Предпоставена воля
В българското законодателство до този момент са действали само общи закони, уреждащи опазването на културното наследство в неговата съвкупност - движимо и недвижимо. Такива са "Закон за старините" (1911 г.) и "Закон за паметниците на културата и музеите" (1969 г.). Това решение на законодателя е напълно обосновано, то се диктува от факта, че културното наследство по условие е неделимо, така е създадено във времето, така битува и така е обект на закрила от държавата. В световната практика също преобладава принципът на единния закон, който в някои страни се допълва от специализирани, кратки закони за музеите (например Полша), или от поднормативни актове.
В съгласие с тези принципи са и досегашните неколкократни опити след 1989 г. за създаването на нов общ Закон за културното наследство. Но въпреки усилията да бъде доведена до успешен край, работата не беше завършена. Така стана поради надделелите сепаратистки позиции на част от специалистите, свързани с опазването на недвижимите паметници. Сегашният министър на културата арх. Емма Москова също беше привърженик на идеята за общ закон, но впоследствие промени мнението си. Обстоятелството, че не участвах в завършителнага фаза на вече гласувания на първо четене Закон за музеите - крайно различен от вариантите, над които се трудихме - никак не ме утешава.
За да изясня необходимостта от общ закон, ще приведа няколко прости примера. Първо - Боянската църква. Тя е включена в Списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Представлява "недвижим паметник", но едновременно с това е национален музей. Казано ли е нещо по този проблем в определението за музей, предложено в настоящия проект? Нито дума. Същото е положението с Казанлъшката гробница, с Ивановските скални църкви, Свещарската гробница и др. А Етнографският музей на открито "Етър", Габрово? Какво опазва той? Технически съоръжения, действащи на вода - воденици, валявици, тепавици и др. - безспорно недвижими паметници. Но в определението и разпоредбите на закона такива музеи не се третират въобще.
Музейното дело в България е така обвързано с опазването на недвижимите паметници на културата, че е направо абсурдно двете дейности да бъдат разпръснати в отделни закони. Поради тези причини, въпреки преобразуването на бившите окръжни дирекции "Културно-историческо наследство" в общински исторически музеи, някои от тях - Варна, Шумен, Благоевград, Пазарджик - запазиха този си статут и структура, който напълно съответства на изпълняваните от тях комплексни функции.
Но нека разгледаме конкретно предлагания законопроект. Още в чл. 1 се определя неговият обхват - "дейността на музеите и свързаните с тях обществени отношения по закрилата и популяризирането на културни ценности". От ясно по-ясно е, че записаният обхват включва огромна област от обществения живот. Но какво е фактическото положение? Заявено е, че законът ще "закриля" културните ценности. Това означава всички културни ценности. Но по-нататък проличава кои именно културни ценности той закриля - само "музейните" и "регистрираните". Извън обсега на закона, следователно без закрила, остават всички останали културни ценности. В чл. 7 (1) е казано: "Държавата се грижи за опазването и популяризирането на културните ценности като част от националното историческо и културно наследство." Тази клауза е изпразнена от съдържание, тъй като никъде не срещаме текстове с подобен смисъл, а още по-малко някъде е определено що е "културно наследство".
Следователно законът не отговаря на задачите, които сам си е поставил.
Определението за музей (чл. 2) е методологически неточно и езиково неиздържано. Да започнем с езиковата страна - "Музеят е открита за публиката културна и научна организация, която..." Извеждането най-напред на "откритостта за публиката" изравнява музея с други институции, чиято основна задача е да са "открити за публиката" - например театърът, операта, балетът, циркът, филхармонията... В определението на ИКОМ (Международен съвет на музеите към ЮНЕСКО) ясно е изведена основната характеристика и функция на музея - "постоянна институция с идеална цел, в служба на обществото и на неговото развитие, отворена за публиката и занимаваща се с изследвания, които се отнасят до материалните свидетелства за човека и околната среда - придобива ги, съхранява ги, експонира ги и най-вече ги представя с научна и образователна цел, както и за естетическа наслада". Макар че в превода могат да се направят редакции, това определение звучи методологически по-коректно от даденото в чл. 2.
Защо е трябвало да се пожертва "идеалната цел" на музея? Има ли пречки пред законодателя, за да се реши той да опорочи основната характеристика на музея - неговата идеална цел, която го поставя в особено положение сред другите институции именно заради зададената му по условие некомерсиалност. Второ, защо вместо "материалните свидетелства за човека и околната среда" е предпочетено "културни ценности". Отговорът се налага от само себе си. За да се спази "логиката" на разделението "движимо" и "недвижимо" културно наследство, е отрязана пъпната връв на музея от неговите основни обекти на опазване и експониране! Но и то е могло да бъде компенсирано, ако препоръките на ИКОМ бяха четени и следвани. Там е казано, че "за отговарящи на определението за музей се приемат: природните, археологическите и етнографските местности и паметници, както и историческите местности и паметници, които по същността на своята дейност - събиране, съхраняване и представяне на материалните свидетелства за народите и околната им среда - имат характер за музей...".
Вместо да отразят тази специфика на музеите, авторите са предпочели друго. В чл. 23 държавните, регионалните и общинските музеи са задължени да съдействат на общините и държавата при опазването на паметниците на културата (ал. 1), задължени са да информират НИПК при констатирани нарушения (ал. 2), а като връх на всичко, областните управители и кметовете могат да им предоставят за стопанисване паметници на културата, забележете, ако музеят осигурява условия за тяхното опазване (ал.3). Излиза, че музеят, който според чл. 2 се занимава само с културни ценности, изведнъж се задължава да следи опазването на паметниците на културата, да информира НИПК (на който не е подчинен и чието задължение е тъкмо да се грижи за паметниците на културата), а най-накрая сам да осигурява условия (разбира се, става дума за пари!) за стопанисването на паметниците на културата.
Какъв извод се налага от всичко това? Първо, че определението на музея е значително стеснено, да не кажа ампутирано, за да се угоди на една част от една професионална общност. Пак заради това българската музейна институция, която по традиция се занимава с опазването на паметниците на културата, вместо да придобие законови правомощия в тази област, се поставя в положението едва ли не на натрапник. Защото формулировката в чл. 23 (3) обръща философията на закона - задълженията на държавата (общината) са прехвърлени върху музея, той трябва да си осигурява условията (парите) за стопанисване на паметниците на културата, все едно, че не е бюджетна организация и не му се полага субсидия за това.
В Глава втора е направен опит за определянето на видовете музеи. Чл. 12, ал. 1 - 3 ги дели на "общи" (за "няколко области на общественото развитие и природата") и "специализирани" (чиято дейност обхваща "една област, обособен дял от нея или определена тема от общественото развитие или природата и се осъществява на основата на културни ценности ..., съответстващи на профила им..."). Сетне в редица текстове се явява терминът "профил на музей". В § 3 от "Допълнителни разпоредби" е казано, че "профил на музей" е "насочеността на неговата дейност към няколко области, една област, обособен дял или определена тема от общественото развитие или природата". Излиза, че "профил" и "вид" музей са термини, напълно смесени, и разграничаването им в законовите текстове е невъзможно. Ако под "профил" трябва да се разбира своего рода "специализация", тогава само "специализираните музеи" могат да имат профил. Но според § 3 на "Допълнителни разпоредби" не е така. Значи музеят може да бъде "еднопрофилен" и "многопрофилен", без това въобще да е споменато. Дали ще се наеме тогава някой да каже какъв е например Етнографският музей към БАН ("специализиран еднопрофилен", или "специализиран многопрофилен", или "общ" - съответно "едно"-, "многопрофилен")...
Какво е положението с художествените галерии? Проектозаконът казва следното (§ 24 от "Допълнителни разпоредби"): "Съществуващите до влизането на този закон държавни и общински художествени галерии, които извършват присъща на музей дейност, са специализирани музеи по изкуствата." Терминът, с който се назовават такъв род музеи, е "художествен музей" (Art Museum). Но, извършвайки "присъща на музей дейност", художествените галерии у нас имат и своя специфика, на която не е обърнато внимание. Основополагащото в случая са музейните им фондове. Те не повтарят стриктно формулировките "основен", "обменен" и "научно-спомагателен", дадени в проектозакона. По-голямата част са ги обособили като фонд "А" и фонд "Б" според действащата в момента "Наредба за отчитане и опазване на движимите паметници на културата". Друг принцип на обособяване е колекционният, още по-друг - на различните художествени техники: "живопис", "графика", "скулптура". Не пледирам за пределна изчерпателност на уредбата, нито твърдя, че принципът на фондовото формиране при художествените галерии е най-добрият. Посочвам само, че е подходено механично и некомпетентно спрямо категорията "художествен музей" и спецификата на фондовете му. А отразена ли е особената роля на художествената галерия като меценат на съвременното, "живото" изкуство и свързаните с това проблеми (пари за откупки, интелектуална собственост, евентуални данъчни преференции за художници дарители)? Въпросът, разбира се, е риторичен...
В чл. 3 (1) е дадено определение на културна ценност. Казва се, че "по смисъла на този закон" културна ценност е "всяко автентично духовно или материално свидетелство за човешко присъствие и дейност..." Обаче тъкмо по смисъла на този закон едно "духовно свидетелство" не може да бъде културна ценност. Такъв род културни ценности, вече в широкия обхват на понятието, могат да се защитават от Закона за авторското право. Очевидно тук законописците са смесили духовния характер на посланието, което носи изкуството, с материалната му субстанция, която единствено може да бъде опазвана от музея. Впрочем, в ал. 2, където са изброени категориите културни ценности по смисъла на закона, няма посочено нито едно "духовно свидетелство", а всичките са "материални", което още веднъж доказва несъвместимостта на тази дума с определението.
В чл. 4 (1) и (2) са дефинирани "музейните културни ценности" и "регистрираните културни ценности". Според чл. 7 (2) министърът на културата води държавната политика по опазването и популяризирането на музейните и регистрираните културни ценности. Добре, но спрямо регистрираните ценности опазването е само една вероятност, която зависи изцяло от волята на техния собственик. Никакви ангажименти на държавата извън тази воля. Няма текст, който да санкционира собственика на регистрирана ценност, ако той примерно я повреди или унищожи. В подобни случаи чуждестранните закони налагат строги санкции и дори изземване на културната ценност. Не са предвидени и каквито и да било данъчни или други облекчения за собствениците на регистрирани ценности, което също широко се прилага в други страни. Грижата на държавата се изчерпва единствено с едно, пак в областта на вероятностите, отпускане на субсидия за консервация и реставрация. Срещу което се изисква собственикът да даде ценността за временно експониране в музей. Едва ли ще се намерят много собственици, които да поискат да регистрират културните си ценности според такъв закон. Но в проекта (чл. 35, чл. 36, чл. 37,) е записано и нещо още по-смущаващо. Частният собственик на вещ, за която може да се предположи, че е културна ценност, има право да поиска нейното идентифициране. Ако се установи, че вещта е културна ценност, издава му се удостоверение (чл. 33 ал. 3). Но това не води задължително до регистриране на вещта, нещо, което го има дори в сега действащата Наредба за отчитане и опазване на паметниците на културата. Регистрацията би последвала само ако собственикът още веднъж заяви, че желае това (чл. 36 ал. 1). Ако не го заяви - нищо. Не следва даже и някакъв най-елементарен запис, че еди-кой си еди-къде си притежава подобна културна ценност. Кому служи тогава тази идентификация, за която собственикът дори плаща такса?
В световното законодателство принципът е при запазване неприкосновеността на частната собственост държавата да си осигури максимална информираност за националното си културно наследство и да е в състояние да се намесва, когато то е застрашено от разрушаване, унищожение, спекула или нелегален износ. За тази цел повечето европейски държави са създали национален регистър на културните ценности. В нашия проектозакон се предвижда на държавно равнище да се води само регистър на културните ценности с национално значение. Иначе музеите водят регистри на своите "музейни културни ценности" и на "регистрирани културни ценности". Смисълът на националния регистър обаче е да събира, съхранява, търси и доставя цялата информация за регистрираните културни ценности в държавата (музейни и немузейни), което представлява един безценен източник във всички сфери (опазване, изследване и публикуване, разпространение, движение, защита от посегателство и т.н.). При съвременното техническо ниво създаването на такъв регистър е рутинен процес и е само въпрос на воля от страна на държавата да го заложи в законодателството си. В националния регистър БУЛСТАТ, например, са задължени да фигурират и най-дребният сергиен търговец, и най-мощната индустриална компания. А у нас битуваг около 4 милиона музейни ценности. Думата "около" подсказва, че всъщност държавата не притежава точна информация за съхраняваните в музеите културни ценности, а за частните колекции не притежава информация изобщо. Законът не слага ред в придобиването й, тук механично се преименува "националният музеен фонд" (който е само фикция) от сега действащия ЗПКМ в "регистър на културните ценности с национално значение" (чл. 39 ал. 3 и § 9 от "Допълнителни разпоредби").
В редица текстове се определят правомощията и функциите на Националния център за музеи. Тази институция е крайно необходима и нейното възстановяване е правилно, макар да е закъсняло. Приемливи са по-голямата част от възложените на НЦМ методически и контролни функции. Същевременно обаче на НЦМ се дават огромни правомощия, които могат да бъдат правомощия единствено на министъра на културата. В чл. 71 и 72 се казва, че НЦМ дава разрешения за замяна и продажба на културни ценности между музеи, между музеи и юридически и физически лица. Да се възлага на НЦМ разрешаването на тия сделки ми се струва огромен риск, който крие опасност от корупция. Недопустимо е също разрешаването на износа да се оставя само в ръцете на НЦМ, както е направено в чл. 78, чл. 79 (2), чл. 80 (1). Там има и нещо още по-опасно - дава се възможност НЦМ да "овласти" с разрешаването на износа някой национален или регионален музей! Не ми се мисли какво би могло да се получи. Още повече в сегашния момент, когато у нас няма реален пазар на културни ценности, когато музеите са почти лишени от средства да ги купуват и организираната престъпност е ориентирана към извънграничния им трансфер. Текстовете от проектозакона биха облекчили този "бизнес".
За да се избегнат предпоставки за корупция, както и за да се възпре изтичането на ценности, разрешаването на всеки такъв износ трябва да става от министъра на културата, разбира се, въз основа на експертни становища от комисия, назначена от него. По тези въпроси Съветът на Европа е приел нарочна инструкция, придружена от солидна документация, която е разпратена до съответните страни. Още през 1998 г. Министерството на културата получи тази инструкция и с оглед хармонизирането на законодателството ни с европейското тя е следвало да бъде взета под внимание.
Задължение на НЦМ е да води Регистър на музеите в Република България (чл. 19 ал. 1). Частните музеи обаче влизат в този регистър "по тяхно искане" (чл. 19 ал. 3), което противоречи на чл. 7 (1) и (5), според които НЦМ ги контролира и подпомага методически. Необяснима е тази клауза, още повече, че самото разрешение за извършване на музейна дейност се издава и съответно отнема от министъра на културата (чл. 17 ал. 3 и чл. 18). Ако един частен музей не поиска вписване в Регистъра, той просто ще липсва там, т.е. няма да има никаква информация за дейността му и следователно държавен орган не би могъл да го контролира. Освен това от нито един текст не става ясно трябва ли частният музей да обяви културните си ценности и къде следва да го направи.
Накрая, без да отричам немалкото му положителни страни (например главата, уреждаща проблемите на консервацията и реставрацията), като цяло проектозаконът не отговаря на съвременните изисквания - нито музеоложки, нито правни, нито държавни, нито международни - и не реализира целите, които си е поставил. И още - предвид предпоставената воля на законодателя (ако тя наистина е такава!) да има два закона, уреждащи опазването на културното ни наследство, те трябваше да бъдат подготвени, обсъждани и приемани в комплект и да обособяват своего рода кодекс. Преди повече от година получихме уверенията на министъра на културата, че това ще бъде направено.
Дали...

Алберт Бенбасат




Размишления върху проектозакона за музеите