До
Г-жа Екатерина Михайлова
Копие: До Комисията по култура
Народното събрание


Мотивирано становище
по проектозакона за музеите
Приемаме Мотивите към законопроекта за музеите относно глобализацията на европейското публично пространство и необходимостта от синхронизазия на законовата уредба в обланстта на музеите със западноевропейските стандарти. Знаем, че собственото ни довоенно законодателство в тази област е създадено и функционирало не само изцяло в същите високи и изрични стандарти, но и съобразно структурата и спецификата на българското културно наследство.
За съжаление, заявените в мотивите намерения не са намерили покритие в предложения текст.


1. В проектозакона за музеите преди всичко липсва
институцията музей.
Нормално е в законите за музеи да бъде обърнато основно внимаие върху музейната организация - устройство, управление, състав на музейния съвет, ясен регламент на надзор; качество на специалистите (основно уредници и реставратори). Така именно става възможно музеите да се управляват от закон, а не от случайни фактори. Начинът, по който се урежда организацията на музеите в една страна, разкрива най-точно нивото на развитие на музеологията. Тук тази основна задача, както и неясно фиксирания държавен ангажимент, са препратени към текстове от по-ниско ниво.

2. Законопроектът не решава натрупаните сериозни проблеми на българските музеи, а фиксира и утвърждава статуквото.
2.1. Този законопроект не се онсовава на конкретен и критичен музеоложки анализ на състоянието на българските музеи, което Министерството на културата не е направило през последните 10 години. Например почти всички български музеи са създадени с актове на изпълнителната власт; дори сградите им са собственост на държавата и общината. Законопроектът не регламентира и финансирането на музеите.
Музеите и системата на опазване на наследството ни като цяло водят началото си от възрожденския възторг и достигат високото европейско качество на Народния музей преди войната. Но съвременната музейна мрежа у нас и самата музеология все още почиват основно на текстове от 1951 г. (1608 постановление на МС) и на деструктивните антибуржоазни и антифиловски идеологеми. Общата фразеология, изключването на институцията и заменянето й с дейности; изчезването на хората - специалистите стават лица, превръщат се в помощен на администрацията персонал и т.н., са характерни за този нормативен документ и практика. Това много ясно личи при формулирането на понятието "ведомствени музеи с национално значение", което се отнася до старите национални музеи, прехвърлени към БАН със същото постановление от 1951 г. в нарушение на каквато и да е институционална логика и практика. Законът от 1969 г. практически не се занимава с музеите. Това е закон, който обслужва една централизирана система.
2.2. Такъв е случаят с българските църковни старини. Той представлява особен случай, който следва изрично да се уточни в нов Закон за опазване на културното наследство. Трябва да се знае обаче, че българските църковни старини по исторически причини съставят огромния обем от българското културно наследство; че уредниците на Народния музей са прибрали църковните старини с национално значение до средата на века и то поради изричното задължение на закона; че късните редакции на закона са изключително подробни в това отношение; че така се постъпва и днес в съседна православна Гърция, която откри втори Византийски музей (единият в Атина, другият в Солун); че българските музеи нямат право на подобни постъпки след 1944 г. В резултат на което различни видове църковни старини с изключителна художествена или историческа стойност и национално значение буквално загиват. Ще напомним една бележка на дядо Вазов по повод златен напрестолен кръст от Чипровския манастир, че му се струвало да е от историческата ни старина и следователно трябва да се прибере в Народния музей.

3. В Закона за музеите са включени материи, които не се отнасят за музеите по същество.
Този законопроект би трябвало да бъде работен и съответно предложен в пакет с нов Закон за опазване на културното наследство (старините), за да не трябва в закон за музеите да се уреждат материи от съпътстващия закон. Към този Закон следва да се отнесат към две трети от предложените текстове: дефинициите за движими или недвижими паметници; документирането и регистрирането на извънмузейни обекти; правата и задълженията на собствениците на старини; режимът за износ или начините на придобиване (дарения, продажби и др.). Към тях се отнасят и тези за институционализирането (организация, специалисти) в областта на реставрацията.

4. В Закона са включени второстепенни или дори напълно чужди на музеите дейности.
Главите за копията, износа и сделките с музейни културни ценности не засягат пряко функционирането на музеите и могат да бъдат уредени с правилници. Например изработването на музейни копия не е основна музейна работа и се допуска само в изключителни случаи. Тези текстове съдържат многобройни неточности, смесване на категории, изключително опасни тенденции.

5. Текстът съдържа сериозни методологически и фактически грешки.
5.1. Основната дефиниция е непълна и не особено изящна. Следва да се спазва по-стриктно философията и пълното значение на дефиницията на ИКОМ (Международния съвет на музеите).
5.2. Изричното фиксиране на движимите (или нетрайно прилежащи към околната среда) културни ценности като потенциални музейни обекти също е крайно спорно в категоричното си абсолютизиране. Добре известно е, че музейните предмети или обекти могат да бъдат и движими, и недвижими (но не бива да бъдат наричани вещи).
5.3. Формулирането на гл. II е изключително неточно и смесва различни категории. Типологизацията на музеите като общи и специализирани е общо и непрофесионално; класификацията им съобразно формата на собственост или териториалните признаци - съвсем объркана (за съжаление, заложено още в ЗЗК). Напълно размито е определението за национални музеи. Сбирките или колекциите са това, без което един музей не може да съществува. Разграничаването на "музейни фондове" и "сбирки от културни ценности" е методологическа грешка в един закон за музеите, чиито предмет са единствено музейните колекции. Всички останали колекции следва да се отнесат към нов Закон за опазване на културното наследство.
5.4. Излагането на материята в гл. III и следващите основни раздели на законопроекта е принципно погрешно.
Музейните функции (дейности) се изясняват по дефиниция (вж. по-горе). Те се обясняват и разкриват в учебниците по музеология; описанието на дейностите не може да бъде обект на закон.
Законът следва да разкрива структурите, които покриват тези дейности - организация и специалисти.
Но именно в този преразказ на дейностите на музеите се откриват най-много грешки, противоречия, размествания, измествания.
*Раздел II разглежда основната музейна функция Събиране. В излагането на материята тук цари същата разбърканост и акцентиране предимно на второстепенни или странични въпроси. Основните форми на придобиване, т.е. най-важната страна на функцията идва едва накрая на тази глава. Теренните проучвания са сведени до археологическите разкопки; случайните начини на придобиване са описани в няколко члена, докато системните научни методи са игнорирани. Например приемането на чл. 28 (2) би регламентирало иманярството със закон! Изобщо не са засегнати правомощията на музея съобразно неговия статут - например приоритети за националните колекции според вида на музейните обекти, било то картини, за които ще се наддава при търг или събиране на образци от геологически образувания.
* Раздел III разглежда идентифицирането като отделна абстрактна дейност. Твърди се (чл. 33, 2), че идентификация на културна ценност може да бъде извършена само от музей, което е очевидно невярна постановка. Всъщност цялата глава е посветена на регистрацията предимно на извънмузейни културни ценности, собственост на физически и юридически лица. Заложена е тенденция за пълно инвентаризиране на частните притежания в музейната документация.
* Музейната документация е описана твърде повърхностно и отделно от идентификацията, която е част от нея. Тъкмо в тези части материята може да се препраща към правилници, като се уточни кои от съществуващите се запазват и кои тепърва ще се пишат, тъй като законът влиза в сила след шестмесечен срок.
* Основната музейна функция Опазване/запазване (съхранение е русизъм) е сведена до консервация и реставрация, която е част от тази по-широка система от музейни дейности. Конкретно предложение за промени в раздел V е приложено отделно. Дори само този опит разкри сериозните пропуски, неточните дефиниции, необходимостта от нов тип организация и регламентиране на правата и задълженията на специалистите в тази изключително отговорна дейност.
* Подобна контаминация, недопустима в закон, е предложена в главата, описваща Научната и Образователна дейност. Смесването на двете (едното основен музеен метод, другото основна музейна функция) е груба грешка. А образователните програми, които музеят подготвя, да обхващат и самите музейни специалисти, вече е абсурдно. Съвременният западен стандарт предвижда специални образователни отдели, които биха могли да заменят най-сетне овехтялата екскурзоводна институция от 1948 г.

6. Законопроектът би могъл да нанесе сериозни вреди върху крехкия художествен пазар у нас или да доведе до загубата на ценни паметници.
Въвежда се регистър на извънмузейни културни ценности, който едва ли може да има юридическа стойност в този си вид. Законопроектът въвежда и понятието културна ценност с национално значение, притежание на физически и юридически лица и дублетен такъв в Министерството на културата. Според текста извънмузейните културни ценности с национално значение могат да се регистрират и дори вписват в инвентарни книги (!?) във всеки съответен по профил държавен, регионален или общински музей (чл. 35. 1), а не и в съответните ресорни национални музеи. Това, което не е уточнено, не е ли длъжна държавата да я откупи и ако не - какви права може да има над нея. Музейните уредници само с извънмузейни ценности ли ще се занимават? Кой ще работи вместо тях в музеите? Това размиване на понятията и отсъствието на конкретност, както и лекомислената постановка, че "всички църковни музеи по силата на този закон са частни музеи" може да доведе до крайно тежки последици.

7. Законопроектът се опитва да превърне музеите в част от държавната администрация.
Това противоречи на неговите цели и предназначение. Едновременно ограничава неговата самостоятелност и му вменява задължения, надхвърлящи неговите правомощия. Същевременно без цялостно структуриране на системата за опазване на културното наследство, музеят ще продължава да не може пълноценно да изпълнява своите функции. Това още веднъж подчертава необходимостта от приемането на двата закона - за музеите и за културното наследство - в пакет.

8. Текстът изобилства с противоречия.
Могат да се посочат някои от тях. Например: чл. 5 (2) и чл. 6 (3) противоречат на чл. 17 (2) и 21 (1), (2), (3). Чл. 13 и 14 нарушават основни принципи за правата, задълженията и съгласуването на субектите, които създават музеите. Чл. 33 (2) противоречи на чл. 34 (1). Чл. 35 (1), (2) противоречи на 21 (2). Особено непълно е формулирана публичната държавна собственост (чл. 5.2) единствено върху археологическите обекти. По-точен е текстът в сега действащия ЗПКМ.

9. Законопроектът за музеите игнорира музейните специалисти.
* Те се появяват единствено в забранителни разпоредби. Точната формулировка на чл. 16 (1), който следва да се придържа стриктно към препоръките на ИКОМ за професионалната етика, би могъл да има следната по-смислена редакция: "Никой от музейния персонал няма право да притежава частна сбирка от археологични, етнографски, художествени и др. предмети, нито да купува или продава такива предмети за своя или чужда сметка".
* В текста нито веднъж не е използван термина Уредник - българската дума за главната фигура във всеки музей, за основната музейна длъжност (английската curator, френската conservator, немскатa custos, руската хранитель). Няма вече никакви причини българските уредници да се различават по длъжност от колегите си куратори, консерватьори, кустори и хранители. От най-новата длъжностна характеристика отпаднаха единствено задълженията "да се ходи на походи".
Ако не разчита, а игнорира качеството музеен специалист, законът предварително е обречен на тотален провал. Нещо повече, при либерализирането на системата от музеите ще започнат да изтичат и малкото квалифицирани (и изключително зле платени) специалисти, което във всички уважаващи се страни буди сериозна тревога. Както гласи един от крилатите музеоложки парадокси, качеството на един музей се определя не толкова от качеството на неговите колекции, колкото от качеството на неговите уредници. И нека не се забравя, че музейната професия е професия на дългия опит.

* * *

Този закон можеше и трябваше поне да се опита да преодолее сталинисткото наследство в цялостната структура на музейната мрежа в България и принципите на организация на отделния музей. Законопроектът напълно пропуска тази възможност. Нещо повече - авторите дори не си дават сметка за това.
Като запазва основните принципи на действащото социалистическо законодателство, законопроектът не се и опитва да реабилитира насилствено премахнатите български закони за музеите и старините, действали до 1946 г. Не личи да се познават тези текстове, тъй като нито тяхната философия, нито конкретност са били разбрани. Вместо това се твърди, че сме имали най-старото законодателство в Европа. Това не само че не отговаря на историческата истина, но е и напълно абсурдно да се мисли, че една от най-младите модерни държави в Европа би богла да има най-старото законодателство - при това в област, която процъфтява тъкмо в XIX в. и е чист продукт на западната цивилизация - векът на музеите, превръщането на частните колекции в публични институции и ангажирането на модерните държави с опазването на културното наследство, достояние на цялото човечество. Въпросът изобщо не е в това, че нашето законодателство е едно от най-младите в Европа, а в това, че то е изключително качествено и ефектът от неговото функциониране представлява златния фонд на националните ни музеи; че самото то е културно наследство, подлагано на агресивна фалшификация. Преприобщаването ни към европейското културно пространство ни задължава да приемем европейските норми и стандарти, запазвайки собствените си традиции.


Изложените мотиви представят много сбито по-съществените възражения по предложения текст. Убедени сме, че те предоставят на законодателя достатъчно основания този закон да бъде преразгледан. При желание бихме могли да представим по-подробни предложения по отделни членове от законопроекта, а също така да предложим съвсем нова философия, структура и конкретика на закона.
7.3.2000 г.

Съставители:
Доротея Соколова - НХГ
Андрей Меламед - НИМ
Аглика Икономова - ЦКРХЦ
Пламен Петров - СБХ секция Реставрация
Филип Зидаров - СГХГ
Георги Липовански - НГЧИ
Красимир Кръстев - НИМ