Противникът
- Любопитно е защо един бивш директор на Националния музей все още не е видял как той е разположен в новия си дом, как изглежда новата експозиция. За преместването на НИМ се изговори и изписа много, не допускам да сте безразличен?
- Може би хората не знаят какво точно е музей и всички говорят за експозицията, а тя е една от петте много важни функции на музея. Имам предвид издирване, събиране, опазване, изучаване, експониране. Всичко изброено считам за много важно и искам да видя как на новото място тези дейности са осигурени, за да може НИМ да е институцията, която отговаря на функциите си. Аз постъпих на работа в НИМ в началото на 1978 г. и там протече кариерата ми. Завършил съм през 1975 г., 3 години специализирах в чужбина палеография и музеология. В началото на 1991 г. бях назначен зам.-директор на НИМ, а от края на 1991 г. практически бях негов директор, тъй като титулярът Румен Катинчаров заболя тежко. До неговото пенсиониране през 1996 г. бях изпълняващ дейността директор на НИМ. После бях назначен за директор за срок от две години. През всичкото това време музеят се развиваше според моята концепция. За разлика от много хора, които дотогава бяха директори на НИМ, а и на други музеи у нас, аз знаех какво точно трябва да представлява музеят. Той не е само експозиция, както - повтарям - погрешно се смята от мнозина, че основната функция на музея е да показва паметниците, които е събрал в една или друга дидактическа схема. Докато бях уредник много често на критики на общи събрания, че не работим нищо или работим малко по останалите функции на музея, ни се отговаряше, че от нас се иска да сме визитната картичка на България. Че трябва да направим една чиста, светла, спретната, добре подредена експозиция и нищо друго. А аз знаех, че експозиционната функция на музея е последната от петте много важни функции, които има всеки музей по света.
Така че аз не станах директор просто така, аз имах концепция какво да правя, как да раздвижа всичките му функции. След промените беше съвършено очевидно, че голяма част от ценностите можеха да изчезнат. Голям брой хора, които притежаваха културно исторически ценности, ги предложиха на пазара, защото обедняха. Почти необезпокоявано бурно се развихри иманярството. Музеите обедняха, не можеха да откупуват. Поради липса кой да ги купи в България, мощен поток от ценности се насочи извън страната ни. Нашият музей имаше нелоша експозиция. Ето защо аз съсредоточих усилията си върху първите четири функции.
- Но посетителите все пак отиват в музея, за да видят една експозиция.
- За да има експозиция, трябва да има паметници. Къде са учените, къде са специалистите,? Те са в музеите, те не са в Софийския университет и в научните институти, там не се занимават със събиране на паметници. Музеите ги събират, а учените ги изучават. Затова са измислени музеите. Ето ви пример: Музеят за история на София има над 100 000 изключително интересни паметници, свързани с историята на София. Той съществува вече около 45 години, прекрасно изпълнява четирите музейни функции, но няма експозиция.
- И кой се ползва от този музей?
- Ползва се нацията, София. Ако в този музей не бяха събрани тези паметници, нямаше да се съхранят, щяха да бъдат унищожени, да бъдат изнесени в чужбина. Същото се отнася и за Военно-историческия музей, който е събрал паметниците на военното минало на България, макар да няма експозиция в момента. И сега, и по мое време НИМ показва 1,5 процента от фонда си. В Лувъра, в Бритиш мюзеум излагат 3 процента. Важното е да се събират паметниците. Особено когато паметниците са в опасност. По времето на комунизма те не бяха в такава голяма опасност, както сега. Иманярството не можеше да вирее, както сега; всеки, който имаше някаква скъпа семейна реликва, си я къташе. А сега вадят реликвите си и ги продават както намерят за добре. Съкровищата в могилите можеха да си останат зарити под земята завинаги. А ако някой все пак се осмелеше да продаде, пари за откупки се намираха. Върху културата се изсипваха милиарди, с каква цел няма да спорим. Важното е че сега има проблем и нещата вървят назад и българското минало и култура потъват. Ако с нещо се гордея, то е, че успях - по първата функция - да събера над 400 000 паметници. Аз заварих в НИМ 170 000 фонд, а го оставих със 588 000. Това се прави за повече от 100 години, а аз го направих за 7 години и ето моите източници: традиционните откупки, дарения, разкопки, експедиции. Запуших и държавните канали, които събираха паметници на културата с години и се чудеха какво да ги правят. А това са различните видове полиции - НСБОП, та до градските и районни управления, митниците - навсякъде, където по различни причини са попадали паметници на културата. И най-сетне, за съжаление от закритите държавни музеи, които щяха да ги разграбят. Водех борба, която беше отразена и в медиите. Аз успях да прибера в НИМ музея на Рилския манастир, Музея на политическите партии, Музея на славянския свят и др., където имаше хиляди паметници. Често това беше съпроводено с люта схватка. Например Рилският манастир искаше държавните паметници като компенсация от държавата за щетите и злините, които претърпели монасите по време на комунизма. Но, слава Богу, тези паметници бяха спасени.
Вторият голям удар беше с консервацията и реставрацията. За тази дейност похарчих много повече, отколкото за разкопки и експедиции. Но беше консервирано и реставрирано буквално всичко, което и от преди години стоеше във фонда на музея, включително и прекрасните паметници от така наречения македонски фонд. Една от грешките в миналото беше, че когато се събираха паметници и по някакъв начин попадаха в музеите, те се хвърляха в хранилищата и обществото погрешно мислеше, че така те се запазват. Много паметници загиваха именно в хранилищата на музеите. Участвал съм в комисии за най-страшното - бракуване на паметници на културата, разпаднали се поради това, че не са им приложени консервация и реставрация навреме. Всичко боледува, като се почне от паметници от органична материя - дърво, икони, текстил, и се стигне до метала, който се разпада от над 300 болести. Това е истинската работа на музейния работник. И ние опазихме всичко - а в особено тежко положение бяха паметници на световно равнище.
НИМ навремето е създаден като експозиция, формирана в 90 процента от предмети от 32 български музея. Веднага след 1989 г. тези музеи започнаха да си искат предметите. Стрелите се насочваха към мен, макар колегите от музеите прекрасно да знаеха закона, че нищо не мога да им върна без заповед от министъра на културата. Те се страхуваха да атакуват директно министъра, атакуваха мен и НИМ. Министрите на културата бяха доволни от това, защото иначе трябваше сами да поемат големия риск, да изпратят паметниците в слабо охранявани музеи, откъдето магат да ги откраднат. До Емма Москова, нито един министър не издаде заповед за връщане, връщах ги аз. Постепенно около 95 % от паметниците през тези 7 години бяха подменени, като принципът беше паметник с по-висока художествена или историческа стойност на мястото на този, който се връща. Малко преди да си отида, в НИМ бяха останали само няколко тракийски съкровища и големи тежки каменни релефи, които никой не искаше, защото няма къде да ги дене. Така експозицията на музея тотално беше подменена през тези 7 години. В момента всичко, което е там, като изключим Рогозенското и Панагюрското съкровище, са паметници, вписани през последните седем (мои) години работа. Изложбите, които се правят - също. Видяхте какво показахме в Рим, приятно ми стана, това са паметници купени, открити или реставрирани по мое време.
- Ако приемем, че местните музеи успеят да организират охраната и поддържането на своите съкровища, не би ли могло те да гостуват за определен период в НИМ?
- Точно това и правехме. Всъщност, Емма Москова възприе моята стратегия по този въпрос. Макар че съхраняването им по места освен е излишно, ако не става дума за големи туристически центрове като Варна, Несебър, Созопол... Спокойно може в съответния музей да се постави едно хубаво копие. И дори когато го откраднат, както скоро откраднаха Преславското съкровище от Шуменския музей (а сградата му е строена специално за музей), то ще е само копие. Грабителите явно не са знаели, че е изложено копие. Между другото, този случай е показателен за рисковете, на които са изложени музейните експозиции. Те никога не биха могли да имат скъпа охранителна техника, каквато има НИМ, а и е безсмислено. В НИМ защитата е тройна: физическа, от пазителки; полицаи; електронна охранителна система. Кой провинциален музей може да си позволи този лукс? (Между другото, от НИМ, когато беше в Съдебната, можеше да се открадне нещо само ако се вземе заложник.)
- Ще се кандидатирате ли отново за директор на музея?
- Разбира се, че бих се кандидатирал. Цялата ми кариера е минала в музея. Знам, че колегията ме признава за един от най-добрите музейни специалисти. Но е изключено да бъда назначен, мен няма да ме върнат по политически причини. И на предишния конкурс знаех, че няма да ме назначат. Когато се провеждаше той, съзнателно в моята разработка бях пропуснал 6 важни точки, които присъстваха в разработката на третия кандидат, г-жа Теофана Матакиева. При всички положения нейната работа беше по-добра. Исках директорският пост да бъде в ръцете на човек, който споделяше идеите и концепцията ми, ние бяхме екип. Та, съзнателно 6 важни точки бяха пропуснати в моята работа и разработени в нейната, за да има шанс тя при обективност на комисията. Но комисията класира най-добре работата на онова момче от Кюстендил, след това моята и с 200 точки разлика, тази на Матакиева, която беше еднаква на моята, плюс по-богата с 6 точки. Това означава, че комисията на това министерство не е била обективна преди две години. А след като тогава е било така, как да очаквам, че ще е обективна сега или след година-две. Естествено е, че не мога да спечеля конкурс, докато този екип е в МК. Е, ще чакам по-добри времена. Промяна в правителството.
- И все пак не се ли изкушавате да видите как изглежда експозицията в Бояна?
- Това, което се показва в Бояна, не представлява интерес за мен. Само една част от обещаната експозиция, която ще се разположи в 13 зали, е открита, за да се спазят някакви обещани срокове. Аз искам да видя не само част от експозицията, а всичко, което ще представлява НИМ на новото си място, включително "вътрешния" музей - фондовете, консервационно-реставрационните лаборатории и т. н. Твърди се, че до края на годината всичко ще бъде направено. Тогава ще отида да го видя, ако действително е готово. Аз поддържам връзка с музея, аз не се карам с новия директор, той просто се възползва от шанса си.
- Твърди се, че в Бояна възможностите и за работа, и за експозицията са по-големи и по-добри. В началото, когато се обяви, че музеят ще се мести в Бояна, вие бяхте "за" тази идея, а после започнахте да я критикувате, защо? Обвиняват ви, че сте променил мнението си, защото престанахте да сте директор?
- Когато в началото казаха, че дават резиденцията, бях съгласен, но имах предвид не само една сграда, дом N1, а целия резидентски комплекс, който познавах добре. Да ми прости Бог, но това бяха моите смели мечти, да стане един български Лувър. Оказа се нещо съвсем различно. Само Дом N1, който има по-малка експозиционна площ от тази, в Съдебната палата. А можеше да се вземе едно генерално решение, да се дадат на музея всички сгради. За пространствата на фондовете и ателиетата трябва винаги да се мисли със 100 години в аванс.
- А какво мислите за връщане към онази забравена идея отпреди много години за конкурс за специална сграда за музея?
- Казано честно, ако някога имам власт, а аз вярвам, че ще имам, ще активирам тази идея. Трябва да се върне доброто старо време в България, което е било до 1944 година - един фонд, създаден за тази цел, който би построил музей за 10-15 години. Така се е правело след Освобождението. Когато започва строителството на Софийския университет, двамата братя Георгиеви даряват на специалния фонд 6, 5 млн. златни лева. Когато строителството завършва, във фонда има 13 млн. златни лева. Какво означава това - че винаги има начин да се свърши едно добро дело, ако то се подкрепя от повече хора. Националният исторически музей или трябва да получи цялата резиденция, или трябва да се върне в центъра на София. Фактически по-лесното е музеят да получи цялата резиденция.
- А защо не се мобилизирате да направите сграда на Музея на София, той никога не е имал? Това не е ли предизвикателство?
- Аз съм извън системата. Аз не съм държавен служител. За да направиш нещо в България, трябва да имаш власт. Мога да дигам шум по медиите, но те сега за заети с толкова други неща, например да свалят правителството.
- Имате ли лична сбирка от някакви исторически предмети?
- Нямам и не мога да имам. И 99 % от колегите ми нямат, законът не ни позволява. Ние имаме друго отношение към предметите с историческа и археологическа стойност. Не горим от страст да притежаваме подобни ценности, то е нещо като професионална деформация.

5 август 2000 г.



Разговор с
Божидар Димитров