Оценката
Размишления на чл. кор. проф. д-р Васил Гюзелев

Всяко дело трябва да се уважава, да се оценяват както добрите, така и лошите му страни. Същевременно да се разглежда в исторически план. Да не се забравя, че зад него има и предшественици, които са дали своя принос. Вече 128 години, откакто София е станала столица на освободена от османско владичество България и проблемите за централните музеи на страната продължават. И досега няма нито една сграда в София, която да е съградена специално за музей.
Винаги се е налагало да адаптират сгради, чието предназначение е съвсем друго. Това без съмнение дава отражение върху експозициите, които се подготвят. Те се нагаждат към сграда, която има съвсем друг тип предназначение, друга цел. Това важи и за сегашното състояние на НИМ. Както е известно, преди години, когато се подготвяше старата експозиция, която беше изложена в Съдебната палата, имаше две основни становища, които противопоставяха авторите си. Едното, застъпвано от мен, беше да се построи нова сграда, за което беше обявен конкурс. Тя трябваше да се разположи зад паметника на съветската армия, на мястото на бившата зоологическа градина, впоследствие преместена в южните райони на София. Другата концепция, която надделя, беше да се адаптира музеят в някаква по-представителна сграда. И тъй като се закъсняваше с евакуацията на зоологическата градина, а и по други причини, надделя втората концепция. Така Съдебната палата бе взета за Национален исторически музей. И тогава се постави началото на проблем, който едва сега се решава. Навремето предупреждавах за него и това беше една от причините, поради които напуснах поста директор на НИМ. Казвам го не за да си слагам плюсове. Още тогава разбирах, че онова решение е уязвимо. И тогава имаше сериозна реакция от почти цялото съсловие на българските юристи. Те имаха сериозни аргументи, правото бе на тяхна страна, но силата и властта бяха на другата. След промените през 1989 година стана възможно да се преразгледа решението за нанасянето на НИМ в Съдебната палата. Юристите успяха да възстановят правата си над сградата. Постигнаха успех не само с аргументи, но и с тотален натиск от различни посоки. Отново бе взето решение, без да се обмисли сериозно къде и по какъв начин ще се премести музеят. И този път не се мислеше за стратегическо решение, т. е. да се насочи вниманието към оня забравен вече конкурс за нова сграда, на мястото на бившата зоологическа градина. И отново се взе палиативно решение - да се премести НИМ в сграда в правителствената резиденция в Бояна.
Кой беше автор на тази идея? Не знам, но тя бе подкрепена от правителството, което търсеше разрешение на един сериозен проблем. Беше вече факт решението да се освободи Съдебната палата.
Разбира се, това палиативно, а не стратегическо решение в някои отношения представлява ход, който ако действително остане в сила в бъдеще, при каквито и да са следващи правителства, ще е голям дар от страна на сегашната власт по отношение на един сериозен културен институт от национално значение, към българското музейно дело, към националния исторически патримониум. Но ако подир време, някое следващо правителство реши да вземе друго решение и да премести НИМ на друго място, тогава всичко отново ще струва много скъпо. Приблизителната цена на сегашното преместване е между 6 и 7 милиона нови лева. Това е най-голямата инвестиция, която правителството е направило. И то в областта на културата, на историческото наследство. Ако това е стратегическо решение, можем да отправим към правителството едно откровено "Браво", направили са нещо голямо.
Според мен, преместването на музея в Бояна, от гледна точка на съвременната музеология, има няколко сериозни предимства. Едно от тях е разполагането му в природна, извънградска, паркова среда. Това създава възможност за хората, които ще го посетят, да му отделят специално внимание, да посветят един ден за историята на България. В подобна паркова среда е разположен един от най-хубавите музеи в света "Музео де антрополохия" в Мексико сити. Той се смята за еталон на съвременните музеи. НИМ е разположен в много внушителна сграда. Тя привлича вниманието както с външната, така и с вътрешната си архитектура. Тези две дадености не бива да се пренебрегват. А също и любопитството на хората по отношение на тази сграда с твърде специална биография, недостъпна години наред за обществото. Сега функциите й я превръщат в център за активна комуникация.
Трябва да се има предвид, че експозицията не е завършена. Цялото пространство, което е предоставено за НИМ на сегашния етап, не е усвоено. В едно сравнително ограничено време и пространство специалистите, които са се занимавали с идейния план на експозицията, е трябвало да я подготвят във вид, който да показва най-значимото от българската история и същевременно да съдържа не само елемента на ефективното внушение, но и на историческия разказ. Те бяха изправени пред трудна задача, но за сравнително кратко време успяха да осъществят преместването на част от експонатите от едната сграда в другата, да преодолеят някои от трудностите, които създава самата сграда.
Вътрешната й архитектура е доста претенциозна. В нея доминират мраморът, кристалните полилеи, изящната дърворезба. Това е даденост, която трудно може да се преодолее. Стените на залите са много високи. Аранжираните предмети губят значимостта в тези обеми. Обикновено в съвременните музеи пространството се аранжира с подвижни стени. Когато това е съобразено с големината на експонатите, се създава илюзия, че предметите са по-големи. В нашия случай тази даденост не е преодоляна и едва ли може да бъде преодоляна. Тук не бива да се нанасят поражения върху даденостите. Цялата сграда е паметник, който не трябва да се поразява.
Много синтезирана и кондензирана е експозицията на НИМ. В нея има силно натрупване на материали, има информация, което безспорно е достижение за сегашния етап. Видимо е, че са обърнали внимание и са експонирали най-значимото, показали са приноса на България в историята на славянството, в историята на Европа. Доколкото това е било възможно, доколкото експонатите позволяват. Същевременно са се стремили да илюстрират онези неща, които липсват в експонатите чрез цветни макрофотоси. Те понякога са едновременно ефектни и дразнещи. Но така се допълва информацията за местонахождението на паметниците, за връзката им с определена сграда или руини, а това е много важно. Съвременният музей трябва да бъде и "малко театър", той не може да илюстрира историята само с паметници, необходим е и театрален аранжимент. Зрителят се нуждае от допълнителна естетическа наслада, не се задоволява само с експонатите.
Експозицията е изградена с това, което остана като фонд на НИМ. Смятам за голяма грешка на Министерство на културата, че позволи НИМ да върне всички представителни български паметници, различните тракийски съкровища, Преславското, иконата на Свети Теодор Стратилат и др. на местните музеи. Сега някои много важни експонати трябва да се представят в НИМ с копия, което е жалко. Освен това малцина са тези българи или чужденци, които ще посетят един или друг местен музей, за да видят експонат със световна значимост, който е изложен там. В целия свят напоследък се стремят да централизират тези експонати и мисля, че старата политика, която се водеше по времето на Людмила Живкова и от тогавашното ръководство на Комитета за култура за създаването на един исторически музей, който да съхранява и експонира националния исторически патримониум с неговата представителност, беше по-правилна. Особено ако искаме да покажем на света това, което ние представляваме. Тази грешка, която се допусна, ще доведе и до други - експонатите, някои от които със световна значимост, един ден ще изчезнат, защото възможността да бъдат надеждно охранявани в провинциалните музеи е много ограничена. Случаят с кражбата от музея в Шумен, макар и на копие на Преславското съкровище, сам по себе си е показателен. А той ще има повторение и на други места.
А експозицията ще се харесва, защото макар и в ограничено пространство, разказва и внушава много неща. Ще раздразни обаче специалистите в няколко отношения. Ще посоча някои от допуснатите слабостите, според мен. (Добре е и други колеги да кажат забележките си, защото едва ли някой си мисли, че стореното е съвършено.) В тази експозиция няма една обща идея, която да бъде проследена. В почти всички зали има струпване на ефектни експонати. С малки изключения, разбира се -"Праистория", периода "15-17 век". Там е постигнато умерено, пречистено представяне. Във всяка зала трябва да има един акцент. Той може да бъде поставен в средата на залата и обикновено така се прави, за да може посетителят да му обърне специално внимание. Това, което е най-значимо за определния исторически период, трябва да се подчертае. Акцентите, според мен, не са намерени най-точно. В някои периоди - античността, средновековието, се спекулира с цветните макрофотоси, те доминират, прекъсват връзката с експонатите. Трябва да се използват по-пестеливо. Прекаляването, нарушаването на мярката обезсмислят този добър и ефектен метод. Успешни са залите, посветени на праисторията и на периода 15-17 век. Там се акцентира върху находките, върху експонатите.
Витрините не са съобразени в достатъчна степен със самите експонати. Може би това не е прецизирано заради бързината, с която се работеше. Някои от витрините са тесни, други ниски, на трети липсва нещо друго. От техническа гледна точка това личи. За витрините са дадени твърде големи средства, бяха специално поръчани за новата експозиция. Очевидно е, че някой неразумно е избързал с избора точно на тези витрини, на тази фирма. Би трябвало да се подходи по-внимателно и прецизно.
Що се отнася до представянето на новия период от историята на България - Възраждането и след Освобождението, предметите са струпани хаотично, без селекция. Експозицията фактически представя част от градската, а не националната история, култура и бит. Тук липсват предмети с определена, важна роля, с историческа стойност. По какви критерии е подбиран експозиционният материал, не разбирам. Хаотичността за мен е очевидна. Експониран е тронът на царя, добре, но липсват взаимоотношенията в обществото, целите му, развитието на държавата, борбите. Царят не е всичко, това не е зала, музей за него. Музеят трябва да показва в достатъчно представителна степен с експонати историята на българската държава и общество, а не на отделни личности. Очевидно не са удържали на изкушението да използват експонати от музея на София и други национални институции...
Разделът за новия период от нашата история не е премислен достатъчно, не се е получил. Търсен е повече ефектът на панаирните палати. Липсва погледът на историка и музейния специалист. Но, подчертавам, като цяло експозицията ще се хареса, ще остави добро впечатление на обикновените посетители, на чужденците. И в такъв смисъл тя трябва да се оценява положително. Но в бъдеще, когато ще се доразвива, и ще се усвоява останалото пространство, трябва някои неща да се обсъдят от по-широк кръг специалисти - внимателно, а не прибързано.
Знам, че има идеи и предложения да се създадат няколко зали, в които да се излагат експонати на колекционен принцип. Например в специална зала да се покаже голямата и богата нумизматична колекция на НИМ, която си струва да се покаже. Тя е едно от изключителните му богатства, събирана от много десетилетия. Части от нея са показвани в античната и средновековната експозиция, но сега би било нещо твърде специално.
Ръководството и сътрудниците на НИМ могат да направят още много, за да бъде той интересен не само за посетителите без големи познания в областта на историята, но и за специалистите, които винаги ще са по-взискателни.
Ако музеят остане завинаги в тази сграда в Бояна, това би било много полезно за нашия народ - за националното ни историческо наследство. Но и по сградата и около нея има още неща за доизкусуряване. Чрез стена или голям жив плет би трябвало НИМ да се отдели от останалата част на резиденцията. Неговите служители и посетителите не трябва да се чувстват постоянно наблюдавани от охраната на съседните сгради. Трябва НИМ да се огради, да се знае кое е неговото пространство и кое е пространството на властта.
Това, което сега е изложено, е една десета част от общата колекция, притежание на НИМ. Останалите експонати трябва да се реставрират, консервират, поддържат, за да бъдат и те показвани. Най-добре би било, както се прави по света, от време на време част от експозициите или целите, да се променят.

Запис от 15 юли 2000