Паметниците на тартюфите
Темата е необозрима, но поводът е конкретен. В понеделник, 19 февруари, Столичният общински съвет ще гласува дали министър Бойко Ноев ще получи 10 дка в Южния парк, или няма. Вероятно ще ги получи, най-малкото за да не падне по-долу от Евгени Бакърджиев, който отхапа за своя Хилтън от същия парк. Отново (както с Писателското кафене) целта е благородна - да бъдат възстановени (след 30 години) мемориалните стени с имената на загиналите бойци от Шопската пехотна дивизия. Така една дълга и срамна история е на път да се увенчае с един срамен край. Благодетелите на града ще направят поредната глупост заради политически престиж и кой знае още защо...
В своя растеж София обхвана една по една старите градски казарми. В тях (неслучайно) се намираха бедни, но вълнуващи паметници. Един от тях беше карето с трите непретенциозни стени, изписани отгоре додолу с имената на убитите - бащите и дедите на строените войници, които (би трябвало) да благоговеят пред тяхната саможертва. Отпред - карето на убитите, срещу тях - карето на живите. По средата - командирите. Всеки ден, сутрин и вечер. Това е смисълът на паметник-в-казарма. На мястото на един от тези паметниците днес се намират шадраваните на НДК. Проектантът на тази хубост (арх. Агура) е жив и здрав (почетен гражданин на София) и незаменим изпълнител на всяка мокра поръчка в централната градска част. Комунистическата власт не бързаше да възстанови стените. Все пак, онези войници бяха загинали за буржоазна България. (Комунистическа България си имаше свои, отделни герои.) На стотина метра от мястото на бившия, властта на народните демократи издигна нов паметник - на 1300-годишнината. Новият паметник има стотици квадратни метра стени, но плочите с имената не попадат в концепцията, остават на склад. Не щеш ли, комунистите падат от власт, реваншистите вдигат нов паметник, пак там, още по-близо до мястото на стария. И този път плочите с имената на героите остават на склад, защото и новият паметник не е изобщо на България, а на една специфична част, избита от комунистите. На тях е посветена черна стена с имена, гарнирана с бяло параклисче, ни в клин, ни в ръкав помежду гигантския НДК и не по-малко гигантския паметник на проф. Старчев, посред "Градинката на наркоманите". Автор на устройствените решения е все същият Агура, почетният гражданин. Възложител е все така Софийската община, радетелка на културата.
Теренът е неин, отговорността - също.
И ето днес, месеци преди да се раздели с властта, Министерството на отбраната на християндемократите се загрижва за "възстановяването" на мемориала на убитите войници. Естествено, пак в Южния парк, който все така (неизвестно по какъв закон) е територия на Агура и компания. Из него, по думите на главния архитект Стоян Янев, всеки три години Агура мести мястото на паметника нагоре надолу. Последната спирка е до ул. "Арсеналска" на място с нищо забележително, в никаква ос, без връзка с традиция, в бивша складова зона, с единственото преимущество, че дори дървета няма. Карето на стария мемориал беше около декар. Бойко Ноев (чрез Агура) иска десет. От тях най-малко два почетният гражданин предвижда за плочник - голям, с шестоъгълна форма, където трите стени с имената се явяват подпорни. След блестящото решение в Арлингтънското гробище, родната мемориална мисъл се връща все на тази идея - естествен терен, подпрян със стена, на която са имената на убитите. За жертвите на фашизма или комунизма - така и за убитите във войните - пак така, по примера на убитите във Виетнам. Само че решението на първоавтора - американското японче - беше гениално (най-малкото защото във Вашингтон не става дума за насип, а за трап), докато нашите епигони първо насипват могила, после я подпират (вероятно за да няма нужда от помпи, необходими в трапа). Няма силует, но излиза евтино.
Какъв да бъде собствено паметникът е въпрос на конкурс, какъвто общината няма намерение да прави - така и така си има готов проект. Тук става дума за мястото. Вървейки по "Арсеналска" от изток на запад се редуват: пазар, паркинг, мемориал, наказателен паркинг, трамвайно обръщало, плувен басейн. Така виждат южния фронт на тази част от парка общинските корифеи. Обяснението на Янев е смешно - тук също някога имаше казарма, следователно това е мястото на мемориала. Само че, в същия парк, навръх Лозенец, на свято и панорамно място, също имаше и има други армейски терени. Там обаче ще живеят частни лица, а както се говори упорито - ще се настани и Американската легация. Паметникът ще е долу - до наказателния паркинг. Янев излага "съображенията" си спокойно, гледайки в очите съветниците. Те пък не дискутират мястото, те дискутират трябват ли на министър Ноев десет декара, когато за мемориала стига един. В останалите девет Министерството на отбраната ще благоустроява - специфична негова дейност. Съветниците дискутират чия е собствеността. Янев всъщност не знае - точно тази част от парка не е актувана - дали е държавна, или общинска и ако е общинска - дали е частна общинска или публична общинска собственост. Читателю, не се смей - това са юридически термини и разликата е, че частната общинска лесно става частна частна, а публичната общинска - по-трудно (но не много). Отговора на въпроса, защо след десет години не се знае чий е Южният парк, оставям на твоята интелигентност.
Нека сега се издигнем над частния (много частен) проблем с конкретния мемориал и да погледнем София от птичи полет. Ще забележим, че девет десети от паметниците й са разположени в клина между бул "Витоша" и бул "Цар Освободител" и продълженията им. Останалото е мемориална пустиня. Изключение правят бетоновата жена на Централна гара (също София?) и циментовият войник в градинката на "Опълченска" и "Цар Симеон", от западната страна на "Св. Никола". Третото изключение е паметникът на Владайското въстание по пътя за Перник. Руският паметник (днес кой ли го брои) заема междинно положение. Докато вътре в клина попадат паметниците в Борисовата градина, Братската могила на бул. "Черни връх", "Съветската армия", Паметникът на патриарх Евтимий, "Двора на НДК", "Камбаните". Паметникът на Левски, Докторският паметник, Незнайният воин и "Каката" са разположени в непосредствена близост. Разделението между тази една шеста (южния клин) и останалите пет шести отразява разделението между "аристократична" и "плебейска" София. "Народната" власт не направи много, за да преодолее разликата. Западният и Северният парк, Ючбунар и Захарна фабрика, Подуене, Слатина и Горна баня, жилищните комплекси нямат културни сгради, нито значителни паметници. Ясно защо - те се обитават от второстепенни поданици, оттам правителствените маршрути не минават. Сервилната позиция на българските урбанисти обслужва тази устойчива тенденция. Вече в наши дни, при демокрацията, последните архитектурни конкурси предлагат нови паметници и нови храмове все в привилегирования клин, до жълтите павета. Едновременно с това неугодните по политически причини паметници са оставени да се скапят. Те не подлежат на рехабилитация. Братската могила в Борисовата градина има пред себе си един кален склон. Тъкмо тук (днес - с по-голям успех от вчера, поради дистанцията) можеха да се сложат паметните плочи с имената на войниците, защото те са кръвно свързани с убитите за свободата на България (така както са разбирали свободата по тяхно време). Наглостта да се поддържа политическото разделение на миналото, за да се трупат политически дивиденти в бъдещето, чрез мемориалните паметници (и всичко останало) обижда интелекта и достойнството на българина.
Ако някога е имало логика един военен мемориал да бъде разположен на казармена територия, какво се е променило в "народната свяст", та тази логика днес е невалидна? В двора на Военната академия военният министър разполага с десетки декари празно пространство, където, на територията на бъдещите офицери, този мемориал би бил изключително уместен. Не, министърът на отбраната иска терен в общинския парк, но не иска да разположи мемориала на място, което е изцяло в неговата юрисдикция. Дали защото територията на Военната академия все пак не е мошия на арх. Янев и арх. Агура? При това министърът не иска два декара, колкото е собствено шестоъгълният плац на Агура, а десет. За да помага на Общината да озеленява и стопанисва парка? А Общината иска да му ги даде, за да се съревновават войниците и общинските фирми в градинарството?
Стоян Янев, главен архитект на столицата, беше искрено учуден да научи (от мен), че системата на паметниците и мемориалите представлява важен раздел от общия план на столицата. Доколкото този план се създава от общински колектив под негово ръководство, сигурно е, че такава система (за каквато Янев не е чувал) няма да бъде разработвана. За да може и занапред старите муцуни да решават всеки път на парче, всеки път с готови свои проекти. Които властта "по целесъобразност" и "по липса на време" ще използва. През септември кметът и Янев се подиграха с Общинския съвет с предрешаването на "Символа на София". Само месеци по-късно повтарят същия номер с Мемориала на Първа софийска дивизия. Двупартийните овце са готови пак "от тях да мине". Бойко Ноев и Стефан Софиянски били направили (някъде в района) първа копка... преди година. Но и тогава, и сега законната процедура предвижда конкурс, като за всяка държавна и общинска поръчка. Министър Ноев бърза - иска на Гергьовден да открие мемориала. Конкурс лани (и по всяко време) можеше да бъде спечелен от друг, извън кръга на заслужилия почетен гражданин. Конкурси можеха да бъдат проведени тридесет пъти досега - по един конкурс годишно, откак плочите са демонтирани. Общ план на София, който да фиксира мястото на паметника, също можеше отдавна да бъде направен. Но някои обичат пусковите срокове - март, април и Гергьовден дошъл - масов героизъм и райграс в деня на откриването. После ще се изяснява чия е собствеността върху земята. После плочите могат да падат, както падат от паметника на "1300-годишнината" - също пусков обект на времето. Това става тридесет години откак въпросът с паметника стои открит и единадесет години от "демокрацията". След май идва юни, а с него и изборите. Власт и градоначалство - съзидатели, културтрегери, патриоти и възстановители - разчитат на гласовете на овцете.
Аз не зная кой предложи на Общинския съвет арх. Агура (в чест на неговата 75-годишнина) да стане почетен гражданин на София. Официално - Стефан Софиянски и Антоан Николов го предложиха. Вероятно Съюзът на архитектите участва неофициално. Общинският съвет го удостои с тази чест с огромно мнозинство. В компанията на Евгени Бакърджиев и Антоан Николов - също почетни граждани - е неговото законно място. В това няма абсурд. Абсурдът е, че всяка власт, която и да е тя (непримирими политически противници и радетели на различни културни ценности), избира точно него и неговите проекти, за да осъществи поредната миризлива поръчка - било "пешеходен" бул. "Витоша", било офисбилдинг до Руската черква, било мемориали в Южния парк. Всяка архитектурна намеса в централната градска част, така или иначе минава през ръцете и ума на този немлад вече човек, Господ здраве да му дава.
Обръгнало на властовите безумия, старото поколение архитекти няма нито да се промени, нито да скърши хатъра на Агура. Защото, стори ли го, ще дойде редът и на други корифеи. Не казвам нищо лошо - това, което София днес представлява, е тяхно дело. Докато събитията не ги издухат, София няма да се промени към добро. В края на краищата общата атмосфера на продажност все някой ден ще изветри. Тогава ще стане очевидно, че не властническата принуда, а гражданското овчедушие е в дъното на всички беди. Не че няма да е късно, отдавна е късно. Въпросът е, че дори върху пясък може да се гради (с повечко разходи и професионализъм). Върху говна обаче не може.

15 февруари 2001
Павел Попов


Архитект Павел Попов е преподавател в катедра "История и теория на архитектурата" на ВИАС от 1974 г. Публицист и архитуктурен критик. Автор на "София на карта"
(2001 г.).