Сигурно всеки има различни първи впечатления от Ню Йорк. За мен това бяха: появата на някакъв остров в океана, който наблюдавах от самолета (и ми се прииска да се развикам “Теrra, теrra!”); прекалено рядката и безвкусна, но в големи количества пепси-кола на летище Кенеди; ефектният нощен Манхатън, до който се придвижвахме близо час (макар шофьорът да избягваше големите задръствания); желанието да заспя мигновено в хотела (е, обадих се, че съм пристигнала)...
На другия ден от сутринта ни поеха хората от ArtsLink с типично по американски претоварена програма. Така че за вторите впечатления ми е трудно да разкажа - те са много и разнопосочни. Част от нашата международна група (43 души) се устреми към Empire State Building, други - към МОМА (Музеят за съвременно изкуство, за който ни бяха осигурили безплатни пропуски, иначе билетите - както навсякъде, са между осем и десет долара). Трети своевременно бяхме научили за двете най-скандални събития в Ню Йорк: шествието на Ку-клукс-клан и английската изложба “Sensation” в Бруклинския музей. Първият скандал се състои в това, че членовете на ККК искали да манифестират с типичните за тях дрехи и шапки, което Ню Йорк не може да понесе. Те обаче се позовали на не знам коя поправка. В резултат шествие от 18 души било охранявано от 6000 полицаи. Скандалът около “Sensation: млади английски художници от колекцията Saatchi” се състои в това, че “Светата Дева” (1996) на Chris Olifi - доста декоративна “африканска” работа - представя Божията майка като негърка, заобиколена от пърхащи задници вместо ангелчета, а самата картина има две “крачета” от слонски изпражнения. Според кмета на града произведението обиждало католиците в Ню Йорк и той се заканил да спре парите на Бруклинския музей. Което впрочем не може да направи, както ми обясниха. Цялата работа всъщност била в това, че кметът се е кандидатирал за Сената срещу Хилъри Клинтън и искал да увеличи популярността си. Има, разбира се, и друга версия - че това е стратегия за привличане на публика в изложбата. И тя успява. Но тъй като изложбата ще продължи до 9 януари 2000 година, за нея ще пиша по-късно.
Иначе трите дни, прекарани с другите ArtsLink fellows, бяха също незабравими. Любопитно бе, че тези от Балканите бяхме все заедно на местата за пушачи (с периодични руски и екссъветски попълнения). Непрекъснато се бистриха нашите проблеми - “това заприлича на Балканска конференция”, точно отбеляза художник от Хърватия. Чувстваше се глухата неприязън на артистите от страните в бивша Югославия към сърбите (“Все пак изкуството е над всичко” - с този шаблон се измъквах от коментариите); както и на сърбите към всички останали, защото са изолирани и са страдали (”Всяка страна на Балканите изстрада посвоему тази война” - обобщавах помирително). Имаше и завист към нас: “България толкова бързо се променя, а ние не можем” - оплака се художник от Минск, Беларус. Опитах се да го успокоя: “Всяка страна има свое темпо на развитие”. И т.н., и т.н. до четвъртък, когато целият този Вавилон се разпръсна по приемните си организации в Ню Йорк, Канзас, Охайо, Аризона и прочее американски щати.

31 октомври 1999 г.


В музея “Гугенхайм”, както изглежда е навсякъде тук, публиката се стича масово, особено през уикенда. И със сигурност не се състои само от чужденци и туристи. На 21 октомври музеят е отбелязал 40 години от построяването си. Историята е подробно разказана в списанието, което се издава всеки месец с програма на изложбите (плюс лекциите, прожекциите и т.н.) тук и във “филиалите” на музея в Сохо, Венеция, Берлин и Билбао.
През 1943 г. Соломон Гугенхайм поръчва на Франк Лойд Райт да проектира уникална постройка за неговата колекция авангардно изкуство. Следват години търсене на подходящо място (накрая близостта до Сентръл парк решава въпроса), спорове с градските и артистичните среди (тази архитектура ще “затъмни” произведенията, смятали те). “Първата копка” все пак е направена през 1956, а сградата е завършена през 1959 г., шест месеца след смъртта на Райт.
В момента в музея е разположена грамадна изложба на Франческо Клементе. Уморително е, разбира се, да разгледаш такова количество живопис, гвашове и рисунки, но подредбата е великолепна и помага на зрителя лесно да се ориентира. Експозицията е едновременно тематична и хронологична: “Автопортрети” проследява измененията в стила от 70-те до 90-те години, “Разговор с нея” показва отношението на художника към секса и фантазиите му, “Тотеми и знаци” групира картини с алегории на слънцето, луната, земята и т.н. Всичко е подробно описано на стената пред съответния раздел, така че няма начин да го пропуснеш. Освен това повечето посетители ходеха с машинки на ухото, слушайки, както предполагам, още по-подробна лекця за това, което виждат. Накрая Клементе може да ти дойде вповече, но в никакъв случай по-малко, както обикновено става у нас. (Не можех да не си спомня за изложбата на Дечко Узунов на “Шипка” 6, от която така и не се разбра нищо за развитието на художника...)
Впрочем грижата за публиката се вижда не само тук. В скандалната “Сензейшън” в Бруклинския музей надписите към произведенията са също толкова подробни: биографични данни за автора; описание на онова, което виждаме, което не виждаме и което трябва да видим; какво е искал да каже художникът и какво наистина е казал за работата си; кратка история на създаването на работата и реакции от други изложби, в които е показвана; какви въпроси поставя произведението и какви ние трябва да си зададем. Например за напречно нарязаните и поставени във формалин кравешки тела на Деймиън Хърст четем приблизително следното: “Това са части от тяло на крава, представени в разбъркан вид. Можем да си помислим, че са части от само една крава, но не е така - в другия край на произведението виждаме втора кравешка глава...” А при работата на Мона Хатум “Дълбоко гърло” (сервирана маса, в чинията върви видеоекскурзия от устата навътре към гърлото) ни призовават да си помислим: “Дали не сме свикнали да приемаме своите вътрешности за даденост? И трябва ли да бъде така...” Разбира се, и тук можеш да си вземеш съответната машинка и да вървиш през изложбата с лекция за нея на ухо (гласът е на Дейвид Бауи). Може да изглежда смешно, но вероятно тъкмо тези подробности и угоди привличат толкова широка публика тук.
Впрочем “Сензейшън” бе повод за интересна случка. Връщайки се от изложбата, носех със себе си торбичка, на която пише: “Внимание, изложбата може да е опасна за вашето здраве, да предизвика гадене, повръщане, истерични пристъпи” и т.н. Жена от отсрещната седалка в метрото се зачете и ме попита харесала ли ми е изложбата и наистина ли е толкова страшна. Хареса ми, отговорих, а и за мен не е страшна, защото съм свикнала с такова изкуство. “Да не сте от Франция?”, попита тя. “Не, от България, знаете ли къде е?”. “Да”, за мое учудване каза тя и обясни, че учителка на дъщеря й произхождала от България. Следващата ми “неформална” среща бе в асансьора на сградата, в която се помещава “Интернешънъл Студио Програм” - моята приемна организация. Една дама се загледа в косата ми (тук тя също прави силно впечатление), заговорихме се и изумено я чух да казва: “Oh, Bulgaria is a great country!”. Такмо да помисля, че нещо бърка, и тя продължи: “Българите са спасили евреите си през Втората световна война, това го знам от баща ми. Всъщност той тогава не е бил в България, бил е в Австрия, но няма значение...”
5 ноември 1999
Диана Попова


Писма от
Ню Йорк