И днес се разказва в художествените среди следната история: когато покрай 1300 годишнината се нароиха паметници, прославящи древната ни държава, един изкуствовед се възмутил от разнобоя в ханските и царските образи и предложил в пресата Политбюро да внесе ред и да постанови кой как е изглеждал - кой от легендарните владетели да е с конска опашка, кой да е с брада, кой - с буен перчем и т.н. Политбюро сигурно е имало по-важна работа, та не се е заело с тази по същество иконографска дейност и оставило всичко на въображението на художниците. Защото, ако беше взело решение по въпроса, трябваше да се преправят паметниците, а нямаше нужда - хановете и царете се изучаваха само като прелюдия към светлия социалистически строй, единствената им заслуга бе, че са създали държавата и с това се изчерпваше идеологическата им функция - тоест, оставиха ги на мира.
Започвам с тази забавна история, сякаш за да отложа писането за некрофилската акция, озаглавена "Побити камъни на българската духовност", увенчана с тържество на 28 октомври в градинката зад Народната библиотека. Подзаглавието "Посвещава се на починалите културни дейци в периода от 1990 до 2000 г." прозрачно намеква, че тяхната смърт е причинена от промените в обществото и новата власт, от това, че "нашите държавници през последните десет години постъпват като завоеватели", както пише в брошурата Стефан Цанев. И продължава: първо трябва да се възроди културата на народа (коя ли култура, от кой период - от социализма, сталинизма или от Асеня?), за да завърши с твърдението, че не се оплаква, защото "това, което вършим... - това е промисъл, това е предопределение, това е мисия, това е месианство...". Това е и резервация на място в "побитите камъни", бих добавила, домогвано чрез абсолютно безочлива употреба на мъртвите.
Тук просто се налагат аналогиите с миналото: паметниците на партизански отряди с добавени образи на реабилитирани членове; посмъртно разведената Йорданка Чанкова, известна на моето поколение като Йорданка Николова (мъжът й бил предател); децата от Ястребино, превърнати от жертви в герои (сякаш шестгодишният Стойне е имал ясни политически убеждения). И не е само новата история. Възрожденците в Русе са били извадени от християнските им гробове и вкарани в общ пантеон - още стои този отвратителен монумент на комунистическия атеизъм. Неслучайно обществото в града вече няколко години се вълнува и спори как да възстанови покоя на възрожденците - не само русенци, всички ни е срам от извършеното през 70-те години, макар да нямаме пряко участие в него.
За срам пише в брошурата "Побити камъни..." и Светлин Русев. Обвинява ни, че сме "лишени от памет за усилията и изпитанията на тези, които бяха преди нас... - всъщност ние лишаваме не само днешния ден, но и утрешния от онзи съзидателен опит, който разговаря едновременно и с Бога, и със земята..." А след като ни е описал като сбор от безпаметни и бездуховни същества, на тази канава авторът бродира (в стила си от времето на Людмила Живкова) следното: "Днес повече от всякога са ни нужни уроците на тези аристократи на духа, които не само заслужават, но ни задължават заради самите нас да спрем за няколко минути в тревожната пустота на реалното пространство, да се вслушаме в неуловимите звуци на духовния ритъм, да прогледнем за светлината, с която съдбата е озарила своите избраници, и ако не от благодарност към техния пример, поне от чувство за срам да им отделим няколко паметни минути, които преведени на езика на духа, могат да покрият и усилията, и изкушенията, и надеждите на едно тревожно и пълно с неизвестности време." И после, сякаш притеснен, че в това изречение е употребил само три пъти думата "дух" и производните й, добавя: "Духовните радари на едно извисено духовно съзнание улавят в безкрайния океан на Духа тревожния сигнал SOS, за да напомнят на пътниците, които пътуват - като идват от света на духа и си отиват в света на Светлината".
Цялото това нищо незначещо каканижене не ми направи впечатление - то си е запазена марка на Светлин Русев. Неговото нездраво заиграване с духовното и отвъдното не е от вчера, даже издаде книжка със задгробни поучения на Майстора, Васка Емануилова и др. Възмути ме обаче чувството за срам, което трябвало да изпитваме. От какво да се срамувам - от това, че някой си е отишъл по реда си? Свършекът на живота не може да бъде повод за срам. Срамни могат да бъдат действията на живите - тази брошура например и последвалата я акция в градинката зад Народната библиотека...
За починалите през фаталното десетилетие учени пише Андрей Пантев и обяснява, че те "не се докосваха до полъха от ласкавата тръпка на прожекторите, не се покланяха пред завесата при френетични ръкопляскания, повторена фраза или стих". Те "бяха тихите герои на нашето време", продължава авторът, за да завърши с предположението: "те може би надничат отгоре и тайно се надяват да се чуе нещо и за тях, и за онова, което създадоха!".
Ето това е самочувствието на инициативния комитет. Членовете му, видите ли, знаят най-добре какво искат починалите и се чувстват в правото си да ги използват. Щели да помиряват политическите им позиции, както стана ясно от пресата, за поука на целия български народ. Ами ако те не искат да се помирят, ако не искат името им да стои редом с това на ненавистните им приживе хора... Няма ги, не могат да пуснат опровержение, не могат да се защитят от кощунствена употреба (което вероятно вече ще правят всички здравомислещи интелектуалци с изрична клауза в завещанието си).
Не мога да не отбележа и оформлението на брошурата, издадена със съдействието на MG корпорация. Синьосиви разперени крила на неясно пернато са представени в движение на фона на множество звезди. И понеже надписът е свързан с побити камъни, има и малка фотография на колона с надпис. Но това не е Омуртаговата колона, както може да се предположи - тя би опровергала цялото начинание с надписа "Човек и добре да живее, умира и друг се ражда..." Публикувана е т.нар. колона със Сюлейманкьойския надпис от IX век с данни за условията на сключения 30-годишен мир с Византия. Така и не разбрах връзката й с всичко останало.
Акцията не била политическа - твърдят инициаторите, те искали да почетат мъртвите си приятели и колеги (сякаш няма установени начини и места за изразяване на тази почит). За целта ще осеят Докторската градина с морени, на които гъсто ще изпишат имената на починалите в периода 1990 - 2000 г. интелектуалци. Което пък обрича интелектуалците, починали преди 11 години например, на забвение. Да не говорим за тези, които са си отишли преди 12, 15, 20 и т.н. години...
Тържествено откриване за едни, помен за други - акцията протече както следва: в 17 часа на 28 октомври градинката се огласяше от патриотични песни; на хълмче между три дървета бе разположена малка каменна колонка с удебелена горна част, увита с кърпа; двата микрофона, инсталирани до нея, видимо я надвишаваха. Зад хълмчето гвардейски оркестър се подготвяше за тържеството, но после в суматохата някъде изчезна. Сравнени с телевизионните екипи, репортерите и инициативния комитет, обикновените почитатели на извисяването на българската духовност се брояха на пръсти. Поради закъснението на кмета чухме 4-5 пъти "Вятър ечи, Балкан стене", "Стани, стани, юнак балкански", "Откак се е, мила моя майно льо" и т.н. Междувременно стана ясно, че жалката колонка, която ще се открива, е временна и е временно на това място - съвсем в синхрон с недомислието на мероприятието.
Когато тържеството започна, на хълмчето-трибуна застанаха Стефан Софиянски, Стефан Цанев и Вежди Рашидов. Последният, като инициатор на идеята, каза, че "някъде трябва да има памет за миналото" (явно досега не е имало никаква и никъде). Кметът на свой ред обясни, че "в цялата история на България е имало хора, които са давали повече от ежедневното" и че целта на занятието е "да кажем на децата си: това направихме ние за историческата ни памет". Стефан Цанев отбеляза разпространилите се "зловредни слухове в пресата", цитира Омуртаговия надпис като Самуилов и обяви, че в това начинание "започваме с Вазов и свършваме с Вазов", каквото и да значи това.
В крайна сметка кметът махна кърпето от колонката, за да се открие табелка с надпис: "На това място ще бъде изграден мемориал на хората отдали живота си за духовното извисяване на народа. 28. Х. 2000 г.". В бързината около откриването авторите са пропуснали да изпишат една запетайка - дребно, но дразни. Злополучният отрязък 1990 - 2000 е изчезнал някъде, а морените с имената предстоят в неопределено бъдеще. И тъй като откритото не е паметник, а само заявка за такъв, бяхме приканени да отидем пред този на Кирил и Методий, където ще бъде поднесен венец. Хората реагираха доста вяло, насядаха встрани по пейките, обсъждаха на групички по-скоро зад, отколкото пред паметника. Някак между другото Софиянски и Цанев сложиха венеца, постояха колкото телевизията да ги снима отвсякъде и това беше.
Каквато идеята, такова и тържеството - ялово, невзрачно, никакво.

Диана Попова