Оправдание на чалгата

"Няма не искам", "Лоши момчета", "Следобедът на един Годжи", "Що така бе, Миме" - едни от най-популярните и гърмящи парчета на т. нар. поп-фолк са дело на Слави Трифонов, "Ку-ку бенд" и хората до тях. Добър аранжимент, талантливо изпълнение, ефектно присъствие: най-масовата "нова българска музика" колкото дължи на всекидневните вестници своето повсеместно разпространение, в не по-малка степен е длъжна и на тия момчета за своето успешно легитимиране в публичното пространство. Всъщност с усета си за шоу-бизнес, макар на територия колкото "една човешка длан", Слави Трифонов и оркестърът около него сториха така, че "чалгата" да се сдобие с доста способни адвокати, съумяващи да я извадят с чисто лице на музикалната повърхност и да я представят в приемлива светлина. Всяка тяхна изява е акт на "оправдание на чалгата".
Особено много пролича това при гостуването на звездите от "Бонд". И не е само фактът, че някакви момичета на върха на световната си слава са пристигнали в България, случи се и друго: в техните (а чрез техните и в зрителските) очи поп-фолкът бе изявен като най-представителната българска музика, като нашата нова музикална класика, както (все пак с не малка доза ирония) го нарече Слави Трифонов. Талантът за правене на шоу, за доставяне на удоволствие е подчинен на желанието за легитимиране и институционализиране на този тип музика, на превръщането й в знак на българското. Изпълнявана от "Ку-ку бенд", тя е не просто удоволствие и забавление, а и нещо от сорта на червения паспорт на Маяковски - хем с усещане за различност, което някак си те кара да се чувстваш неудобно, хем в същото време с демонстрация на агресивна гордост заради тази различност. Чалгата и като срам, и като достойнство.
В такъв вид поднесена, тя се явява нещо като идентификатор на българското за огромната аудитория и визиотория на "Ку-ку бенд" и Слави Трифонов. От една страна, не е много за пред хора, има в нея неща, които не са за показване (но оркестърът се справя и с това неудобство: както с песента със заканите на ловджийската съпруга, преформулирана в политически контекст); от друга - наша си е, какво да я правим? - харесваме си я, обичаме си я, радваме й се въпреки всичките й недостатъци и със съзнанието, че не е докрай съвършена. С други думи, такава си е, такива сме си, няма смисъл да се пънем да бъдем други. Интерпретация, заковаваща отличително-нашенското като статукво, като постоянна, непроменлива величина: един народнически консерватизъм, според който българското има свои специфични, фундаментални черти, които трябва да пазим и съхраняваме като очите си, защото в противен случай ще изчезнем от лицето на земята. Идеология на патримонизма и оправданието на чалгата като неин субстрат: вслушвайки се в начина, по който "Ку-ку бенд" свири поп-фолк, можем да схванем как уплашеният за съдбата на българското брани и защитава своята отческа крепост.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин