Разказ за
поредното неделно училище
Както се полага в такива случаи, участниците бяхме снабдени с обемисти папки, съдържащи материали за програмата "Политики за културата" и управлението й (Консорциум, съставен от Европейската културна фондация - ECF, ECUME - френска асоциация със седалище в Дижон, специализирана в културния мениджмънт и Проект за парламентарна практика "Изток-Запад" - EWPPP), за българската културна политика (включително Закона за закрила и развитие на културата - ЗЗРК - и Закона за местното самоуправление и местната администрация), глава за децентрализацията (основна тема на семинара), "бележки" върху културната политика на страните, представени на семинара, и др. Тези доста полезни четива, придружени и с цитати от Доклада за културната политика на България на европейски експертен екип, съставен от Чарлз Ландри и публикуван през 1998 г., е трябвало да послужат за предварителна подготовка на участниците. Ако се съди по дискусиите обаче, в повечето случаи това не е станало... Вероятно участниците са си ги оставили за "домашно", но, ако съдим по практиката, дали то ще бъде прочетено...
Първият ден бе предназначен основно за Третия сектор: културни администратори, организатори, професионалисти и хора на изкуството. След приветствие от министъра на културата, програмата "Политики за културата" бе представена от Одил Шенал (директор "Програми и дарения", Европейска културна фондация). Бързото развитие в културата и слабият диалог между артистите на всякакво ниво са първопричините за възникването на програмата, подчерта Шенал. Корина Шутеу (директор, ECUME) допълни, че целта е промяна в нагласата, създаване на мостове и връзки, катализиране на регионалните процеси, в които все още има силна инерция - малко са независимите организации, слаб е диалогът им с държавните институции, съществува непознаване на съседните страни и т.н. В крайна сметка Ханелое Веда (програмен секретар на ECF и EWPPP) обобщи целите така: изграждане на връзки, партньорство и участие (в културната политика), поемане на отговорност, създаване на нови структури, обединяване на компетентността на експертите (за работа на европейско ниво).
Д-р Росица Аркова (главен експерт в отдел "Анализи и прогнози" на МК) изнесе доклад за българската културна политика. Оттеглянето на държавата от "пряко субсидиране", прехода към конкурсно субсидиране и смесеното държавно-общинско финансиране, както и бавното повишаване на разходите за култура в бюджета на страната бяха сред важните моменти в това представяне. Последва коментарът на проф. Димо Димов, че "гражданското общество все още не е изградено у нас" и че смесеното финансиране е добре, но общините са в бедствено положение... По-нататък Юрий Вълковски (СУ "Климент Охридски") поясни, че медиите са мястото за диалог на всички нива, но те не обръщат внимание на културния сектор. По тази причина дебатите не са се случили в обществото.
(Тук се налага едно отклонение. Значимостта на медиите за културната политика бе многократно изтъквана, но представителите им в семинара бяхме малко и, общо взето, "специализирани". В кулоарите обяснявах, че ние предварително сме "вербувани за каузата", а липсват хора от ежедневните медии, които биха могли да "масовизират" дебата. Накрая разбрах, че отсъствието им има съвсем българско и родно основание - "наближават избори, а тук са поканени депутати от различни партии...")
Кристофър Гордън (директор, Регионални съвети за изкуства, Англия) фокусира своето представяне върху значението на индивидуалността. "Във всяка страна културата е от второстепенно значение", успокои ни той, "но тя е и най-евтиният PR на държавата за влизането й в Европа". Присъедини се към твърдението, че няма стандартен модел в културната политика и допълни "Аз съм убеден децентралист и съм подозрителен към националната културна политика". Той пръв наблегна на качеството на културата и на това, че ние като данъкоплатци трябва да споделяме резултатите от нея.
В коментара към представянето Лъчезар Бояджиев перифразира Джон Ленън: "Културата е това, което става, докато МК прави схеми" и продължи, че неправителствените организации, МК, правителството и т.н. са изпълнени с желание, но са и подозрителни един към друг. Констатацията, че Третият сектор у нас все още не е организиран, предизвика кратък дебат, затъмнен от "речта" на проф. Димо Димов. В нея той се спря на парното, заплатите, рухването на ценностната система, индивидуалния морал, фолка, педофила, корупцията, прехода, самолета за двайсет милиона и обясни, че не иска да политизира нещата. (Вж отклонението.)
Тук последва наблюдението на Арпад Мартон (депутат от Румъния): "Това и в нашия парламент съм го чувал - къде са националните ценности!!! Днес вече не можем да плачем за тях, те са били в епохата преди телевизията и интернет."
Райна Гаврилова (зам.-министър на културата) отговори на Лъчезар Бояджиев - "Аз силно се надявам, че правенето на културата ще остане извън МК", след което всички се обединиха около мнението, че децентрализацията е сложен проблем, до който само сме се докоснали и първият ден приключи.
Вторият ден, посветен именно на процеса на децентрализация и на неговите последици и възможности, започна с поздравления и с изказване на Рудигер Щефан (генерален секретар на Европейската културна фондация). Той отбеляза, че децентрализацията е поствоенно явление, което дава нова дефиниция в отношенията власт - култура - финансиране. Сесията продължи с представянето на Раймон Вебер (директор "Култура и културно наследство", Съвет на Европа). "Съгласен съм с Гордън - навсякъде в Европа културната политика се променя от вертикална към хоризонтална", каза той, и открои три измерения в процеса: етично (участие на всеки в управлението с чувство за отговорност), политическо (управлението да се даде на неправителствени организации) и икономическо (държавата като майка-хранителница отпада, търсят се нови източници за финансиране). За България отбеляза, че се запазва страхът от самото понятие "културна политика", може би заради използването му в комунистическото минало; в болшинството от нашите страни има противопоставяне на властта от страна на зараждащото се гражданско общество, както и разрив между поколенията. Развитието е на три такта (по Дарендорф) - законодателство (бързо), икономическо (по-бавен преход от комунистическата система) и промяна на манталитета (поколения трябва да минат, за да се получи). И подчерта: "За България е много важно да има публично място за дебат, публично пространство за обединяване на политика, гражданско общество, пазар. Не един вестник и не едно списание да има." Така е, но реалностите са други.
По-нататък Райна Чернева от МК разказа за процеса на децентрализация в България, за националните центрове към МК и техните договори с общините, за ЗЗРК като рамка за прехода, за синдрома "мероприятие", който пречи на по-дългосрочните програми, и т.н. Коментарът на Стоян Райчевски се съсредоточи около вече направеното в законодателството и предстоящите закони за паметниците на културата, за театъра и киното. По-късно той обясни, че законите са по искане на творческите съюзи и припомни, че преди 40-50 години е имало такива закони.
(Второ отклонение: за опасността от прекалено много закони. И за тенденцията хората на изкуството да искат на всяка цена "свой" закон, за да имат гаранции за свободата и социалната си защита, което обаче води по-скоро до законодателни пречки, отколкото до утвърждаване. Както е тръгнало у нас, скоро ще поискам закон лично за мен...)
Ги Сез (директор, Институт за политически изследвания, Гренобъл) обърна внимание върху честото използване на понятието "преходен период": "никой не е спрял, всички сме в преход". И продължи с въпроси за контекста на страната: след отпадането на парадигмата "център-периферия" как е в България - център или много центрове; до каква степен в страната частни и държавни институции работят заедно; как сме с търсенето и предлагането - децентрализацията е различна за двете; до каква степен естетиката заема място в ежедневието, дискутира ли се тя; до каква степен се разбира интеркултурното общество - етноси, техника, хуманитаристика ("всички сме в преход към интеркултурно и интертериториално общество"). Накрая сподели пътища, тествани в други страни: доверието - без него няма диалог; университетите - съюзници на децентрализацията; местните медии - и близост с националните; доверие към младите.
В дискусията се открои мнението на Калина Вагенщайн (Про Хелеция), която опонира на Лъчезар Бояджиев: Третият сектор е организиран, но проблемът е, че върви по паралелна улица и затова няма диалог. Не беше съгласна и с "погледа отгоре" в изказването на Райна Чернева - "не сме горе и долу, а на едно ниво".
(Трето, "фондационно", отклонение. Имаше конкретен въпрос от Разград, че там все още няма учреден Фонд Култура. Министерството: поради това, че сме във валутен борд, общината не може да създаде Фонд, но може да направи фондация. А в самия ЗЗРК - правен в последните години и обнародван на 1 юни 1999, изм. бр. 1 от 4 януари 2000 - в Чл. 36 (1) пише "Общинският съвет създава общински фонд "Култура"...")
Следобедът на втория ден бе посветен на обсъждане на два казуса, условно наречени Пловдив и Севлиево. "Пловдив" трябваше да представи партньорството и поделянето на финансовата отговорност между национална (централна), регионална и местна власт. "Севлиево" трябваше да бъде пример за културната политика на местно (общинско) ниво. Казусите бяха представени съответно от Весела Илиева (директор на Общински институт за музейни дейности в Пловдив) и Илиана Шеневска (главен специалист "Култура", Севлиево).
За Пловдив разбрахме, че "никога не е имало монопол на властта върху културата", че има шест музея, но няма регионален музей, което бе определено като минус на децентрализацията. Иначе основната радост бе от Европейския месец на културата през 1999 и продължилата дейност на създадената по този повод фондация. Раймон Вебер коментира с въпроси като: дадохте ни количествени параметри - над 400 прояви, но каква е оценката за месеца на културата; какво се промени в Пловдив, в качеството на живота там, вследствие на този месец; като че ли се занимавате само с признатата култура, а не с тази на младите и т.н. Накрая "Пловдивското" обсъждане "зацикли" около проблема с оценяването на културното събитие, като то непрестанно се бъркаше с "отчет", за който не е ясно стигнал ли е или не до МК...
За Севлиево чухме много интересни неща, но този "казус" съвсем не е типичен за страната. Наличието на американски заводи в тази община несъмнено допринася за развитието на културата, но това е по-скоро изключение в културната политика на местно ниво. А въпросът кой определя приоритетите и кой инициира проектите получи най-точния си отговор от Иван Радушев (Разград): най-активните представители на различните изкуства (не обезателно най-добрите).
И тъкмо се заговори за "синдрома на оцеляващите" и вегетиращите институции, и Силвия Балинова разказа за проспериращото читалище "Зора" в Дупница, което редовно общува с медиите, намира други източници на финансиране и според кмета може да дава ноу-хау на общината.
(Отклонение четвърто. Читалищата силно впечатляват чужденците като традиционни граждански институции и с възможността да привличат децата с различни школи и образователни програми. Единичният пример с дупнишкото читалище така ги въодушеви, че през третия ден непрекъснато се връщаха към възможностите на тези структури.)
На третия ден бяха представени два чужди казуса. Интерес предизвика финансирането на Райхсмюзиъм в Амстердам, разказано от Кас Смитюсен. В средата на 90-те музеят се разделя с министерството на културата и започва да търси други източници на финансиране. Намира ги, естествено, и ако през 1995 г. само 28 % от парите за музея са частни, то в началото на тази година те са вече 45%. "Кас започна с една "икона" - "Нощна стража" в Райхсмюзиъм, аз ще започна с друга "икона" - госпожа Тачър", каза Джефри Браун в началото на представянето си. Именно тя подтикнала културата да търси други пари, да развива културен бизнес и да променя заетостта в тази област. Новите видове политика и партньорства намаляват безработицата в Европа с между 23% (Германия) и 34% (Франция) през 90-те години. Вместо дарения се търсят други форми на подпомагане (лихвени субсидии, гаранции, дружества с рисков капитал, други дружества). Водещият дискусията Огнян Минчев обобщи: "тези две презентации са от друг свят". И тъкмо започна мислене колко сме далеч от всичко това, и Джефри Браун ни успокои - примерите му са нови и в Европа. Кас Смитюсен допълни, че всички европейски страни вървят в една посока, макар и да тръгват от различни точки. Нататък дискусията премина в конкретни форми и примери за намиране на "нови пари" - у нас и в другите европейски страни.
Горе-долу това беше семинарът/уъркшоп "Политики за културата". Чужденците говореха стегнато и ясно, българите - разтегливо и често неадекватно. За ползата от всичко това съм песимист, съвсем по нашенски, с надеждата бъдещето да ме опровергае.

Диана Попова



Политики за културата
бе тридневен семинар/уъркшоп, който се проведе в учебния център в Бистрица от 18 до 20 януари. Осъществен бе с помощта на Европейската културна фондация, Мрежа за изкуства и култура на фондация "Сорос" и на Министерство на културата на Република България, с любезната помощ на Евро-българския културен център - София.