Къде все пак е мотивировката?
Заех се да пиша по повод материала "Мотивирано становище по проектозакона за музеите" ("Култура", бр.23 от 16.06 т.г.) с големи и разнопосочни опасения. Първото от тях е свързано с адресата. Във въпросната статия текстът е отправен до г-жа Екатерина Михайлова с копие до Комисията по култура на Народното събрание. Не обратното или пък някаква друга комбинация, в която ръководителят на парламентарната група получава информация с осведомителен характер. Защо е така мога само да гадая. По принцип подобна тривиална стъпка в публичното пространство се предприема, когато се изчерпат познатите и нормално функциониращи пътища в срещите на мнения по дебатирани въпроси; изтощен е професионалният потенциал, започва да се търси политическият лост. Не ми е известно достигането на подобна безнадеждност в дебата по проектозакона; още повече сред подписалите мотивираното становище има и членове на работната група по този проект, както и представители на всякакви други институции, някои от които със завиден имидж и традиции. Писал съм по друг повод и по друг проектозакон, че функционирането и движението на мнения по такъв тип проблеми е твърде аморфно и неясно; използват се едновременно много и различни коловози (административен, политически), а в хода на представлението самите участници често сменят маските на майки и мащехи. Така специализираното, професионално разглеждане на материята се смесва с аргументация, която притежава преди всичко емоционална окраска ("да достига до сърцата на хората"). Откъдето и нещастното раздвоение между изискванията на професионала и желанието за утвърждаване на собственото мнение с всички останали средства. За да не бъда голословен, ще цитирам собствените си констатации по повод друг проектозакон, които, макар и вече с двегодишна давност, са верни и сега: "...потенциалните участници в разни комитети и съвещания, заети с работа по него (закона за културата - Б.Д.), хем не си признаваха, че работят по него, хем споделяха недоволството си от него" ("Култура", бр.11 от 20.03.1998 г.). Споменавам всичко това, за да подчертая, че ефектът подобни епистоларни усилия (включително и последния случай) е нулев, а в конкретния случай и допълнително подсилен от обстоятелството, че на общественото внимание се предлага "залежала стока" от м. март т.г.
Другото опасение ме засяга лично: макар и отдавна, аз съм правил критичен обзор на проектозакона. Начинанието остави в мен смесени чувства, което е напълно обяснимо: едни критики бяха приети, други не. Липсва ми наивността да занимавам с това парламентарни групи, Министерски съвет или ООН. Но има и друго. Считам подобни демарши за преднамерена и показна демонстрация на неточно разбиран граждански дълг. Да викаш големия батко, който да ти оправя ситуацията в желаната посока напоследък е все по-малко (и слава Богу!) ефективна практика. По-трудно, а по-точно невъзможно, е другото: да се измъкна от ситуацията, в която ме поставя позицията ми в Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства. Тя ме отпраща автоматично от другата страна на демаркационната линия "pro" и "contrа" по отношение законопроекта за музеите без надежди за измъкване оттам (поне засега). И все пак текстът ми няма поименен или институционален адресат - той е предназначен за Вестника и Читателя, а за да не бъда съвсем погълнат от аурата на институцията (подписалите "становището" са се представили, кой знае защо, именно така), няма да коментирам проектозакона, а мотивировката на изложеното в писмото-становище.
Именно то - становището - е немотивирано. В т.1 от текста се говори и отправя упрек за липсата на институцията музей в проектозакона, а всичко по-нататък и като текст, и като номерация на основни и развити от екипа автори тези за музеите, коментира именно такава материя. Така се стига и до парадокса на т. 3 и 4, които дори настояват за отпадане на текстове, свързани отново с музеи и музейна дейност. За да не изпадаме в дребнавост, следва да посочим, че основната част атакуващи аргументи е насочена към философията на закона, а именно: липсата на подробното описание и структура на институцията музей, както и липсата на подробно разгъната и описана дейност на специалистите, работещи в нея. Може ли да се тръгне от такава философия и да се върви към създаването на такива текстове? Естествено, че да - и в това няма нищо осъдително. Но също така може и друго - да се върви към създаване на синтетични текстове, които рамкират и търсят законовото устройство, в светлината на основното, което цели законът: уреждането на новите обществени отношения в тази област, както и даването на юридическа самостоятелност на културната организация (респективно музейната институция). В рамките на един такъв подход е напълно безмислено да се дават структури, длъжности и административно описание на институцията музей. Музеите по вид, отношения спрямо обществените и властовите държавни структури, вътрешно устройство, предназначение и начин на работа са толкова разнообразни, че изработването на правилници и устройството им, фиксирано от закон, може да бъде само ограничение за тях. Затова именно едната философия - тази на описателния подход спрямо вече фиксираната музейна институция лелее за "узаконяване" на структури, длъжностни характеристики и номенклатура на дейности и специалности, а другата - насочена към динамизиране на самия музей, разчита именно тези елементи да бъдат в компетенцията на институцията и ги отпраща в правилници. С други думи - предполага по-голяма свобода и, струва ми се, този избор в настоящия момент е по-правилен. Пак в този смисъл терминологичния потрес, който изпитват авторите на "становището" от употребата на думите "лица" (вместо специалисти) и вещ (вместо музейна ценност) са силно преувеличени. Не толкова, защото всички отлично знаят, че и сега (и преди) в музеите работят куп лица (и по-малко специалисти) и че те са пълни с вещи, а защото трудовите взаимоотношения в музейната работа се разглеждат именно в светлината на кодифицираното частно и вещно право. Както специалистите, така и музейните ценности са особеното състояние и специфичното съдържание на "лицето" и "вещта" от юридическа гледна точка и това ни най-малко не накърнява техния статут. Тези правни фигури нито ще напълнят музеите със случайни лица, нито пък с вещи-боклуци; впрочем именно музейната институция е тази, която придава значимост на предметите и обектите, надграждайки над вещната им субстанция.
Безспорно грижата за специалиста-уредник в "становището" е голяма и това ми позволява да я определя като донякъде романтична, защото в съзнанието си авторите свързват понятието с човешки индивид, но съвременната музейна практика предлага и виртуални съчетания на подобни задължения (така, както има виртуални музеи) или пък други специалисти като аниматори, модератори, музейни програматори и пр., които са и лица, и специалисти, но пък са от номенклатура, която явно е неизвестна или пренебрегната от авторите. Ето защо отново настоявам, че възможността за самостоятелно изграждане на вътрешномузейната структура е по-съвременното законодателно решение.
Има обаче два други много по-съществени проблема, по които си заслужава да се спори и да се изтъкват различни аргументи, защото засягат въпроси на статута на културните и музейните ценности, както и на имуществените права на гражданите. Първият от тях е за т. нар. "прибиране на църковни старини с национално значение" от страна на музеите - практика, която според авторите не съществува от 1944 г. Въпреки че не знам какви са причините за това, бих добавил: добре, че е така. Ако има нужда да се дават примери за налудничаво управленско поведение по отношение културното наследство на страната, това е именно негласната практика под един или друг предлог и форма да се "прибират" задълго или завинаги културни ценности. От една страна, тази практика не е била узаконена, от друга - се е вършело точно това. "Предимството" в това отношение принадлежи на големите музеи - със своята гравитация те изсмукват ценности, прилежащи не само на важни паметници на културата, като намаляват тяхната притегателна сила, но - тъй като е по-лесно - и от малките музеи. Процесът, който все пак съществува именно след 1944 г. и е съвсем хаотичен, довежда до тежки последици: разкъсва се естествената културно-историческа тъкан на региона, намалява се силата на малките културни центрове, изчезват регионални и местни културни практики, усилват се процесите на диспропорционираност във всички сфери на живота. Благородният порив за спасяването на старината на дядо Вазов може би умилява, но цялата световна практика в това отношение е в обратна посока. С всички рискове от загуби, кражби, унищожения и пр. отрицателни ефекти, системата трябва да бъде поддържана като процес на естествено формиране както на ценностите, така и на институциите, заети с тях. Неслучайно броят на общините в Европа (около 35 000) съвпада с този на музеите.
Санкционирането чрез "прибиране" е абсолютно погрешно; отговорността следва да бъде търсена не от "ценността" (паметника на културата), а от институцията, която се грижи за него. Ето защо категорично твърдя, че практиката на "прибиране" на културни ценности и следствието от нея - създаването на мастодонти в музейната сфера е анахронизъм. Никоя страна, чиито природни и културни дадености позволяват контакт с културните ценности "in situ" (а България е великолепен пример именно за това), не е поела по този път. Що се отнася до възможността за санкции на институциите, един изменящ се по отношение техния статут режим позволява детайлизирана оценка на тяхната работа и съответни мерки в желаното направление.
Вторият важен проблем също е плод на анахронични разбирания по отношение възможностите за притежание на културни ценности, тяхното регистриране, както и оперирането с тях. Според авторите в закона има тенденция за "пълно инвентаризиране на частните притежания в музейната документация ". Да се реализира такава амбициозна задача не е нито възможно, нито пък е търсено като практика. Тенденцията за инвентаризиране обаче неминуемо ще се изяви тогава, когато лица (а не специалисти!) се опитат да влязат в пазарни отношения и да извършат нещо, което авторите на текста очакват с апокалиптичен страх: да се опитат да идентифицират ценностите си и дори да претендират, че някои от тях са с национално значение. И нещо още по-ужасно: да се опитат да ги продадат ей така, както са си национални ценности, на други лица (а не на специалисти). Ето защо на риторичния въпрос "...не е ли длъжна държавата да я откупи (националната ценност - Б.Д.) и ако не, какви права има над нея", отговорът е един и много прост - не, не е длъжна и няма никакви права над нея. Освен внасянето на едно ограничение - да не позволи изнасянето й извън страната. Тази рестриктивна мярка, която впрочем съществува в много по-развити страни (Франция, Италия) е единственото непазарно отклонение на проекта. Хипотезата "физическо лице притежател на културна ценност с национално значение" е не само възможна, но и желателна и ако някой не знае - това е другата основна форма на съществуване и запазване на националните богатства, освен музейната. Всичко останало - идентификацията и регистрацията, работата на музейните работници с немузейни ценности и пр., води до постепенното оформяне на пазарни субекти (за да се появиш на пазара с ценности, трябва да си ги идентифицирал и докажеш, че те са такива, както и да платиш съответни налози след сделката, както е навсякъде по света), а и до появата на нови - търговските къщи. Дали музейната институция ще се заеме с този вид дейност, зависи до голяма степен от нея, но пазарната ниша след приемането на закона ще е налице. По същия начин желанието на музейните работници да се занимават с нея или не, е проблем, който засяга единствено тяхната пазарна далновидност. Ако някъде в текста има дразнещо незнание, това е именно тази част от "становището", в която се говори за функционирането на пазарни отношения. В тази посока ще посоча на авторите огромната изложба, проведена през 1998/99 година в Париж - "Колекционерската страст", която показа частно притежавани изключителни паметници на изобразителното изкуство (все национални ценности) при спазването на една забележителна институционална дискретност - анонимността на колекционерите и притежателите на сбирки. Без злорадство ще допълня, че става дума за истинско надскачане на т. нар. пазарни отношения (каквито без съмнение съществуват във Франция) и проява на добра воля от страна на колекционерите, които се чувстват достатъчно комфортно и имат доверие на една система, зачитаща частната собственост. На този фон да се твърди, че предложената система е удар върху крехкия художествен пазар у нас (такъв впрочем няма!) е нелепо.
Накрая, самите автори на "становището" споменават конкретни предложения за промени в раздел V на проектозакона, които са приложени отделно. За една публикация това е фатално - статия, която разчита на такава препратка звучи несериозно или пък не е статия, а нещо друго. Тоест има криза в жанра и това отново повдига първоначалния въпрос за необходимостта и търсения ефект от публикацията. Както и да е, тя вече е факт; факт е и настоящият коментар, който има едничка цел: да подчертае недостатъчността на мотивацията на становището по текста на проектозакона. Което не означава, че той няма кусури и недостатъци. Само че аз няма да ви ги кажа - да не съм луд!

Борис Данаилов