Посветено
на Цветан Тодоров

На 30 и 31 октомври в СУ “Свети Климент Охридски” се проведе конференция под общото заглавие “Текст, култура и морал в миналото и днес”, посветена на шестдесетгодишнината на световноизвестния френски учен от български произход Цветан Тодоров. Участието на литературни критици, теоретици на литературата, културолози, социолози отговаряше на предварително афишираната цел - осъществяване на интердисциплинарен диалог. Доколко този труден диалог се получи?
Конференцията, посветена на Цветан Тодоров, бе открита от доц. Албена Василева, която прочете и задочното му обръщение (публикувано в бр. 44 от 5 ноември на в. “Култура”) до участниците, обясняващо причините за отсъствието му. Позоваването на “битови проблеми” и боязънта да бъде обект на словото на другите прозвуча неубедително и може би омаловажи тежестта на развития от Стоян Атанасов в развълнуваното му едновременно приятелско и академично слово трети аргумент: неспособността на Цветан Тодоров да използва българския език по начина, по който авторът би искал да го прави, от една страна, и от друга - нежеланието за научно общуване на френски език в собствената му родина.
Организаторът на конференцията доц. Стоян Атанасов, след подробен обзор на творчеството на Цветан Тодоров, обяви, че всички текстове, представени на конференцията, ще бъдат отпечатани в специален сборник. Предвид това обстоятелство целта на този текст ще се ограничи до информация на читателите за външните рамки на прочетените текстове, като се спре само на тезите, влезли по някакъв начин в следващата всяко заседание дискусия.
Първото заседание започна с изказване на Йордан Василев, посветено на някои биографични детайли от житейския път на юбиляря. Следваха докладите на Жана Дамянова “Обяснение/усложнение на текста”, Огнян Ковачев “Готическият роман и асиметриите на фантастичното” и на Боян Манчев “Трагично и комично в романа (наратологията в перспективата на общата антропология)”. Първият доклад предизвика две уточняващи технически питания. Освен със стройното изложение и самовглъбеността си вторите два доклада направиха силно впечатление с обширния списък от имена, с които боравеха. Авторитетът на Аристотел, Псевдо Лонгин, Сервантес, Кант..., та чак до Иван Вазов (за пълния списък няма да стигне страницата) сякаш попречи на проблемите да се “еманципират” от имената и закономерно никой не дръзна да опита да “пробие” всеизчерпателността на текстовете. Въпроси нямаше. Заплануваната дискусия не се състоя.
В доклада си “Цветан Тодоров за интелектуалците: историко-типологически реконструкции” Ивайло Знеполски насочи вниманието изцяло към втория - “следструктуралисткия” - период от творчеството на учения; той отбеляза връзката му с големите дебати за интелектуалците в съвременна Европа, като открои и някои възможни паралели с България от Възраждането до днес. (Мисията на интелектуалеца беше предмет на продължителен дебат.) Лиляна Деянова в “Употребите на паметта” се занима с тезите на Цветан Тодоров за паметта-екземплум, за “правото на памет”, за трудно удържимата зона между прошката и отмъщението, които според нея не могат да бъдат разбрани без схващането му за “несъизмеримите светове”.
Доц. Величко Тодоров (”Сърбия и България - три цвята черно. Имагинистичен опит”) представи части от едно явно по-обширно изследване на образа на Сърбия в България. Той уточни методологическите рамки на своето търсене, посочвайки, че се интересува само от художествените образи, т.е. не от нациите като цяло, а от “един втори ред”. Ненюансираното отнасяне, отнасянето в черно и бяло към другия показва липсата на интерес към него (тук бе цитирана тезата на Цветан Тодоров), а когато говорим за такива отношения между близки съседи, които се правят, че не се познават, черното става три пъти по-черно - така бе обяснена метафората от заглавието. Величко Тодоров бе запитан относно личната му позиция, която сякаш премълчава. В отговора си той се съгласи, че “ние затова сме хора, защото обичаме повече децата си от тези на другите”, което все пак не противоречи на вглеждането в другия не през черно и бяло.
Третото заседание се вписа в създалата се от предишното ситуация на диалог още с първите думи на Ивайло Дичев (с доклад “Новият хуманизъм: работа на паметта”), който репликира интерпретацията на Лиляна Деянова за “несъизмеримостта”, като подчерта, че при Тодоров става дума за стремеж към единство на жизнените светове, за търсене на единен жизнен път. Според Дичев Цветан Тодоров търси трета, по-висока позиция, от която нашият живот да бъде подчиняван; в случая с паметта това е универсалният човек. По тази тук най-общо очертана тема бе взето отношение - имплицитно или експлицитно - от повечето участници и тя се превърна в едно от централните места на конференцията.
Евгения Панчева (”Херметичната херменевтика и въпросът за другия”) изгради аргументацията си новата ренесансова есхатология (отглас на средновековната), според която в края се намира добре познатото (Едем, Елдорадо) и в този смисъл Колумб не просто отваря, а отваря, за да затвори. На зададен въпрос докладчикът отговори, че с тезата си не отрича, че Колумб е трансгресивен, че приема последното за самоочевидно и че чрез позицията си се стреми единствено да покаже, че той е и “херметик”.
Владимир Градев в доклада си “За фатализма и безразличието: две срещи”, след като тръгна от двете срещи на Цветан Тодоров с А. Кьостлер и А. Бърлин, събудили го от “догматическия му сън на структуралист”, показа, че Тодоров като “модерен интелектуалец” (в смисъла на късния Фуко) иска да разбере “що е настояще” с хуманизъм, който се пита за “автономността на Аз”, “целеположеността на Ти” и “универсалността на Те”. Градев показа какво означава “плурализмът на ценностите” и “историческото схващане за човешката природа” от гледна точка на въпроса значи ли, че щом приемаме плурализма на ценностите, по отношение на тези ценности няма истина, нито пък водещ принцип. С ерудирано ситуиране на Тодоров в модерните дебати за ценностите, между либералите и комунитаристите например, Градев предизвика много изказвания. Както и с питането си - чисто теоретическо, макар и привидно лично-историческо: трябвало ли е през 1988 година Цветан Тодоров да приеме званието doctor honoris causa, без да вземе отношение - и тогава, и по-късно - към начина, по който властта у нас се отнесе към турците.
Стоян Атанасов (“Диалогичното аз на кръстопътя на културите”) акцентира върху сложното и доста променило се отношение на Тодоров към диалогичността. Бе отбелязано как в структуралисткия си период Цветан Тодоров, без да иска, осъществява диалог между руския формализъм и френския структурализъм; застъпва идеи за недиалогичност чрез средствата на диалога. “Завладяването на Америка” е първият опит за диалогична критика. Конспективната фраза за тази книга е “завладявай или разбирай”.
Александър Кьосев (“Автобиография и човешка природа”) косвено се намеси в споменатата по-горе дискусия за несъизмеримостта, като направи важното разграничение между човека като родово същество (в антропологията) и човека като индивидуално същество (в автобиографията). В този смисъл книгата “На чужда земя” бе посочена като пример за криза на биографичния жанр, тъй като в нея Цветан Тодоров осъществява една надлична автобиография, в която той се сблъсква не с хора, а с кодове. От друга страна бе разгледана кризата (в последния век и половина) на идеята за човека като родово същество. Като следствие от тези кризи в полюсните състояния бе откроена като цяло кризата на дискурса за човешкото. Кьосев уточни (на въпрос на Ивайло Дичев), че в случая става дума не толкова за песимизъм относно една обща антропология, колкото за несъизмеримостта на светове.
Във връзка с това Владимир Градев подчерта, че говорейки за несъизмеримост при Тодоров, в никакъв случай се няма предвид Файерабендовото “anything goes”. За Владимир Градев идеята за човешкото достойнство (Кант) е единствената основа на една модерна етика. Кьосев възрази, че това отново е европейско, християнско предпоставяне, защото в исляма например достойнството е в колектива. На което Градев отговори, че това е не само християнски, а и юдейски възглед и че всяка традиция на книгата се съобразява с него.
Четвъртото заседание бе посветено на лични спомени за Цветан Тодоров. Блага Димитрова (“Срещи с Цветан Тодоров”), Иван Теофилов (“Страници от дневник”), Тончо Жечев, Иван Славов и др. предложиха още една гледна точка към четенето и разбирането на Цветан Тодоров - една значима фигура в съвременната европейска култура.


Разговор
с основния двигател
на конференцията
доц. Стоян Атанасов

- Как се стигна до осъществяването на тази конференция?
- Беше ми нелепо да знам, че Цветан Тодоров става на шестдесет години, без това да се отбележи. Неговата реакция на предложението ми беше, че такива работи във Франция не се правят. Аз си помислих, че във Франция годишнината на Тодоров няма да се отбележи, просто защото той без това непрекъснато присъства в тамошното публично пространство. От друга страна, в България броят на неговите книги, които са преведени, е крайно недостатъчен - от двадесет и пет са преведени само пет плюс някоя и друга статийка, която от време на верме се появява в българския печат. Затова реших да поканя наши хуманитаристи от различни области, които да засегнат различни аспекти от неговите книги, а в същото време да бъде казано и нещо повече за човека Цветан Тодоров. Мисля, че тъкмо частта от конференцията, посветена на свидетелствата за човека Тодоров, прозвуча много истински. Другата цел на конференцията е да бъде съставен сборник с поднесените тук доклади, а също и с текстове на някои автори, които не можаха да участват. Сборникът ще съдържа освен това и пълна библиография на творчеството на Цветан Тодоров, което вече само по себе си ще го направи особено ценен - малко хора знаят, че освен двадесетте и пет книги, Тодоров е автор и на 250 статии, някои от които сериозни студии. Трета цел на конференцията е тази годишнина да даде повод на българската хуманитаристика да се срещне с един по същество небългарски автор - той е всъщност френски писател, френски критик не само защото пише на френски, а и защото мисловният му инструментариум е оформен във Франция. Ако конференцията беше проведена във Франция, за Цветан Тодоров щеше да се говори по съвсем различен начин.
- Бе направен аудиозапис на конференцията. Ще го чуе ли Цветан Тодоров и ще бъде ли помолен да добави (в сборника, който предстои да излезе) мнението си за това, което беше казано тук?
- Той, разбира се, ще получи пълен запис на конференцията. Не знам доколко този запис ще бъде използваем, но най-малкото ще се опитаме да добавим към докладите резюмета на въпросите и отговорите, за да бъде отразено по-плътно всичко, което се случи тук.
- Как приемате факта, че Цветан Тодоров не дойде в България за конференцията? Удовлетворен ли сте от обясненията, които той поднесе в обръщението си към участниците?
- Мисля, че това са истинските причин и даже аз се опитах да им дам по-заострено продължение, като казах, че връзката на Цветан Тодоров с България като място за професионална изява е еднопосочна. Тодоров с готовност прегръща български сюжети, за които да пише във Франция, но не и обратното; и то по простата причина, че неговият работен език е френският. За него е неприемливо да говори на френски в родната си страна, а и не е по силите му да си служи с българския така, както той държи да го прави, когато става дума за академични изяви и работни контакти. Неговият български е език за битово общуване, нищо повече. Това, според мен, са причините той да не бъде тук.
- В началото пожелахте по време на конференцията да се получи един интердисциплинарен диалог. До каква степен това стана?
- Самият факт, че участниците приеха да участват, знаейки кои са останалите, е вече една отвореност на всеки един от нас с тясната си дисциплина към дисциплините на другите. Аз не чух тук доклад, в който да е застъпен чисто философски, чисто социологически или чисто литературен дискурс. Що се отнася до дискусията, намирам, че тя беше открита, без условности и светски формалности, въпросите бяха същностни, принципни, отговорите бяха директни. В този смисъл имаше диалог, имаше обмяна, имаше едно полезно общуване.

Стилиян Деянов