Забравените като изповед

Юлия Огнянова за втори път поставя “Забравените от небето” по документалната повест на Екатерина Томова. Този път като моноспектакъл със Златина Тодева (копродукция на Сдружение “Летен театрален университет” и Театрална работилница “Сфумато”). В спектакъла на Родопския драматичен театър преди няколко години Юлия Огнянова “описа” един впечатляващ свят, забравен не само от небето, но и от завихрящия ход на цивилизация с все по-излиняваща памет. Езотериката на личните разкази тогава напомняше, че вглеждането, вслушването в думите на този свят би ни направило по-устойчиви сред мътната река на ежедневните събития и дребнави страсти. Че жизнеността на една култура зависи от жизнеността на нейните фундаментални ценнности. Това беше спектакъл за паметта.
Заедно със Златина Тодева сега Юлия Огнянова се обръща отново към този текст по друг начин - дълбок, краен, впечатляващ. Петте разказа, които драматургически структурират моноспектакъла се изричат в очакване на смъртта. Последният е “Смъртта на Тъжина”. В очакването на смъртта (като на Бекетовия Годо) всяка лична съдба звучи покъртително и проявява жизнеността на света, съставен от съдбите, споделени от една жена; проявява мъдрото преживяване на смъртта като част от живота, на миналото като част от настоящето. И ако подреждането на разказите в сценично повествувание определя епическия ефект, описва и в описанието дистанцира сценичния свят, моноспектакълът обратно - въвлича в интимното преживяване на този свят. Усилието на Юлия Огнянова и Златина Тодева да проникнат в текста е впечатляващо, защото те притеглят зрителя в трудния жанр на моноспектакъла, в играта на спомена, в интимността на разказа и с това - в нравствеността на друга култура. Две велики в нашия театър жени ни въвличат в преживяването на един потънал свят, превръщайки спомените за него в съкровена изповед. И тъкмо тази искреност, изповедност на изпълнението превръща зрителя в обезоръжен съучастник на спомена, дава му възможност да осъзнае както своята различност, така и заедно с това да усети своя опит като част от извечно културно движение.
Изпълнението на Златина Тодева въздейства с удивителната жизненост в разгръщането на всеки разказ, с яркия жест, събиращ и очертаващ всеки образ от живота на “забравените”, с немислимата за мнозина енергия в действието, с чистото и привлекателно (а не отчуждаващо) звучене на един архаичен език... и с чувството за хумор, с което разказва, привиква “гласовете” от спомените в своето съзнание, включва ги в играта. Чувството за хумор, невинноста на нейната самоирония е сред най-големите достойнства на изпълнението й. То не само не отнема от силата на моноспектакъла, а усилва въздействието на изповедта на “забравените”.

Виолета Дечева





Реплика
от ложата