Морална паника по време на преход
Темата, на която се спирам, визира горещ дебат по повод проявите на едно осезаемо музикално явление от всекидневието на българите през последните няколко години - явление, което бих вписала както в континюитета на "балканското", така и в континюитета на онова, което светът днес нарича world music. В него наблюдаваме взаимодействие на различни етнически диалекти; наблюдаваме, с други думи, своеобразна интеграция на музики с различни локални етнически корени, а не "гето-изация" или маргинализиране на отделни малцинствени етноси. Не са много трибуните, на които въпросите на днешната етномузика, наричана още етнопоп, фолкпоп или просто чалга, може да се третират сериозно. Или пък ако се третират, това се прави най-често с отрицателен знак. Няма да агитирам "за" или "против" ценностните характеристики на явлението. Лично за мен, надявам се и за други, този въпрос не стои, тъй като споделям убеждението - отдавна впрочем концептуализирано в модерната хуманитаристика, - че да се говори за универсални представи по отношение на високо и ниско, възвишено и пошло, би било просто анахронизъм. За сметка на това ще изложа някои симптоматични случки, които тревожно сигнализират за яростната нетолерантност спрямо явлението, спрямо "чалгаджийската" музика; реакция, която, струва ми се, е израз не просто на личен естетически вкус, а на враждебно отношение спрямо носителите на тази музика. Тази враждебност е някак в спор с представите за дружния цивилизационен избор, който българите направиха след 1989 година, защото този избор би трябвало да означава, освен много други неща, и зачитане на културата на "различните". Независимо дали тези "различни" принадлежат на далечни култури, или - бих подчертала това особено - са тук, около нас, част от обкръжението ни...

И така:
Случка първа: из опита на анонимна двойка

Мой приятел, горещ фен на чалгата (държа да отбележа: интелектуалец), поканил млада дама на танци във "Файтона" - столичен денс клуб за чалга музика, известен впрочем и с добрата си репутация - противно на слуховете, че там, в заведенията с такава музика, се случвали страховити неща. Дамата отвърнала: "Не ходя на чалга купони, предпочитам латино". Кавалерът се опитал да я убеди: "Не смяташ ли, че добрата чалга е за предпочитане пред лошата латино музика? Както и добрата латино музика е за предпочитане пред лошата чалга?.." "Не, отрязала тя, аз съм за европейските ценности". Допускам, разбира се, че дамата може да е имала и други мотиви, за да откаже поканата. Във всеки случай от нейния отговор не станало ясно как точно европейските ценности се свързват с латиноамериканската денс музика, но пък думите й били красноречиви по своему, афиширайки непоклатимо предубеждение спрямо всичко, което намирисва на циганско, ориенталско, сръбско и въобще балканско. Думите на младата дама издават полъха на моралната паника, обхванала т. нар. "културен елит" в българската култура, и разкриват странна интерпретация на "цивилизационния избор" (или по-точно на онова плакатно клише, което през последното десетилетие шумно оглася публичното пространство на българите без много-много задълбочаване върху въпроса, какво всъщност трябва да означава цивилизационен избор - и често поражда, както и в този случай, трагикомични ситуации, извадени сякаш от страниците на "Криворазбраната цивилизация").
От друга страна, подозирам как привързаността на моя приятел към чалгата (човекът впрочем е американец, но знае български достатъчно добре, за да улови вербалните послания включително на нецензурните песнички) може пък да бъде изтълкувана в духа на типичната нашенска подозрителност ("аха, гледат на нас като на аборигени..."). Работата е там, че въпросният приятел, космополит по природа, с когото не веднъж сме коментирали темата, може да се порадва на свирнята на "Джипси авер" и да се посмее от сърце (при това не снизходително) на "Радка пиратка" с не по-малко адмирации отколкото ако слуша Дюк Елингтън или Луис Джордън, и без да се тревожи, че може да бъде упрекнат в нисък вкус.
Лично аз си мисля, че страхът от възможността някой да те сметне за нецивилизован е плод вероятно на ниско самочувствие - но странното е, че такава нагласа се наблюдава по-скоро сред хора с твърде високо самочувствие: "културни хора", както им казват, хуманитаристи, културолози, че даже и ориенталисти, които млъкват неловко, когато някой понечи да каже, че в чалгата може и да има нещо стойностно.

Случка втора: записана в бележките ми като "акция на "артистичния елит"

През декември 1999 бях поканена да подпиша "гражданска петиция" до Народното събрание, пледираща за прочистване (!) на интонационната среда в българското културно пространство от битуването на "пошли" и - забележете! - "чужди" на българите интонации с малцинствени етнически корени. Петицията беше инициирана от видни културни дейци, сред които - учудващо! - и някои имена на изтъкнати днес поп и рок изпълнители, които до съвсем неотдавна изпитваха на гърба си ударите на подобни цензуриращи държавнически акции. Проектодокументът беше мотивиран със загрижеността срещу евентуално "циганизиране" и "турцизиране" на българската нация...
Отказът ми да положа подписа си под тази петиция продължава да вгорчава отношенията ми с някои от нейните инициатори - но не това е важно, а и (доколкото знам) май проектопетицията се е изгубила някъде по трасето. По-важното е, че - както и дамата от случка първа, - никой от представителите на този "артистичен елит" очевидно не беше прозрял онова, което означават ценностите на модерна Европа.

Случка трета: административна грижа за опазването на населението от лоши влияния

Не може да се отрече, че всички медии направиха много за разгласяване и популяризиране на едно събитие с дълготрайна традиция и безспорно културно значение: фолклорния събор в Копривщица. Не може да се отрече също така заслугата на оторизирани местни държавни органи да предпазят участниците и посетителите на събора от "вредни културни влияния": а какво по-вредно - от гледна точка на "единствено правилната" политика в сферата на популярната култура днес - от две заплахи, разпрострели се при това застрашително нашироко: чалгията и попфолка. Затова запътилите се за Копривщица певци, свирачи, играчи и най-вече зяпачи, които хвърлят око и ухо на медиите, бяха надлежно успокоени: най-авторитетни представители на местните властови структури огласиха решението си, че на цялата територия на събора посочените две опасни за културното здраве на обществото издънки на масовата култура са официално забранени. Признавам, че тази забрана не беше в никой случай причина да не посетя хепънинга в Копривщица, но любопитството ми относно осъществяването на забраната и нейната ефективност беше задоволено от известния изследовател на world music с отдавнашни и доказани пристрастия към съвременното функциониране на българската фолк традиция, проф. Тимоти Райс. Без да скрива веселото си отношение към грижите за културната хигиена по време на събора, той сподели как сам е изпитал тези грижи.
Разхождайки се из територията, между официалните прослушвания по съответните естради, той видял мургава еднолична търговка да предлага касети с ромска музика за отдих. Избрал си професор Райс един продукт и помолил търговката да пусне нещо от него по касетофона. Добре, ама в шумотевицата наоколо не успял да долови съвсем ясно звуковите послания и помолил звукът да се усили. Парчето му харесало и тъкмо да плати и да си тръгне - до него изникнали униформени блюстители на реда и наредили на търговката не само да спре забранената музика, а и бързо - казано почти по фолклорному - да си обира крушите.
Не бих искала да гледам на въпросните случки като на репрезентативна типологическа извадка сред изобилието от подобни епизоди. Но така или иначе те актуализират и проблематизират представата за националната идея като проекция на връзката "свое-чуждо", която на свой ред рефлектира в социално-психологическия механизъм на включване/изключване в конструирането на онова, което наричат мейнстрийм, т. е. на привилегированото, толерирано обществено мнение, което задава водещите нишки в моделирането на народопсихологията, на манталитета и поведенските нагласи. Не е трудно да се направи изводът, че това моделиращо обществено мнение продължава да маргинализира не "далечния", а "близкия различен". Което в музиката ще рече, че днес у нас е по-престижно да се следват моделите, наблюдавани примерно в продукцията на Бритни Спиърс или Мерилин Менсън, или пък музейните представи за някакъв "чист" фолклор, докато "чалгаджийските" смесици от рода на онова, което правят примерно Софи Маринова, "Джипси авер", Глория или музикантите от "Ку-ку бенд", продължават да провокират в най-добрия случай "синдрома на вдигнатата вежда", т. е. санкциониращото високомерие на т. нар. културен елит.
В заключение ще кажа: щем или не щем, светът днес се глобализира. И колкото по-интензивен е този процес, толкова сякаш по-осезателна става нуждата от парченцата опазена памет, проверена в опита на различни близки и далечни етноси. Светът, западният свят, изобрети стратегията world music - за да се опре тъкмо на различията в опазения опит тук или там по планетата, за да нарежда гъвкаво всеки път нов пъзел от етнически фрагменти.
Както впрочем и за да се избави от собствената си хегемония, белязана до неотдавна - поне в музиката - от доминацията на англо-американските звуци. "Чуждо" и "свое" разменят ролите си с лекота или пък се смесват под знака на все по-оживен мултиетнически трафик, кръстосващ през географски и културни бариери. Днешният модерен човек се научи да цени "различното" - не просто като източник на екзотика, но и като предизвикателство спрямо собствената си културна идентичност. В представите му центристките концепции за изкуство изглеждат овехтели. Все по-осезаемо културният, етнически и естетически плурализъм задава ролите в постмодерната игра на изкуство...
В същото време ние тук сме изправени пред една парадоксална ситуация. От една страна, фондации дават пари за проекти, които да изследват малцинствата по разни показатели, наблюдавани по-скоро като някакви екзотични образования, а не като равнопоставени, мобилни групи в контекста на "българското". И тази стратегия работи май повече за стереотипизирането на имиджа на тези групи. От друга страна, онзи реален, действителен междуетнически диалог, който се случва съвсем естествено поне в областта на музиката без помощта на специални държавнически програми, най-често бива излишно идеологизиран и на практика се хули от същия този културен елит, който иначе не пести вербалните си плакатни изявления в подкрепа на етническия плурализъм и толерантност. Питам се: какъв е все пак същинският цивилизационен избор на българите?..

Клер Леви


Клер Леви e музиковед, старши научен сътрудник в Института за изкуствознание при БАН, доктор на изкуствознанието. Тя е един от малцината у нас изследователи, които проблематизират различни аспекти на популярната музика и култура, включително поп, рок, джаз, world music. През 1994-95 година работи по изследователски проект в Индиана Юнивърсити, САЩ, като стипендиантка на фондация "Фулбрайт". От 1999 е член на изпълнителното бюро на Международната асоциация за изследване на популярната музика (IASPM). Автор е на редица студии и статии, публикувани в български и чужди издания.