На сцената - Боян Папазов

"Бая си на бълхите" е последната пиеса на Боян Папазов. Една от най-добрите му. Една от най-добрите в българската драматургия за последните години. Езикът, на който говорят героите му маргинали, е богат, предметен, физиологичен, езотеричен, хиперреалистичен, обсебен от образи, подвижен, гъвкъв. Перформативен. При четене - играещ върху сцената на въображението. При "гледане" - запазващ богатата си литературност. Той е дълбоко захванат в архетипите на българската литература и драматургия. В него има неистово протягане към някой друг. Към онзи, който може да чуе и разбере. Но той къде е? Този простичък на пръв поглед въпрос виси без отговор. Можем да го прочетем и в други текстове на Боян Папазов като "Надежда Сляпата", например: "Думите огън не ги гори. (...) Не бива да мълчим. Един ден ще ни чуят." В "Бая си на бълхите" този въпрос е основният - разпънат в неговата силна драматичност. Накрая душата на Танурко, отвисоко наблюдаваща пъплещите като бълхи по земята хора, пак тъжно казва: "Никой не е чут, Божо! Чут човек няма! Всеки си бае на бълхите, бае си, и не ще да чува до него човекът какво си бае на бълхите!" В затворената ситуация на живеене и говорене на всеки от фамилията на Танурко можем да доловим познатото далечно ехо на екзистенциализма, или не по-малко позната горчивина от "непоучителната" История. Но също и един от основните проблеми на нашата култура, циклично преосмислян в произведенията на най-добрите български писатели: Изначалната самотност, затвореност и дори враждебност към думите-опита-живота на Другия в инак здравата патриархалност на българското семейство и общество.
Текстът на Боян Папазов, разбира се, отваря различни полета на четене. Можем да го прочетем и като отговор-интерпретация на основни за българската драматургия сюжети. На Йовковата "Боряна", например. И тук като в "Боряна" Танурко клечи като куче край своето крадено, греховно злато, но липсва надеждата, която там Йовков отваря с идването на Боряна. Като повечето Йовкови женски персонажи и Боряна е трансгресивен образ. Тя е надеждата за промяна в статуквото, поетичната, а не сляпа Надежда, която може да роди и нещо ново, различно. Боян Папазов замества подобен образ с витаещите души в отвъдното, наблюдаващи как всеки се върти като дервиш в орбитата на собствения си живот. Така той дарява надеждата си на все така загадъчния, необясним ход на човешкия живот - на Лазар, комуто се ражда син.
"Бая си на бълхите" Боян Папазов е нарекъл "мистична трагикомедия". В интерпретацията на Крикор Азарян тя не е толкова мистична, макар че визуалната среда, второто ниво на сцената, би трябвало да внася мистичност в "театъра на живота, който се разиграва долу" - в отворения "прозорец" за всеки от персонажите. Мога да си представя колко е трудно този текст да бъде поставен на сцена. Крикор Азарян е намерил един от най-възможните, най-успешни и предпазливи подходи към него. Разположил е монолозите на всеки от тази попиляна и разпиляла се през втората половина на ХХ век фамилия - омесена от българи/цигани/арменци/etc., отместена от мнозинството - в симетрията на "говорещото" родословно дърво. За разлика от пиесата, спектакълът започва с монолога на Дядото (фигурата на Бащата) Аврам Танурков (Васил Михайлов, на когото половината от текста се губи) и затваря семейния разказ, както и авторът, с монолога на Бабата (фигурата на Майката) Спасия. Режисьорът поставя всеки един от персонажите в ясния контур на характера, отпечатал преживяното в пътя на личната биография. Този подход, от една страна, може би отнема от метафизичното измерение на текста, но от друга, го превръща в театър с живи хора и предоставя на актьорите рядка възможност да строят ясно запомнящ се сценичен образ. Тази възможност е най-добре "оползотворена" от Меглена Караламбова (Спасия), Камен Донев (Зарко) и Деян Донков (Лазар). В уедрения характерологичен жест (интонационен, пластически и пр.) на всеки от героите традиционно е заложена "комедията". Заедно с нея Крикор Азарян е въвел и повече драматичното, отколкото трагичното. В неговия поглед към изранените хора на Боян Папазов има добронамереност, мекота и тъга. Тя е все пак някаква утеха - не само за тях, но и за всички, които си "баем на бълхите".

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата

Бая си на бълхите
от Боян Папазов, Театър "Българска армия", режисьор Крикор Азарян, дизайн Никола Тороманов, визуален дизайн Георги Богданов и Борис Мисирков, музика Стефан Вълдобрев. Участват Васил Михайлов, Меглена Караламбова, Деян Донков, Кристина Янева, Камен Донев, Стефания Колева и др.