Векът на Гюнтер Грас
По какви ли не начини човечеството отбелязва - фойерверково или меланхолично - прехода от едно към друго столетие, от едно към друго хилядолетие на християнската цивилизация; какви ли не форми на самовнушение за колективна съдбовност и общовалидност на този преход бяха организирани; какви ли не дебати бяха проведени; какви ли не кьорфишеци - реални и виртуални - бяха пуснати в различните световни пространства.
Творческата стратегия на Гюнтер Грас - в стремежа му по същностен начин и той да отбележи колективната самохипноза на човечеството - се оказа една от най-печелившите. Затова и ние имаме възможност в последните дни на ХХ век, чрез премиерата на българското издание на неговата книга "Моето столетие", да проблематизираме всичко това по същностен начин.
Книгата на Гюнтер Грас наистина глобализира земното кълбо. В нея големият германски писател, вече и нобелист, излага своята визия за ХХ век. За неговото и нашето столетие, в което все още сме така дълбоко и безутешно потопени. Столетие, което все не си отива: заедно с непредставимите си общи трагедии и безбройните си индивидуални падения, с редките просветления, но и с толкова реализирани цивилизационни проекти. Гледището си за отиващия си век Гюнтер Грас изрази енциклопедично-многообразно: чрез къси разкази от първо лице единствено число за всяка една от годините на века. В "Моето столетие" дори фикционалните сюжети са представени като възможно-случващи се, те са пределно достоверни и така творбата става и равносметка-синтез на използването на толкова многообразни-писателски техники в творчеството на знаменития белетрист.
За самия Гюнтер Грас - в автобиографичен план - "Моето столетие" е възможност да покаже личностното, политическото, творческото сплитане на собствената му съдба със сюжетите от изминалите десетилетия. Това е направено деликатно, но и със самочувствието на значимата писателска личност на века, успоредяваща своя глас със звучащите гласове на други важни свидетели и властители на духа: Готфрид Бен и Паул Целан, Бертолт Брехт и Мартин Хайдегер, художника Макс Либерман и толкова други. Тези свидетели и участници са всъщност най-достоверните, те са най-свободни от обсесиите на съответните години, тях трудно ги повличат връхлитащите вълни на колективните лудости (дори Брехт намига с едно око към соц-идеологията).
Гюнтер Грас мъдро удържа вулканическия си темперамент (иначе фигурата му просто би доминирала, особено във втората половина на века, описвана в книгата). И все пак неговото конкретно аз достатъчно ярко присъства, гласът му звучи - макар и не гръмогласно, както би следвало да се очаква; ресурсите в разказите от неговото име са някак неочаквани, не по ходовете на "голямата история", някак из подмолието, от втория план. (Впрочем, както ще видим, това е обща характеристика на цялата книга, на всички къси повествования за съответните години.)
Личният разказ на Грас е за танца с любимата жена - еуфоричен, преодоляващ задръжки, съзвучен на успеха на "Тенекиеният барабан" на панаира във Франкфурт и след това (и това е и разказ за оцеляването и възземането на немската култура, за новото й политизиране и, независимо от големите идеологии - за група 47); за прелестно самоиронично представеното участие в голяма предизборна кампания на Вили Брант, когато социалдемократът Грас нарочно избира възможността да бъде омазан целия с християндемократически яйца; за срещите в Източен Берлин с колеги-писатели и за разочарованието му при прочита на досиета на ЩАЗИ (оказва се, че техните волнодумия не са съхранени); за задочните диалози на Грас с възлови фигури (включително от най-ново време), имащи сложно и противоречиво участие в обединителните процеси на Германия.
Нарочно изнасям пред скоби личностното присъствие на Грас, звученето на неговия глас (а това в книгата съвсем не е така: общата композиция е извънредно сложна, сплитането на гласовете е наистина невероятно пълнозвучно), за да кажа, че "Моето столетие" може да бъде видяна като явление, което приключва, слага точка върху дебатите за възможната история на съвременността, базирана върху лични свидетелства, за съвременната история, за устната история. Гюнтер Грас сякаш си играе с тези академични дебати: ето какво могат всички тези истории поотделно и като цяло.
Изумителна е писателската способност да стилизира различните, съграждащи се и бързо разрушаващи се през десетилетията, идеологически езици. Грас подлага на стилизация социолекти с разномащабен обхват: от прецизния израз на езотеричните академически общности (обговарящи във всекидневието си Хайдегеровите същности) до просторечието и наивното съзнание на хора от всички социални равнища (включително Кайзера, Императора и негови простолюдни слуги). При това разказващите не са типажи - те винаги са абсолютно индивидуални, разказите им са предметно-пластични, от остранена гледна точка. Основните събития на ХХ век са разказани от разнотипни свидетели, а телеологизмите (как се върви - и дали това е неотменимо - към Първата световна, към Втората световна война, към разпадането на комунистическата система, към разрушаването на Берлинската стена и обединението на Германия) хем са потвърдени, хем са оспорени... Изобщо перспективите и ретроспекциите непрекъснато се взаимозаменят.
В хода на последователния и по-дълбинен прочит, въпреки цялата мозаична постройка на книгата, добиваме съзнание за стабилността на свободно стърчащи и закачливо изложени страничности и неважности, на бъзикащи орнаменталности.
Звучат и множество неизбежни "ако", "ах, какво би могло да се случи, ако...". И ние сме предизвикани да съпреживяваме: наистина ли бе неотвратимо случването на двете тоталитарни идеологии и разгръщането из терена на целия свят на стремящите се към постъпателност и всеобхватност техни престъпни практики? Гюнтер Грас е безпощаден, но не и назидателен. Всъщност всичко е видяно в нарастването на съвсем делнични настроения, в сякаш нямащи нищо общо с войната или с тоталитарните насилия подробности от пейзажа. Така германският път към Първата световна е проследен чрез разкази за новите култове към различни феномени на техниката, чрез някои страни на колективитета на новите спортове, на ранните футболни увлечения (никъде обаче това не еднозначно преценено - това си е просто богат, можещ да се втвърди в различни форми живот).
Мъдър е изборът на Грас за разказващите войните: свидетелите наистина са достоверни, разказите са изградени предимно в далечна ретроспектива (а в книгата има и много разкази от съвсем близки дистанции). Това са професионални коментатори, заемащи дистанция - инак как може да се издържи и конципира целият този ужас? В галерията от разказвачи се намират Ерих Мария Ремарк и колегата му Ернст Юнгер. Там е и неназованият военен кореспондент, който участва в среща на ветерани-кореспонденти. Именно той си припомня своите опити да разказва все за обоза на пехотата, т.е. за обратната страна на героиката и трагизма. На тези говорители неслучайно думата им е дадена за по няколко разказа. По подобен начин доминират композиционно (за да се превърнат в смислов център на книгата) разказите на професора по германистика за края на 60-те години. Ученият осмисля младежките идеологии и духовното въздействие на новите и по-стари философи, разказите на самия Грас за вътрешногерманския диалог още от 70-те години - тема, разбира се, и на много други истории от втората половина на творбата.
Постоянно се менят и настроенията в тази книга. Наред с трагическите интонации, с наглостта на неразбралите поражението си агресори, ненадмогнали глупостта си пешки от различните полета, звучи и лекомислието на модните увлечения. Наред с култивирането на различните вариации на масовия човек (от ранния ревностен слушател на радиото до изграждането на умилителните закътани пространства на гледане на семейните тв сериали) стоят самоубийствените истерично геройство и кресливост на терористи, нови леви. Или на преминаващата през различни фази (от гневливост до мъдра толерантност) правозащитна дейност.
И още един акцент: убийствената ирония на професионалните подгаврячи, т.е. авторите на политическото кабаре, които тъгуват за смъртта на своя постоянен персонаж - постоянно хранещия ги консервативен политик Франц-Йозеф Щраус (готов, всъщност на всякакви изгодни договорености с представителите на диктаторските режими отвъд желязната завеса - дали не и с нашия Тодор Живков?).
Не мога да забравя мрачно вдъхновения, тържествен сякаш, ритъм на разказа за изкачването към покрива на жилището на художника Макс Либерман в близост до Бранденбургската врата, откъдето може да се наблюдават първите шествия на кафявото фашистко всевластие. Не може да се забрави и фразата: "Е, просто не мога да се натъпча толкова, колкото ми се повръща!".
Книгата на Гюнтер Грас "Моето столетие" е претъпкана с безброй реалии; във всеки разказ има множество малки разкази-отклонения и допълнения. Бих казал, че книгата е създадена с мощно семиологическо въображение, с всепроникваща способност да се четат знаците от всички сфери на човешкото битие. Ако трябва да успоредя творбата на немския майстор с друга знаменита книга от XX век, макар и посветена на по-тесен период (50-те и 60-те години), бих посочил "Митологиите" на французина Ролан Барт. Паралелът може да бъде в сродната способност да се разконспирират смислите зад ситуации; да се открояват феномени от всекидневието, които сякаш са идеологически неутрални, но всъщност са знаци за по-големи същности.
Превода на "Моето столетие" от Гюнтер Грас дължим на Александър Андреев - писател и преводач, отдавна посветил се на интерпретирането. Струва ми се, че превеждането на книгата по този великолепен, адекватен с откритията на стотици български съответствия начин, е просто невъзможно без две неща: първо, без дългогодишното пребиваване на Александър Андреев в две култури, без неговото потапяне и във всекидневието на съвременна Германия и, второ, без опита на Андреев като български писател-ироник, проблематизирал предходни повествователни практики. Веднага ще поясня какво имам предвид: последната белетристична книга на Александър Андреев се казва "Нови степени на свободата". В този излязъл преди повече от година роман Александър Андреев разиграва два повествователни пласта. Единият стилизира пародийно интонациите от добилите нафталинен дъх спекулативни идеологизирани псевдоекзистенциалистки романи на Богомил Райнов, разказващи за инспектор Боев и неговите задгранични приключения. И другият, който сложно представя съзнанието на внезапно сблъскан със западната действителност български (полу)интелигент - духовен наследник на брата на Бай Ганьо. Убеден съм, че без тази лична творческа практика Андреев би се справил много по-трудно като преводач с безбройните ребуси в романа на Грас. Стотици са примерите за отлични преводачески решения. Ще дам само един, в разказа за 1965 г., с гласа на самия Грас: "Срещу разпространяващото се като епидемия освиркване, организирано от крайно десни групички, и този път ми помага моето собствено стихотворение "Ефектът на парния котел", написано по конкретен повод": "Виж този народ, единно освиркващ. О-свиркан, свиркофил, свиркомплекс. Освирквайки, равни сме. Не му плащаш, а сгрява. Но кой ли им плаща на тези елити да учат с години как днес да освиркват?" Всъщност преводът на такива игрословици е може би много по-лесно постижим, отколкото на десетките страници на успешно стилизирано просторечие или на слова от разнотипни церемонии от различни ритуални сфери.
И последно, разказаната с толкова много "гласове" история на ХХ век е германска история, германски голям разказ, с германска специфика, носещ всички страни - и за показване, и за скриване - на германската идентичност. Но тази германска история се превръща съвсем естествено и в световна история - не само защото Германия, обединена/разделена е световен политически проблем. Тази писателска версия ще се чете не само като увличаща белетристика, но и като възможен коректив за голямата историография, като предложения за нови сюжети в нея и за други интерпретативни схеми.

Михаил Неделчев


Доц. Михаил Неделчев (1942) е литературен историк, културолог и общественик. Понастоящем той е ръководител на Департамента "Нова българистика" в Нов български университет, председател на Сдружението на българските писатели, както и главен редактор на сп. "Демократически преглед". Автор на влиятелни литературни изследвания, част от които са публикувани в книгите "Социални стилове, критически сюжети" (1988), "Три студии" (1989, 1992), "Етюди за Яворов" (1998), "Писатели-преображенци и техните спътници" (1999) и др., както и на политологически книги като "Участие в политиката" (1993), "Раздробяване на наивния консенсус" (1998).
Публикуваното
с известни съкращения слово на Михаил Неделчев
е произнесено
на 28 ноември 2000 във Военния клуб в София по време на премиерата на българския превод на "Моето столетие" на Гюнтер Грас, издаден с марката на "Атлантис".