Media capricciosа
Телевизията е разглезен “посредник”. Свикнала е да я ухажват, да й се натрапват, непрестанно да се боричкат за нейното внимание. Ето защо, когато е пренебрегната, тя се цупи, обижда, тропа с крак. Както стори например Екатерина Генова, която - капризничейки - се разсърди на д-р Желю Желев, че не откликнал на поканата й за участие в нейното предаване “Ах, тези муцуни”, посветено на 10 ноември. Телевизията не е свикнала да й отказват: в своя нарцисизъм тя имплицитно предполага благоговението на другите, а своя интерес към тях смята за най-висше благоволение. Казано иначе, нейното внимание е избирателно, нашето е задължително: да попаднеш в студиото е шанс, не заслуга.
Цялото това самомнение идва от убеждението, че тя е, която дарява битие, осигурява живот. Нищо не се е случило, ако не е видяно от телевизионен взор; няма събитие, ако не е запечатано от телевизионна камера. В нашето време на диктатура на окото, телевизията се е превърнала във висш съдник за съществуване или не; нещо повече, както изящно показа Бодрияр, коментирайки войната в Персийския залив и революцията в Румъния, тя не просто регистрира битие, а сама го конструира. Вероятно поради това е така обидчива, когато решат да не я забелязват: демонстрацията на непокорство се възприема като посегателство към нейния креативен авторитет, към способността й да създава ex nihilo. Всеки личностен отказ е поставяне под въпрос на нейния visio демиургизъм.
Раздразнението на телевизията идва също и от кредото й, че всичко, което не е властово, за нея е пожелателно, не задължително. В своето отношение към политиката тя е достатъчно “отговорна”и “съзнателна”, за да не допуска пропуск и отминаване. Оттук насетне обаче нейното мнение е, че всичко извън тая сфера е повече каприз, отколкото мисия, повече случайност, отколкото необходимост. На екрана запазено място имат само фигурите, облечени с власт; всички други са просто временно поканени и тъкмо поради това трябва да са благодарни и признателни. И когато тези “мимолетности” си позволят пренебрежение и отказ, телевизията изпада в недоумителен бяс: “Как може? Как е възможно?” Спрямо тях своето случване тя определя като благоволение, не като задължение; следователно те трябва да са дълбоко сервилни заради нейното височайше внимание, а не да се правят на недостъпни и достойни. Защото единствено тя е недостъпната; е тази, която трябва да бъде ухажвана и покорявана. Другите са покорени априори, за тях тя може да бъде само владетелка. Подчинени, очакващи със сладостен трепет превръщането си в неин демиургичен каприз.

Митко Новков