Ако преброим скандалите около диригентския пулт през последните
години, сигурно ще се окаже, че те са доста повече от диригентите,
които реално присъстват в музикалния ни живот. Откакто започна да се осъществява идеята за оперно-филхармоничните дружества, конфликтите нарастват лавинообразно. Те са с различни действащи лица, на различни
фронтове и имат различни проявления - като схватка за заемане на определен
пост, като борба за надмощие между ръководни кадри в една институция или като комплот на тутисти и синдикати срещу някой самотник-идеалист на диригентския пулт. Последният от скандалите се разрази в Софийската филхармония и завърши "ефективно" - с оттеглянето на генералния музикален директор Емил Табаков (вж. в. "Култура", бр. 45, 17 ноември т.г.). На дневен
ред е Пловдивското оперно-филхармонично дружество.
Колкото и да са разнородни конфликтите, те внушават подозрението, че съществува авторски почерк в изграждането на техния сценарий. Прозират и амбиции за преднамерено разместване на пластовете с цел комфортно
наместване на познати (недоказали се професионално) "сиви кардинали" в евентуален нов контекст.
Извън тези сътресения остава посредствеността, която методично се
домогва до диригентския пулт с амбицията хем да държи палката, хем по възможност да остане незабелязана.
С публикуването на настоящото интервю с Руслан Райчев в. "Култура" продължава да следи диригентските сюжети и кани своите автори и
читатели да участват в тяхното описание, анализиране и коментиране.



Епидемия от менте-диригенти
- Господин Райчев, неведнъж сте заявявал, че не обичате да давате интервюта, а сега сам потърсихте в. "Култура".
- Не обичам самоцелните интервюта. И изобщо не започвам да говоря, ако нямам какво да кажа. Но напоследък в музикалния ни живот се налагат явления, които, меко казано, са опасни, защото заразата им се разпространява като при епидемия. Става дума за една особена категория музиканти - звани и незвани, родни и чужди, които безнаказано се изявяват по нашите сцени и които аз наричам менте-диригенти - подобно на менте-продуктите на пазара.
Аз като доайен на диригентската гилдия имам право и съм длъжен да го кажа. Не може да се злоупотребява с икономическата принуда и да се продават нашите музиканти за шепа долари. Някакъв гръцки диригент направил Софийски симфоничен оркестър, в който влизат едни от най-добрите ни музиканти от различни оркестри. Идва тук, плаща на хората и си прави програма, която на друго място по света не биха му разрешили да дирижира. Същото нещо - с ансамбъл "Оркестрал"; и с лорд Гилмур, който дирижира друг новоизлюпен оркестър. Преди години в Пловдив се беше завъртял един френски диригент, сега пък в Старозагорската опера главен диригент е някакъв италианец...

- Колегите от операта казват, че работел с оркестъра много амбициозно...
- А защо не работи така амбициозно в някой италиански оперен театър, а е дошъл на хиляди километри - и то в Стара Загора? Един вид - безплатен диригентски стаж с професионален оперен оркестър! Къде другаде по света ще му осигурят подобен лукс!? Ще си постажува за сметка на нашите артисти, ще си изработи репертоар и ще си замине с най-прекрасни впечатления от гостоприемна България, нали? А на нашите оркестранти и певци ще им остане незабравимият спомен, че са работили със симпатичен и никому неизвестен италиански диригент. Пак ще повторя: не може да се спекулира с тежкото социално положение на българското музикантство и на когото му хрумне, да пристига тук и да го купува на жалка цена.
- В един предишен разговор вие нарекохте подобни диригенти "пришълци" и "екскурзианти". А какво ще кажете за чужденците, които идват официално поканени - на музикалните ни фестивали или да дирижират най-добрите ни оркестри. Те всъщност се оказват със съмнителни качества и никаква международна репутация, обаче отговарят на жеста с покана за наши музиканти в чужбина.
- Имаше и такъв период - на всякакви източни нашествия: корейски, японски... Компромисът с тях също беше продиктуван от финансови съображения: ще поканим онзи, който иска най-ниския хонорар, а рекламата ще си свърши работата и ще привлече публика. А защо, питам отново, тези толкова велики диригенти не дирижират в собствените си страни, където има такива прекрасни оркестри! В Сеул, например, има 6-7 симфонични оркестъра - един от друг по-добри, както и 3-4 оперни компании. А търсят диригенти от чужбина и канят певци от цял свят. В същото време у нас идват съмнителни диригенти и солисти в най-представителните ни институти: националната филхармония и националната опера. И това не е единственото недоразумение. Появиха се и много самозвани български диригенти. Като Свилен Симеонов например, който дирижира камерен оркестър "Амадеус", а иначе е много добър кларнетист. На концерта в Музикалния театър при връчване на наградите "Музикант на годината" в симфония на Моцарт Свилен Симеонов три пъти подава и оркестърът му три пъти не може да започне... Не зная дали тази сцена беше комична или трагична, но оркестър "Амадеус" и неговият диригент си получиха наградата, а наскоро дори разбрах, че били номинирани и за "Кристална лира".
- Нещо повече - по повод 5-годишнината на оркестъра бе обявен юбилеен концерт, в програмата на който влизат: Моцарт, увертюра "Дон Жуан", и Дворжак, симфония "Из Новия свят"(!) Концертът е съчетан с промоция на нов компактдиск, продуциран от постоянните спонсори на оркестъра и издаден от музикална къща "Гега-Ню".
- Очевидно критерият тук е според поговорката "Който плаща - той поръчва музиката". И за съжаление, Свилен Симеонов не е единственият смелчага. Аз наистина се удивявам на смелостта на Ангел Станков - един от най-добрите ни концертмайстори (а също превъзходен солист и професор в Академията) да застане на пулта и с един непълен оркестър и малък хор да изпълни цикъл "Деветте симфонии на Бетховен". Какво е това - рекорд за книгата на Гинес!?
- Вероятно е разчитал на богатия си концертмайсторски опит с различни диригенти от най-висока класа - просто е направил селекция от силни диригентски интерпретации и е решил, че и така може.
- Не, не може! Защото оркестър не се създава за два дни или за две седмици, дори и с най-перфектните инструменталисти на света. По този начин се развращава и публиката - това един опитен музикант като Ангел Станков го знае по-добре от всеки друг. А за Деветте симфонии ще ви кажа, че аз самият никога не съм посмял да ги дирижирам в цикъл. Отделни симфонии - да, но не и всичките в цикъл!
- Защо?
- Първо, защото симфониите са създавани в различно време и са толкова своеобразни, че биха погълнали цялото ми време. А аз съм и оперен диригент. И второ - защото самият Бетховен не ги е мислил като цикъл, макар че за оркестрантите подобни аргументи са без особено значение.
- Искате да кажете, че у нас оркестрантът и на диригентския пулт пак си остава оркестрант?!
- Вие го казахте, но по принцип не възразявам срещу подобно мнение, макар че има и изключения.
- Имате предвид Васил Стефанов, който е започнал като концертмайстор, а впоследствие беше и прекрасен диригент.
- Да, но Васил Стефанов започна като втори диригент при Саша Попов и никога не е дирижирал цикъл Деветте симфонии на Бетховен! Мисля, че от позицията, която имам, мога да си позволя такава критика. Искам да ме разберете правилно: на никого не завиждам. Аз вече направих своята кариера, доказах какво мога през всичките тези 50 години, в които не съм спирал да дирижирам. Основах няколко филхармонии и оперни театри в страната, на два пъти ръководих основния ни музикален институт - националната опера, бил съм и генерал-музикдиректор във Федерална република Германия, няма известен оркестър в Европа, който да не съм дирижирал. И без излишна скромност мога да кажа, че съм достигнал върха на музикантската си кариера и вече спокойно мога да мисля за оттегляне. Затова ме боли, когато виждам как създаденото от моето поколение - поколението на Добрин Петков, Васил Стефанов, Константин Илиев и малко след нас - сега някои се опитват да подменят с менте, с нещо абсолютно несъстоятелно. Извинявайте, но Бедрос Папазян - един много приличен виолист, доскоро беше със самочувствието на пълноправен диригент, защото редовно дирижираше в зала "България"!
- Е, съвсем наскоро и Венцислав Николов с Пловдивски камерен оркестър изнесе в Първо студио на Националното радио диригентска лекция върху Втора симфония на Онегер.
- Вижте, аз разбирам "мерака на чичо Денчо" (на Михалаки Георгиев), дето погледал, погледал, па казал: "Искам да ме назначите ей на оная длъжност там, е на оня, дето държи пръчката!"- спомняте си, нали? Дирижирането е сладко нещо, наистина, но нека го прави, който знае занаята и има талант за това. Според мен, в момента пълноценни диригенти в България са Георги Димитров в Русе и Емил Табаков, който, уви, се раздели със Софийската филхармония. Това са двамата професионалисти, на които с чиста съвест казвам колеги. Абсолютно на мястото си тежи и Пламен Джуров. Много перспективен в Радиооркестъра е Милен Начев, който показва и добри педагогически качества. Останалите могат и да ми се разсърдят, но такова е реалното положение в момента. А това, че си великолепен инструменталист, още не означава, че можеш и да дирижираш! Много е дълъг пътят до подиума.
- Младите днес могат да ви възразят, че в епохата на високите технологии периодът на обучение по принцип е ускорен. Не мислите ли, че и за диригентите той би могъл значително да се съкрати?
- Абсурд! Професионален диригентски опит се трупа само в директен контакт с оркестъра, което не може да става за сметка на нощните часове, както позволяват някои други професии. Аз например, когато завърших класа по диригентство на Бьом във Виенската консерватория, вече 2 години бях стажувал като негов корепетитор в операта, след което продължих още 2 години при Райхвен. В това време имах възможността да слушам репетиции и концерти на такива диригенти, като Фуртвенглер, Кнаперсбуш, Клементскраус (Караян тогава беше "Господин Никой")... Минал съм през такава солидна школа и такава сериозна репертоарна подготовка, че когато за първи път стъпих на пулта, наистина бях подготвен за професията. Но трябва да ви призная, че диригентското изкуство се учи цял живот. Аз самият продължавам да се уча, при това не само от добрите, но и от лошите диригенти.
- Веднага ще ви попитам как реагирате на определението "съвременно звучене" - ето сега дирижирате Бетховен - Първа и Седма, с филхармонията...
- Какво значи: "Ах, това изпълнение на Бетховен прозвуча толкова съвременно!" Глупости, изпълнението звучи съвременно дотолкова, доколкото инструментите, на които свирят музикантите днес, са технически по-съвършени и с по-добри темброви качества. Но да се говори за интерпретация, че е съвременна или остаряла - моля ви се... Интерпретацията може да бъде емоционална или студена, технична или дървена - и толкова. Винаги съм твърдял, че няма старо и ново мислене, има погрешно и правилно мислене - можене и неможене, другото са празни приказки... Аз разбирам, че заплатите на оркестрантите са смешни, че не свързват двата края и затова приемат всякакви допълнителни участия, с всякакви диригенти. А освен всичко друго, сега плащаме данък и на някогашното стихийно създаване на музикални институции. Доскоро във всеки по-голям град беше едва ли не задължително да има филхармония и оперен театър. По този начин се основаха професионални оркестри във Видин, Враца и Плевен - по на стотина километри един от друг. Така се създадоха и филхармониите в Русе, Разград, Шумен и Варна, а успоредно с тях и оперни или оперетни театри в същите градове. Вярно, музиканти, макар и на различно ниво, имаше достатъчно, но имаше ли и съответното потребление? Ами днес какво да правят, когато хората обедняха и не им е до изкуство? Ето, наскоро и от Хоровия съюз се оплакаха: общините нямат пари да поддържат съставите, не могат да се правят редовни концерти, няма я и публиката! Така е, защото онази интелигентна публика, която не пропускаше концерт или оперна премиера, вече е на пенсионна възраст и, за съжаление, е принудена да рови по боклукчийските кофи. И точно аз - от привилегированата позиция на доайен, с право мога да кажа къде какво куца в музикалния ни живот.
- А какво наистина куца в реформата за Оперно-филхармоничните дружества, която вие лансирахте като член на Съвета за музика към Министерство на културата. Отговаря ли реалната картина на предварителните добри намерения?
- И да, и не... Най-сетне направиха реформа: добре замислена от Министерството на културата, скептично приета и нелоялно проведена по места. Там, където за директори бяха избрани стабилни, компетентни професионалисти, работата постепенно се нормализира. Но другите продължиха по старата схема: отделно си работи филхармонията, отделно - оперният оркестър и само съжителстват под обща административна шапка.
- Но нали вие бяхте председател на Комисията по конкурсите за директори в министерството и бяхте съвсем наясно с качествата на явилите се кандидати!?
- Може и да ви изненадам, но лично аз съм против тези конкурси и заявих официално на министър Москова, че този раздел от Закона за културата опорочава самата реформа. Според мен министърът на културата би трябвало да има право сам да кани и назначава за директори на водещите ни национални институти изявени личности, без да се обявява конкурс за тях. Поне така е в цивилизованите страни. Не съм много съгласен и с тези центрове за изкуства, които са някаква междинна форма за управление в самото министерство. Постоянно говорим за децентрализация на културата, а в същото време се създават ресорни центрове и комисии, в които попадат и случайни хора и които на практика не изпълняват основната си функция - да подпомагат финансово културните институти в условията на валутен борд.
- А кои според вас са болните проблеми на оперния ни театър в момента?
- Основният проблем е липсата на качествени оперни гласове и добре подготвени певци.
- Но това е общ световен проблем!
- Можеше обаче да не бъде толкова драстичен за България, ако най-добрите ни оперни певци пееха в националната опера, а не в чужбина. Излишно е да изброявам имена - много са за страна като нашата. В момента в операта има около 4-5 солисти на ниво, които трябва да носят репертоара. Впрочем, другият не болен, а болезнен проблем, е именно репертоарът. Ами че Конкурсът за млади оперни певци тази година стана с 4 оперни заглавия! А всички помним, че първият ни оперен театър предлагаше на кандидатите за третия тур възможността да избират между 16-18 произведения. Сега в една вечер се наложи да чуем три Азучени, без да видим един цялостен спектакъл! И причината за това е, че не се поддържа традиционният оперен репертоар, да не говорим, че от години липсват руски или, ако щете - класически славянски заглавия. Руски кандидати се явяват с Азучена и Дон Базилио. А защо не с Ваня или Ярославна, с Кончак или Борис Годунов? Погледнете афиша на националната ни опера: въртят се всичко на всичко 4-5 спектакъла (навремето оборотният репертоар се движеше между 20-22 постановки!), няма ги силните заглавия, които публиката познава и търси. Също както една филхармония не може да си позволи да не свири сезони наред Петата на Бетховен и Патетичната на Чайковски, така и в операта не могат да не се редуват традиционните оборотни заглавия, като "Риголето", "Трубадур", "Травиата", "Тоска", "Аида", "Кармен", "Бохеми", "Дон Карлос", "Борис Годунов", "Евгений Онегин"... Премиерите на неизвестни оперни творби естествено, предизвикват интерес, но те не хранят театъра и не водят постоянна публика - казвам ви го от опит.
- Като художествен ръководител с дългогодишен опит как, според вас, кореспондира изкуството с пазарната икономика?
- Музикалната институция (оперен театър или филхармоничен оркестър) е като супермаркета. Ако няма стоки по щандовете, какво ще продаваш? Щандовете трябва да преливат от луксозна, но и от търсена стока, която друг не може да ти предложи. Пазарна икономика означава да си печеливш сред конкурентите. И колкото повече печелиш, толкова по-добре се развива и фирмата - ето това е добрият мениджмънт в изкуството.
- Казвате да се печели, Маестро, но при условие, че съществува лоялна конкуренция. А от целия ни разговор излиза, че ментетата даже и в изкуството имат по-широко потребление. Тогава накъде вървим и докъде ще стигнем?
- Ще ви отговоря, че независимо от тежките проблеми, за които стана дума, аз продължавам да бъда оптимист. Защото добре познавам българското музикантство и съм убеден, че то има бъдеще. И отново ще стъпи на краката си.

Разговора води Румяна Каракостова



Разговар с
Руслан Райчев