Да овладяваш енергията,
която идва отсреща
- От кога се занимаваш с опера?
- Завърших 1970 година и през септември отидох във Видин. А на следващата година се свързах с Академията. Бяха подготвили "Дон Паскуале" - студенти-солисти и студентски хор; предложих им да го направим във Видин и така почнах. След туй "Севилският бръснар" направихме пак във Видин. После ме преместиха в Плевен, в Плевен пък точно по това време беше започнала да се прави операта - от Бръмбаров, Карагьозов беше още там... Аз отидох като главен диригент на филхармонията, той остана в операта, после той се махна и... полека-лека поех и нея. Но... това е абсолютно самоучилище, защото никой не е имало да ни каже какво е опера. Как да се пазиш от нея ни казваха, ама как да я правиш - не, не, това не са ни казвали... Всички, които бяхме при Константин... там като се споменаваше опера или оперета, все едно за цирка се говореше... Разбираш ли? А ние бяхме маниаци, нали знаеш, диригенти, пък такива зайци... А самочувствието ни такова, че някой като каже опера, викаш: "Бе, бегай оттук..." Сега, слава Богу, са започнали да учат и опера, не знам как и колко... Но в цял свят тя се учи като симфоничното, дори, според мен, трябва да се учи още повече, защото е по-сложна технически. Сега аз - нищо, че имам трийсет години зад гърба си - вече горе-долу знам какво представлява операта. Има много занаят в нея. В оперната музика има разни технически хватки - как да го покажеш просто, как да си организираш работата. И най-вече това, че операта също е музикална форма. Не просто някой да пее и ти да го акомпанираш... Това научих последните десет или петнайсет години. И то как?... Само слушайки майсторите - пак самоук... Купувам си касети, дискове и видео на най-големите майстори, на най-големите театри, вече знам кои са. Защото и това някой трябва да ти го каже. Да знаеш от кого какво да купиш, какво да чуеш. Защото в операта има много (не само за България говоря), има страшно много традиция в лошия смисъл на думата. Допреди 15 или 20 години в общи линии певците командваха. В цял свят. Както той пее, ти така дирижираш, просто го следваш. Той е звездата, той е на пазара. Оттам нататък всеки, комуто мине през акъла да наложи малко свой възглед, заминава. В последните години започна като че ли ера на диригенти и на режисьори, това вече е друго нещо, аз вече го чувам в записи или в постановки, които гледам, виждам вече музикална мисъл, виждам форма; виждам певеца не като номер едно в спектакъла, а след него номер две и номер три са празни... и чак след това започват да се нареждат другите. Виждам равностойно участието и на певеца, и на хора, и на оркестъра. И всичко това подчинено на композиторската мисъл. Пак казвам, всичко това го говоря не с желанието да омаловажавам певците-солисти и тяхното можене - дума да не става. Аз съм с ясното съзнание, че много правилно е ситуиран оперният спектакъл - диригентът долу в дупката, може и да не се вижда, важното е да го виждат певците, а солистите да се виждат, защото те са...те са цветята... Може хорът ти да е прекрасен, оркестърът да е супер, постановката да е жестока и сценографията, и всичко, но ако един пее като мене, всичко отива на кино.
- От това, което съм гледала в операта - в последния период, най-вече с тебе, усещам, че налагаш тази тенденция и това става. Певците, може би и на тях им е интересно да излязат от своите лични щампи и от щампите, които са слушали, и да се подчинят на друга мисъл...
- Мисълта е същата. Сега, слава Богу, тук има млади хора, които са с много отворени очи. Всяко ново, интересно нещо, което му кажеш, той го попива и веднага печелиш доверието му. И така е до момента, в който започнеш да му говориш глупости, тогава - край! Но! Те самите искат да си направят колкото може по-добре ролите. Да знаеш, няма певец на тоя свят, който иска да пее лошо. Няма такъв! И най-калпавият, и той иска да пее хубаво...
- А с какво те заинтересува операта, за да започнеш да я правиш, как ти дойде на ума... Беше прочут в академията с това, че слушаш и намираш много музика - най-различна - и класическа, и съвременна. Това се носеше като легенда...
- Сега отварям една скоба... Започнах да се занимавам с музика на 20 години. Това не е много късно, това е фатално късно. То е просто абсурдно. Независимо че... не знам дали знаеш тия истории. Нали майка ми беше професорът по пиано (Мара Балсамова - Е.Д.). Като бях на 7 години, тя ми каза: "Свири!" и ме прати при една нейна ученичка да се уча. На мен не ми се свиреше, играеше ми се на улицата. Държах се безобразно с тая жена, пък тя не смееше да каже, не й беше удобно да каже на майка ми. Но веднъж майка ми се връща, когато не очаквам, и чува как минава урокът. Влезе в стаята, затвори капака на пианото и каза: "Край!" Да, така е... И след като на 20 години казах, че искам да уча музика и да ставам диригент, тя с пълно право ми отговори: "Глупости не приказвай."
- А откъде ти дойде идеята да учиш музика?
- Тогава имах приятелка художничка, тя по едно време ме пита: "А бе ти следваш ли МЕИ, или не следваш." Казвам: "Следвам, що?" "Ами не говориш нещо за това какво следваш, какво правиш, само по концерти ходим... Ама гледам те, че като чуеш музика, ти се наострят ушите". "Да бе, обичам, и много ме интересува музиката." И тя ми казва тогава: "Що не кандидатстваш в Академията?" Викам: "Глупости, не може!" Бях навършил точно 20 години. Но явно, че това е било нещото, за което да се хвана. Тогава отидох при майка ми и й казах: "Така и така, искам да уча в Академията". И тя ми отговори: "Моля ти се, уморена съм, дай да не си говорим глупости." Така и осъмнахме. После влязох в Академията. И в момента, в който влязох, се усетих като риба във вода. Мисля, че това са ми може би най-щастливите години в живота - просто не ми стигаше денонощието, за да работя. Такава еуфория и такова щастие беше - и свирех, и слушах, и четях, и какво ли не правех, всичко, каквото трябваше. И не само че не се уморявах, напротив, все по-щастлив и по-щастлив ставах. Но същевременно имах комплекса, че колегите ми са напред. Влязох в теоретичния с мисълта за оркестрово дирижиране. В средата на втората година, след изпит по хорово дирижиране, ми се обади една приятелка: "Искаш ли да кандидатстваш хорово дирижиране? Защото (тя беше близка с Васил Арнаудов) Васко те е видял на годишния изпит и каза, че ако искаш, може да те подготви за хорово дирижиране." Това ми дойде като... аз въобще не бях мислил за такова нещо. Почнах да мисля и реших: "Хайде, от мен да мине, ще му направя на Васил Арнаудов това удоволствие, нали?" (смях) Да! Тогава размислих и видях, че много малко съм се занимавал въобще с музика; и ми трябва още, за да стигна до оркестровото дирижиране, и тогава му се обадих и работих с него, и учих хорово дирижиране, взех диплома...
- Заинтригуван от него...
- Да, да... Аз бях първият самостоятелен студент на Васил, дотогава той беше асистент на Георги Димитров и нямаше клас. С него, освен хорови песни и т.н. , което трябваше да се прави, помня, че минахме... май че няма реквиеми или пасиони, или каквато и да е вокално-инструментална музика, която да не съм минал с него. Така се появи у мен отношението към човешкия глас, а по-късно и към операта.
- Беше също така прочут с действително чудовищната си работливост. Знаеше се, че Георги Нотев работи нон стоп.
- Мисля, че и досега е така. Не само това... Добре, че дойдох в София, добре, че една-две години, като дойдох тук, само седях и мълчах, и гледах. Даже започнаха да ме упрекват: "Ти нищо не правиш." Исках да видя какви са критериите, да разбера кой какво може, какво не може, кое е хубаво, кое е лошо. Просто да си сверя още веднъж часовника, след туй вече да видя кое е възможно да се оправи, кое не е възможно... И трябва да ти кажа, че не стига времето, просто ужас е! Защото... да кажеш, че едно произведение си го научил, не знам колко години трябва не само да си го учил, но и да си го дирижирал, и пак да си го учил, и т.н. Да не говорим, че като взема една партитура, която съм правил преди 5 или 10 години, виждам един куп работи и си викам: "Ама какъв съм идиот, как не съм можал да го видя това нещо по-рано, и това, и това..." Непрекъснато донаучаваш и откриваш разни неща. Например, малко хора и в момента си дават сметка колко често правят грешки в комплектуването на съставите. Това е от незнание... Важно е да знаеш кое произведение за какъв вид глас е. Примерно пише сопран, ама то има четири-пет вида сопрани... Освен туй, като чуеш един глас, да знаеш как да го определиш, дали е този или онзи вид... Това не е лесно, то също се учи, трябва човек много да слуша, много да се занимава, много да се интересува... Не може да си диригент и да не го знаеш. То влиза в професията и е голям процент от успеха после. Ако си подбереш калпав състав... Разбира се, имало е случаи, в които по липса на подходящия слагаш друг вид глас. И изведнъж той вземе, че направи партията неочаквано добре и много интересно... Кръстя се в това, че най-хубавият инструмент е човешкият глас.
- Добре, склонен ли си на отстъпки, ако си настоявал на нещо и видиш, че идва добра идея отвън, от артисти или от режисьор?
- Разбира се, че съм склонен и много пъти ги правя. Оказвало се е дори, че е ставало по-добре и аз не съм бил прав... Въобще, когато има още един човек или двама, или трима, и когато се появи ново мнение, то е най-малкото причина да можеш още веднъж сериозно да размислиш и да видиш някой път, че не е било така, както си го мислил. Приемам всякакви разговори за всичко. Едно време като млад бях див, но сигурно всички са били така...
- Един диригент винаги е подложен на много силен психологически натиск. Как се учи човек да "посреща" психологическата енергия, която идва срещу него, да я овладява и съответно да я прави полезна за това, което работи?
- И това е занаят. Помня, че като тръгнах да работя в провинцията, във Видин, бях не само главен диригент, ами всичко, всякакъв началник. Нямаше друг. Дойдоха ми до главата едни работи, които никога не съм сънувал, че мога и трябва да правя. Много е сложно и човек трябва някак си да се измъкне... Трябва да умее да стъпи отгоре им. Ако не умее, значи не е имал качествата за тая професия. Може би става въпрос точно за манталитет, за някаква вътрешна сила, която трябва да имаш. Дори и да не си прав, другия път, ако си достатъчно умен, ще си сложиш обицата на ухото и ще кажеш: "Добре, трябва още по-добре да си подготвя нещата и така да ги направя, че да не стигам до момент, когато всички ще са против това, което искам да направя." Даже сега, като репетирам и някой път сбъркам, казвам: "Извинявайте, моя грешка"... И много ми се чудят. Чудят се и казват: "Маестро, ние не сме свикнали на такова нещо." Моята теза е такава: дайте ми възможност да направя това, което мисля, пък ако не е добре, нека на мен да ми режат главата. Трябва да поемеш отговорността. Но за това трябва предварително много да мислиш и да работиш, и колкото може повече да се приближиш до истината, ако въобще можеш да се приближиш до нея, нали...
- Изпълнихте "Саломе" в Софийската опера, това беше много триумфален момент миналата година. И публиката го прие изключително добре.
- Не знам дали това е било триумфален момент, за мене думата е много силна, но във всички случаи беше висока летва, която мисля, че оркестърът успя да прескочи. Това вече не е малко, имайки предвид, че е втората по трудност опера на Щраус. Най-трудната е "Електра", малко по-малко трудна е "Саломе" - говоря от чисто оркестрова гледна точка. Първо, без да обиждам оперния оркестър, съм изненадан, няма да казвам по-силна дума, от факта, че музикантите успяха да изсвирят тая партитура. Второ, прави им чест, че я преодоляха с една чисто музикантска амбиция и злоба, ако щеш. И успяха, браво на тях! Това за сетен път ме уверява в максимата, че апетитът идва с яденето.
- Анна Томова-Синтова беше много щастлива от резултата, от цялостното взаимодействие между оркестъра и певците, от подготовката.
- Анна от началото на миналия сезон започна да ми се обажда периодично по телефона и да ме пита как върви подготовката. Честите й обаждания и голямата й грижа показваха, че е много наясно какво представлява Щраус като оркестрова трудност, като непознати звуци за българския изпълнител, особено за оперния оркестър. Анна е много голям професионалист - не само когато пее, но и като психолог, който познава същината на проблемите. Трябва да ти кажа, че аз също бях със свито сърце как тя ще оцени нещата. Слава Богу, след втората репетиция, когато мина цялата си партия и успя да чуе всички, дойде, прегърна ме, целуна ме и каза: "Е, благодаря ви, свършили сте много голяма работа." Пък аз, откровено казано, не мисля, че съм свършил кой знае каква голяма работа... Работил съм, но можеше и още... Обаче за сетен път се видя тая къща какви възможности има, какъв потенциал - и като оркестър, и като солисти, и като хор.
- Направи ли ти впечатление, че "Саломе" не беше дори номинирана за наградите "Кристална лира"?
- Не само че ми направи впечатление, но и много ме заболя. До последния момент очаквах, че оркестърът поне ще бъде номиниран, защото имаше категория "оркестри". Не можах да отида на раздаването на лирите. Но когато го гледах по телевизията, просто щях да падна от стола от изненада, че едно такова нещо дори не е номинирано за награда. След туй говорих с хора, които по един или друг начин са свързани с тези награди. Оказа се, че театърът е трябвало да направи предложение, имало е писмо от Съюза на музикалните дейци до дирекцията на театъра. И директорът е предложил балета "Козият рог", той просто е забравил, че оркестърът е направил и "Саломе". За съжаление не знаех, че такова писмо се е получило, ако знаех, сигурно щях да го подсетя, че "Саломе" е нещо, което не се случва всеки ден. Ако не беше издържал в състезанието, е едно. Но фактът, че не беше номиниран, вече ме поставя пред много въпросителни. Мисля, че трябваше на този оркестър някой отвън да му покаже, че е добър и че е свършил нещо, което е сериозно.
- Сега, след 30-годишна диригентска практика, имало ли е случай да съжаляваш, че си се хванал с това?
- Никога, просто никога! И тежки моменти съм имал, и какво ли не. Но... никога не съм си представял, че мога да работя друго. Когато съм бил в задънена улица, съм имал случаи да си пусна някаква музика и тя да ми отвори очите пак, и пак да ми върне желанието и силите да работя точно заради това, което чувам. И си казвам: "Бе как, тая прекрасна музика просто заслужава всичко, което понася човек. Щом има възможност да се занимава с нея, то стига!".

Разговора води Екатерина Дочева



Разговор с
Георги Нотев -
главен диригент на Софийската опера



Георги Нотев е завършил хорово и оркестрово дирижиране в Българската държавна консерватория при проф. Васил Арнаудов и проф. Константин Илиев. Специализира при Бруно Мадерна и Игор Маркевич. Последователно е диригент на Видинската и Плевенската филхармония и на Плевенската опера "Христо Бръмбаров". Бил е гост-диригент във всички български оперни театри и симфонични оркестри. Гостувал е в различни страни на Европа, Северна и Южна Америка.
Репертоарът му обхваща симфонични и оперни произведения от различни стилове и епохи. Осъществил е многобройни звукозаписи в България и в чужбина. Носител е на национални и международни награди. От 1997 г. е главен диригент на Софийската опера.