История, истории
Дени Серкле е главен асистент във Факултета по антропология и социология на университета Лион 2 и председател на Асоциацията ЕРАСТЕ (обмен, културно наследство, култура, техника). Той бе в София по повод изложбата "Културно наследство и диалог между културите", открита във Френския културен институт. По време на Европейските дни на културното наследство 2000, тази изложба представи едновременно в България (Пловдив и София) и във Франция (Лион и Лил) около четирийсет фотографии, посветени на различните култури, съжителстващи в тези градове и събрани в рамките на сътрудничеството между български и френски етнолози.

- Има един въпрос, може би не съвсем коректен, който не си задаваме, но в същото време отговорът му може би е свързан с бъдещето на нашата култура. Докога ще трупаме паметници? Докъде ще стигнем умножавайки наследството безспир...
- И аз съм си го задавал. Днес наистина всичко е наследство. И запазването му затруднява действителността ни. Освен това запазването често се извършва в ущърб на живото творчество - например Френското министерство на културата отделя три четвърти от своя бюджет за наследството: за реставрация и консервация на старинни паметници и т. н. За съвременно изкуство - за спектакли, за художници не остава много... Разбира се, обсегът на понятието наследство днес е много разширен; под наследство (културно, историческо) днес не разбираме само паметници, а и стари предмети, умения, езици, които се стремим да запазим, за да мислим бъдещето с тяхна помощ. Всъщност тези стари неща ни говорят твърде малко за миналото, те ни говорят много повече за днешния ден. И още повече ни говорят за начина, по който мислим бъдещето си. Как схващаме приемствеността, как разбираме развитието, какво са за нас обществените връзки, как мислим понятия като "пространство", като "територия"? В крайна сметка си мисля, че наследството е нещо повече от претекст, то е в някакъв смисъл инструмент, който ни помага да организираме общото си живеене в съвременния свят.
- И все пак, един от основните белези на днешната ни култура е новото. А в същото време трупаме старини - вещи, традиции, паметници, обреди...
- Всъщност ние пренасяме памет. В известен смисъл не миналото ни задръства и затруднява съвременността ни. Мисля по-скоро, че става дума за проблемите, които се поставят днес - политически, икономически... Тях се опитваме да решаваме с обекти, с предмети, които търсим в миналото и които ни се струва, че ни говорят, че ни казват нещо. Но всъщност ние сме тези, които ги караме да ни казват това, което ни казват. Една разкопана крепост, една катедрала - сами по себе си те не казват нищо.
- Разбира се, стигаме до прочитите...
- Разбира се. Ние постоянно си конструираме разкази в смисъла на Пол Рикьор. Конструираме разказа и като негов претекст - и като доказателство за верността му - търсим някой древен паметник или предмет от наследството ни. Всъщност търсим да оправдаем това, което се твърди днес. С твърдото убеждение, в същото време, че днес има твърде много думи, че всичките думи се обезличават - и че когато човек иска думата му да е доказана, я закотвя в миналото. Закотвя я, да, но по абсолютно изкуствен начин.
- Опираме се на авторитета на миналото.
- Ние му придаваме авторитет, ние си служим с него, за да твърдим едно или друго нещо. Наследството може да служи за съсредоточаването в себе си, самоограждането в собствената култура, отдалечаването от другия, отричането на другия. Може обаче да бъде и предмет за транзакция. Тоест, искам да открия вашето наследство, за да ви разбера по-добре. Може да бъде и двете неща. И всичко зависи от състоянието, в което се намира обществото и как то ще произведе езика, който съответства на това, което то иска да стане. А миналото, то е манипулирано. Няма една единствена история, която да е вярна. Има истории, които всяко от действащите лица конструира според стратегиите си.
Струва ми се, че днес е важно да се работи за историите. За множеството истории. Когато колкото се може повече хора познават колкото се може повече истории... тогава бъдещето може да се мисли като разбирателство.

Христо Буцев



Разговор с
Дени Серкле