (впрочем почти по същите причини ми е извънредно трудно да чета сегашна руска преса, дори и “Сегодня”). Повечето български журналисти не прилагат (или направо не притежават) рефлексите, уменията на “разследващата” журналистика във всекидневните си репортажи и очерци. Обратно на политиката, където личностите поради властническата си актуалност се показват като свръхважни или всенародно известни (дори и когато никой не ги е запомнил с нещо забележимо), за големи писатели и художници се говори като за прощапулници. Просто защото не се работи с натрупано и попълвано досие.
Когато се разчита на самоочевидността, когато нещата не се доизказват, не се подреждат и конструират в сложна картина, вероятно има и други неосъзнати докрай причини - включително и заради работещата на различни равнища вътрешна цензура. Появяват се разломи между областите на действителността. Обществото е предизвикано, възбуждано, провокирано от пресата, но то трудно се самопознава цялостно в/чрез нея.
И отново ще повторя: посочената прекъснатост на процесите се задълбочава, когато памет за политическите и икономическите процеси има сякаш само за две-три години назад, в рамките на сегашния парламентарен цикъл. А това е още една пряка зависимост от актуалната власт.
Нормалният журналист не знае за какво са му реалиите, които непрестанно трупа - в компютъра си, като документи, като памет за подробностите. Той е безкрайно любопитен, жаден за повече действителност. Но той не се втурва като новодошъл всеки път при (само)поставена задача, той знае повече от самите участници - без да се прави на пряко участващ. И затова не им задава въпросите, чрез отговорите на които просто могат да бъдат събрани първичните сведения за скелета на сюжета. Но заставането в позата на незнаещия и наивно питащия също е ласкателно за властта.
Михаил Неделчев