Разбитото сърце
на град Св. София
унищожаването
на софийските светини
при кмета Димитър Петков (1888-1893)
Град Св. София е един от духовните бисери на света. За съжаление през последните дванайсет десетилетия той се е оказал в нашите ръце. А ние сме слепи за духовните бисери. И разкъсваме сърцето на нашия Благодетел.
Днес мислещият и духовно зрящ човек недоумява как е възможно главната магистрала в културната политика на столичната община да е сякаш унищожаването на истинското наследство и подменянето на духовните ценности. Един таен заклет враг на Св. София и на всичко софийско би се побоял да направи сам чак такива злини, защото би се пазил да не го разкрием. И защото знае какви шеметни кощунства извършва.
Но тук не е така. Несъзнателно и непрестанно ние всячески подпомагаме с невежеството си Врага. Не знаем и нехаем за светотатството. И то става обикновено. Изгражда традиция. Става част от въздуха, който дишаме. Прониква в кръвта ни. Завладява сърцата ни. Издига триумфални паметници в тях. Става част от нас и ние ставаме част от него. Ставаме негови. Ставаме врагове на град Св. София.
И вече няма нужда Врагът да се крие. Той си вдига триумфални паметници в самото сърце на града. Пред очите ни. Пред очите ни в столицата се унищожава раннохристиянска базилика със световна историческа значимост и ние не спираме унищожението. Пред очите ни се води война за съсипването на Българската Църква (чрез подкрепа на пагубния и нещастен опит за преврат, наричан "разкол") и ние приемаме това с усмивка. Пред очите ни един противософийски паметник се натрапва за "Света София" и "символ на София".
Съзнавам, че това са тежки думи, звучащи като присъди. Но целта на настоящото изследване не е да съди - не е дадено на човека да съди - а да потърси обяснението на събитията. Какви са техните причини? Кой ги е осъществил? Как? Защо? И още: какво да се прави?
Отговорите на тези въпроси се намират в историята. И по-точно в нейното непознаване. Казват, че който не познава историята, е осъден да я повтаря. По-лошо е. Който не познава историята, е осъден да повтаря само нейните грешки.
Когато не познаваш историята, не познаваш истината. Не познаваш истинското си наследство. Самообезнаследяваш се. Не знаеш кое е ценното и кое не. Унищожаваш безценното в името на безстойностното.
Цялата следосвобожденска история на София минава под знака на непознаване историята на София. Именно това непознаване на историята води до унищожаването на нейните паметници и духовни бисери. А унищожаването на светините и паметниците води до още по-слаба памет, още по-пълно невежество и десакрализация.
Три пъти се е повтарял този порочен кръг в следосвобожденската история на град Св. София.
I. Първият път е при кметуването на Димитър Петков в края на 80-те и началото на 90-те години на ХIХ век.
II. Вторият път е през 50-те години на ХХ век при тържествуващия комунизъм.
III. Третият път е в наши дни в края на ХХ и началото на ХХI век.
И трите пъти имаме едни и същи закономерности:
1. Налице е предхождаща радикална промяна на политическия режим ("революция", "освобождение"). I.
Освобождението от турско иго (1878). II. "Социалистическата революция" след 9 септември 1944 г. (тълкувана като "освобождение от фашизма"). III. "Нежната революция" след 10 ноември 1989 г. (тълкувана като "освобождение от комунизма").
2. Десетина години след "революцията" идва времето на важно престижно и символично строителство, което отрича предишното състояние. I. "Регулацията" на София при Д. Петков; II. Изграждането на "сталинистките" сгради на Партийния дом и монументалната рамка на "ларгото"; III. Изграждане статуята на т. нар. "Символ на София".
3. Това строителство се извършва под ръководството на енергични и амбициозни полуинтелигенти.
4. То пряко засяга "Сърцето на града": сакралното пространство в обхвата на античния и средновековния град - в обхват триста метра около църквата "Св. Петка Самарджийска".
5. Това строителство е противоисторично, противокултурно и противохристиянско. То не познава, пренебрегва и отрича (унищожава или замества) сакралната традиция на града.
6. То се провежда на фона на мощна антицърковна политика.
7. Разбиването на Сърцето на град Св. София се прави в името на градивното и съзидателното начало. В името на новото време. В името на някакво "догонване" на далечен - ту западен, ту източен - образец. То се противопоставя на злините на "бившия режим". (I. Калните сокаци на предосвобожденска София; II. Разрушенията при бомбардировките; III. Комунистическото образно наследство.)
Тези странни тройни аналогии не могат да бъдат обяснени с аршина на обичайната, "хоризонтална" политизирана историография. Според нея няма нищо по-различно от идеологията на Димитър Петков и тази на Тодор Живков (софийският градски партиен шеф в началото на 50-те години). Съвсем друг би трябвало да бъде идеологическият профил на днешния столичен кмет Стефан Софиянски, представящ се за християндемократ.
Оказва се, че по отношение на духовността и културата те са заедно от едната страна на значимото противопоставяне. А противопоставянето е срещу изконното християнско духовно и културно наследство на град Св. София.
На страната на това наследство са людете на високата култура духовност. Когато и доколкото ги е имало.
Всеки гражданин и гост на столицата усеща, че в този град липсва нещо много важно. Липсва онова, което го има не само в старинните Пловдив и Велико Търново, но дори и в лишения от история Бургас.
Липсва сърцето на града.
То отсъства до такава степен, че го няма дори споменът за изгубеното общоградско сърце. Софиянци дори не знаят, че градът е имал духовно сърце.
Това, което те знаят, е, че днешният средец на града е умъртвен и окаменен от монументалния комплекс сгради в "сталински" стил в центъра на столицата: бившия Партиен дом, Президентството, Министерския съвет, ЦУМ, хотел "Балкан". По-възрастното поколение помни материалната предпоставка за емблематичното свръхмащабно строителство точно на това място: разрушенията след бомбардировките от 1943-44 г.
Но и до днес най-голямото следосвобожденско покушение срещу духовността и културата на българската столица остава недовидяно, недоизследвано, недоосмислено: унищожаването на софийските светини при кметуването на Димитър Петков.
Защо? Защото продължаваме да не виждаме онова, което и тогавашните наши управници и интелектуалци не са видели: духовните и културните бисери на град Св. София.
И днес Д. Петков се смята за един от най-успешните някога кметове на София - човекът, който е превърнал този град от едно голямо мръсно село с локви и криви улици в модерен европейски град. Почти всички негови съвременници, включително и политическите му опоненти, считат, че действията на тогавашния брутален столичен кмет са били в груб сопаджийски стил, но правилни по същество.
Иван Вазов описва следосвобожденското състояние на квартала около църквата "Св. Неделя" така: "Запълнен с еврейски и български къщи, които се притискат над криви, вонещи улички и кьор-сокачета; едно отвратително ghetto, което само след десет години брадвата на тогавашния кмет Д. Петков трябваше да измете...".
Дори великият Вазов, главният архитект на мисленето на българския народ в периода от 1878 г. до наши дни, така и не е разбрал, че в това неугледно ghetto са съхранени безценни светини от непрекъснатата висока духовна история на един от великите християнски градове на света - от IV до ХIХ век. В безбрежното си творчество народният поет няма и един стих за главните духовни бисери на София - ротондата "Св. Георгий" и базиликата "Св. София".
И двете са били определени за събаряне, тъй като загрозявали града.
Всъщност махалите около "Св. Неделя" са били наситени със средновековни църкви и други първостепенни културни паметници. В 1578 г. - в "най-тъмните" години на игото пътешественикът Стефан Герлах описва дванадесет църкви в София: "Св. Марина", три църкви "Св. Никола", две "Св. Петка", "Св. Неделя", "Св. Спас", "Св. Архангели", "Св. Пречиста", "Св. Иоан" и "Св. Лука". В много от случаите те са били изградени върху по-ранни християнски свети места и са били приемници (имена, празници, мощи, икони, книги и пр.) на по-стари храмове в древния християнски митрополитски център. Почти всички те са преживели цялото турско иго и са достигнали до Освобождението. Именно ние, "освободените" българи, сме унищожили голяма част от тях.
Емблематичният - макар и далеч не единствен - унищожител на Сърцето на град Св. София е бил кметът Димитър Петков. Неговото кметуване формално трае от 29 август 1888 г. до 7 октомври 1893 г., но може да се предположи, че реалната власт в общинския съвет е била в ръцете на Петков още по времето, когато е бил помощник-кмет - от 30 октомври 1887 г. Дори изборът му за градоначалник става "в отсъствието на кмета Н. Даскалов". В енциклопедията на братя Данчови направо пише: "... Д. Петков е бил кмет на София от 1887 до 1893, и нашата столица дължи нему много за своето благоустройство".
В издадената през 1928 г. книжка от библиотека "Зидари" на Петър Думанов се казва: "През 1887 г. Д. Петков биде избран за кмет на София. С право той се сочи от всички среди като строител на столицата, която уреди по начин щото придоби европейски изглед." И по-нататък: "София - столицата на новосъздаденото княжество през 1878 г. представляваше от себе си едно невзрачно турско градче, с няколко тесни, криви улици... Пръв беше покойният Димитър Петков, който в качеството си на столичен кмет през 1886,(?) 1887 и 1888 г. с една забележителна смелост и решителност нанесе смъртоносен удар върху гнилата разнебитена турска паланка, за да изникне на нейно място днешният модерен град София с план и улици."
Действително при Д. Петков столичната община осъществява мащабен план за градоустройствени промени в младата българска столица - който план залага до голяма степен днешната улична и площадна мрежа на София.
И както става в подобни случаи, правите и широки улици безогледно разсичат старите квартали и се налага събарянето на сградите, които попадат по пътя на новата правоъгълна улична мрежа. Класическият пример за подобна градоустройствена политика е тази на барон Осман (Haussmann) в Париж при Втората империя. Смята се, че целта оправдава средствата и че жертвите са неизбежни: те са цената, която всеки средновековен град трябва да плати, за да стане модерен.
Цената, която София е трябвало да плати, за да се осъществи планът на Д. Петков, е включвала унищожаването на:
. Ротондата "Св. Георгий"
. Църквата "Св. Богородица Пречиста"
. Църквата "Св. Никола Мали"
. Църквата "Св. Петка Самарджийска"
. Еврейската хавра "Кал Шалом" ("Синагога на Помирението")
. Баня баши джамия
. Чохаджийският хан и т. н.
Към този списък с много голяма вероятност следва да се прибави и средновековната църква "Св. Архангели". През 1883 г. К. Иречек е намерил в нея 25 старопечатни и ръкописни книги от ХV-ХVII в., а под варовата мазилка е открил добър стар живопис със словенски надписи от 1547 г. Църквата е била непосредствено северно от храма "Св. Неделя" и е била съборена "при регулацията на града" (Ат. Иширков, 1912 г.), като на нейно място не е било предвидено да се построи нищо. Преди събарянето никой не си е дал труда да направи рисунка, архитектурно или фотографско заснемане на храма. А като се има предвид възраждането на храмовете в София и Софийско по времето на Св. Пимен Зографски в края на ХVI и началото на ХVII век, стенописите и надписите в "Св. Архангели" биха ни дали безценни свидетелства за предходното време, когато тук се е подвизавал учителят на Св. Пимен - Св. Тома Иконописеца.
Говорим за "най-мрачните години на робството", а излиза, че самите ние сме допринесли за този мрак. Не турците, а ние сме унищожили светилниците от онова време, които със сигурност щяха да ни "върнат" много забравени светли имена, образи и дела. Ние, бездуховните "строители на съвременна България" сме захвърлили крайъгълните камъни на нашата истинска духовност.
Никога няма да узнаем какво и колко сме погубили. Огромната част от загубите не са били документирани, описани, видени, осъзнати. Руският учен Михаил Сперанский е един от малцината съвременници, които трезво са оценявали следосвобожденското строителство в София: Нечия могъща ръка безжалостно разрушава, безразборно, останките от старата култура и в същото време с пълна шепа хвърля не семена, а направо готови плодове на европейската култура по най-нова мода. ...стари здания, произхождащи понякога до времената на Сердика, бързо се разрушават, за да се заменят с модни, доволно пошли вили във виенски стил.
Една от жертвите на това трескаво рушение-строителство е била църквата, посветена на всенародния светец Св. Иоан Рилски. За нея споменават Скилица през ХII в. (в него са се съхранявали мощите на светеца) и Герлах в ХVI в. Намирала се е южно от днешните Централни хали. Атанас Иширков пише, че тя е достигнала до Освобождението като "склад за кожи на един евреин", според свидетелства на В. Хаджи Янков, който "...я виждал преди да я сринат и казва, че имала висок таван и стените били зографисани".
Има нещо в този разказ, което разумът и съвестта не могат да приемат. Храм от ХII век. Посветен на Св. Иоан Рилски. Със стенописи. В центъра на София. Преживял седем века - за да бъде унищожен от нас без следа и без сълза. Разрушен от нас, българите, "строителите на съвременна България".
И какво е направил потомъкът на Хаджи Янко за тази светиня "преди да я сринат" или поне след това? Какво е направил самият проф. Иширков, виждайки пред себе си носител (може би вече единствен) на живата памет за безвъзвратно унищожения храм? Не е ли съзнавал, че само още няколко думи от извора - и паметта за тази светиня можеше да възкръсне. А след нея - и самият храм.
Не е за вярване, но заплаха от разрушаване е била надвиснала дори и над древната базилика "Св. София". За нея Константин Иречек в своите "Пътувания по България" (1888 г.) пише: Вътрешността на църквата сега служи за склад на газ, употребяван за градското население. По едно време сериозно се готвеше събарянето на тази развалина, защото уж покрай палата и многобройните нови сгради изглеждала лошо, ала намериха се хора, които се изказаха остро против такъв вандализъм.
Не е казано кога, нито кой е възнамерявал да събори "тази развалина", но щом събарянето се е готвело сериозно, значи това е ставало от властимащи институции. В случая това са князът, министър-председателят и столичният кмет. Засега не може да се каже кой е бил инициаторът на това дело. Трудно е да се установи днес кои са били достойните хора, които са се изказали така "остро" срещу подобен невежествен почин. По-важно е, че в решаващия миг такива хора е имало и изказванията им са били чути и са осуетили разрушението на светинята.
Ротондата "Св. Георгий" е била спасена чрез намеса на Министерството на народното просвещение, което "е предложило напоследне на кметството да не събаря така наречената "Гюл-Джамия" бивша черква "Св. Гйорги", понеже тя е била твърде стара - още от езическо време даже - и като такъва е имала голяма археологическа важност." Това предложение прави чест на тогавашния министър на просвещението Георги Живков. Чест прави на Д. Петков и на общинския съвет, че веднага се вслушват в този разумен съвет и дори оформят малък площад около Ротондата. Този пример само ни убеждава как при подобно застъпване биха били съхранени и много други светини и културни паметници.
Неизвестно с чие застъпничество е била спасена и малката "Св. Петка Самарджийска". Обезщетението, което е трябвало да бъде платено за тази средновековна църквица, е било определено на само 500 лв. - когато месечната заплата на софийския кмет е била 600 лв. След 1944 г. пак се е готвело събарянето на този храм при оформлението на "ларгото", но и тогава са се намерили просветени люде да убедят невежите и амбициозни властници-строители да не унищожават църквата.
Средновековната Баня баши джамия, също предвидена за събаряне и дори оценена, е била запазена като единствена действаща джамия в София и като знак на верска толерантност.
Унищожени са били църквите "Св. Богородица Пречиста", "Св. Никола Мали", "Св. Архангели", третата църква "Св. Никола", еврейската хавра, Чохаджийският хан и пр.
Най-показателен е случаят с любимата на софиянци църква "Св. Богородица Пречиста". За нейното унищожаване колоритно разказва Добри Ганчев в своите "Спомени за княжеското време". Той твърди, че събарянето на храма е станало на именния ден на княз Фердинанд. Това не е съвсем точно.
Всъщност именният ден се е чествал на 18 май, а разрушаването на храма е станало на 22 май 1889 г. Все пак между двете събития има връзка. В тогавашния опозиционен вестник "Народни права" четем, че на 18-ти май в речта си към градските съветници и столичния кмет князът ... е споменал едно единствено нещо, а именно грижите на съвета за регулирането на град София, за украшението на столицата, което княза счита за най-скъпия подарък, който градските съветници и кмета неусетно му правят за именния му ден.
В същия брой в специална статия се проследява как "Прокопсания Софийски кмет Д. Петков сериозно се е заловил да украсява столицата на Н[егово]. Ц[арско]. В[исочество]. княза". След като изпосъбори хорските къщя и дугени сега се е пък обърнал към черквите, хаврите и джамиите... В понеделник сутрента, когато жените от енорията "Св. Пречистая" се научили, че през тоя ден ще стане събарянето на тяхната черква, и то без да се отслужи молебен и без да се изнесат предварително с подобающо тържество светите принадлежности на тая черква, - решили се да се въспротивят на подобен един вандализъм и на такова едно грозно оскърблание на техните религиозни чувства... Къде 11 и половина часа пред обяд градоначалника и приставите са се помъчили, с помощта на 20-30 жандарми, да распръснат разбунтуваните жени, обаче те срещнали такова съпротивлание щото са биле принудени да отстъпят. Окуражени от тая първа сполука, жените почват да бият черковната камбана и в половин час целия мегдан се покри с любопитни и зрители. Виковете, проклятията и негодуванията достигаха до най-крайните си предели. Едно особенно чувство на сожаление обладаваше и най-индиферентния зрител, като гледаше ония прости женици да се късат и плачат за това, че така безбожно им се съборя черквата.
В крайна сметка въпросът е бил решен с усилията на "градоначалника, приставите и жандармите...и с няколко конни стражари, с около 20 души от пожарната команда и с пожарната тулубма...жандармите се впущат с голи шашки към жените...приставите гръмнаха в въздуха с револверите си...дойде на помощ и едно отделение войска... До 6 часа вечерта от цялата "Св. Пречистая" остана само олтаря й. ...имало е 10 жени и двама жандарми ранени; от ранените жени по-известни са баба Дана Младенова, Стефка Пунчева, Хаджи Олга Калугерицата, Христина Хранова и пр. Биле са тоже арестувани в II и III полиц. участъци като подстрекатели на манифестантките следующите Софийски жители: Младен Стоянов Икимина и Хаджи Дочко Михалов, черковни настоятели, Стоянчо Стоицов, бивш училищен настоятел, Петр Величков, бивш помощ. кмета, Косто Грънчара, Георги Стоянчов и пр."
Нека произнесем още веднъж тези имена: Баба Дана Младенова, Стефка Пунчева, Хаджи Олга Калугерицата, Христина Хранова, Младен Стоянов Икимина, Хаджи Дочко Михалев, Стоянчо Стоицов, Петър Величков, Косто Грънчара, Георги Стоянчов. Чувал ли ги е някой от нас? Има ли ги записани някъде - поне на една паметна плоча? Споменава ли ги някой в храмовете?
И на фона на героичния протест на жените и църковните настоятели неизбежно възникват въпросите: къде са били свещениците? Кои са били те? Къде са били епископите и митрополитите? Къде са били учените и интелектуалците? Къде е била политическата опозиция? Къде са били държавниците?
Водещите държавници - княз Фердинанд и министър-председателят Ст. Стамболов фактически са одобрявали и поощрявали действията на кмета, макар и не грубия му стил.
Фердинанд е бил съвсем отскоро в София, не познавал нейната история и нейния дух. Не разбирал и презирал Православието. Син на своето време, той е имал вродено повърхностно и високомерно отношение към българската православна култура. И през ум не му е минавало, че град Св. София е по-древен, по-свещен и в духовен смисъл несравнимо по-аристократичен от Кобург, Берлин или Виена. Спомените на съвременниците и неговите действия свидетелстват, че християнската му духовност е била повече поза, отколкото същност. Бил е повече суеверен, отколкото вярващ. Повече се е интересувал от зоология и ботаника, отколкото от култура и духовност. Повече от формата, отколкото от съдържанието.
Стамболов също е бил отскорошен пришелец в София. Слабо образован (незавършил семинарист), от най-ранни години напълно обзет от духа на своето време и трескавия политически живот, той е съчетавал остър практически ум и силен деспотичен характер с посредствено културно и духовно равнище.
Софийският митрополит не се е намесил в спасяването на светините по простата причина, че тогава не е имало софийски митрополит. След отстраняването на софийския владика Мелетий от неговата катедра през 1883 г. - чак до 1892 г. (цели девет решаващи години!) не е имало софийски митрополит. Причините за това духовно безначалие са били многобройни - и в правителствата, и в князете, и най-вече в самото висше духовенство. Тъкмо през този период откровеният със себе си екзарх Йосиф споделя със своя дневник (24.ХI.1888 г.): "Наистина, каквото и да казвам, мене ми сърце не дава да се избере Софийски митрополит: 1. Защото с това се затваря вече за мене вратата, при даден случай да бъда Екзарх или митрополит на съединена и автономна България и защото аз ще остана всъщност само Екзарх за в Турция. 2. Защото като не ще мога да си назначавам, когото искам за делегат, ще бъда на дело само номинално Екзарх в Княжеството. 3. Защото като се уменши тъй духовната ми власт..." и т. н.
Междувременно режимът на Стамболов вече води война срещу Българската Църква и най-вече срещу митрополит Климент (Васил Друмев), който по това време бил представителят на Екзарха в София. На 9 ноември 1887 г. "една тълпа партизани на чело с З[ахари]. Стоянов, Д[имитър]. Петков, З. Градинаров и др. нахълтала в Софийската митрополия, гдето живеел Климент". Въпреки последвалото силово отстраняване на митрополит Климент от София, конфликтът между княз Фердинанд и правителството, от една страна, и Св. Синод, от друга, продължава и през цялата следваща 1888 г. Неговата кулминация е разгонването с полицейска сила на синодалните архиереи в епархиите им на 30.ХII.1888 г.
Лесно можем да си представим какво е било по тези времена настроението сред софийското свещенство при този брутален натиск на Държавата и Столичната община спрямо Църквата.
И все пак къде е бил енорийският свещеник (или свещеници) от храма "Св. Богородица Пречиста" в деня на нейното събаряне? Странно е, че опозиционният вестник дори не задава този въпрос. Дали е бил по някакъв начин задържан - според любимата максима на Д. Петков "вържи попа да е мирно селото"? А къде са били и какво са правили другите софийски свещеници?
В 1937 г. Петър Динеков публикува извадки от кондики на софийски църкви. Сред тях липсва кондиката на "Св. Пречиста". Как ли в нея е било отразено това тъй важно събитие? Какво е станало с кондиката?
Политическата опозиция не е виждала проблем в самото събаряне на светините, а само в грубия стил на градоначалника. Както личи от статиите в "Народни права", а също и във вестник "Напред!", на негово място опозицията вероятно е щяла да направи фактически същото, може би по-малко брутално.
Що се отнася до интелектуалците - няма данни. Колкото и да съм търсил, досега не съм намерил нито една творба (стихотворение, авторска статия, разказ, рисунка, картина), дело на наш творец или мислител, която да е била посветена на това тъй драматично събитие насред центъра на столицата.
По това време Иречек вече е бил напуснал България. Марин Дринов си е живеел в Русия. Константин Величков е бил в изгнание. Случило се е така, че и Вазов точно по това време е бил на лечение в Одеса. А съзнанието на Алеко Константинов без друго ще да е било обзето от посещението му на световното изложение в Париж и от новопостроената Айфелова кула (открита на 31 март 1889 г.) - най-щастлив миг в неговия живот.
А Стоян Михайловски, Иван Шишманов, старият Петко Славейков? Диктаторският режим на Стамболов едва ли ги е уплашил дотолкова, че да не напишат и два реда в защита на разрушените светини. Не. Те просто не са виждали в това събитие нищо особено нередно и особено важно. Никой не е осмислял пагубата. В дневника на българския духовен глава екзарх Йосиф няма и дума по този въпрос. Дали изобщо някой е сметнал за нужно да го осведоми? Кой знае дали е имало тогава и един "учен" или "властващ" българин, който да вижда, че църквичката "Св. Богородица Пречиста" е несравнимо по-висок паметник на човешкия дух от Айфеловата кула?
Съдбата на "Св. Богородица Пречиста" не е била уникална. От една приписка в богослужебна книга знаем кога е станало унищожаването на средновековната църква "Св. Никола Мали":
1891 г. 30 Април. Знати се кога на 30 Апр. 1891, при служащи свещеник Янакия Иванов и при епитрупа Георги Панчов и при настоятелството Тодор поп Иванов, Георги Колев и Георги поп Митков се строши от градски съвет църквата Мали Св. Никола. Кмет Димитър Петков.
Наред с другото тази църква се свързва и с дейността на брата на Св. Паисий Хилендарски - Лаврентий - в 1765 г.
За отбелязване е, че целият квартал, построен около мястото на унищожената църква "Св. Никола Мали", е бил унищожен от бомбардировките през 1943-44 г. От него днес няма и помен.
Тук в средата на 50-те години на ХХ век при втората голяма акция за (невежествено, противокултурно и противохристиянско) символично строителство в Сърцето на София е построен комплексът Министерски съвет-ЦУМ. Във вътрешния двор на този комплекс - който двор още чака своята функция - има подходящо място за построяването на храм наследник на "Св. Никола Мали".
Винаги, когато улицата унищожи Храма, имаме триумф на средствата върху същностите. Защото улицата е средство, за да могат людете да се придвижат към дадена цел. А в градското пространство няма по-висока цел от Храма. Улицата е образец на средството, а Храмът е образец на същността. Когато Храмът бива разрушен, за да мине улицата, тогава ценностите са подменени. И ако една улица не води към Храма, а го унищожава - съвсем ясно е накъде ни отвежда.
Когато говорим за самите средства, за конкретното градоустройствено решение е важно да знаем: имал ли е "планът Петков" работеща алтернатива? Никой и никъде не говори за такава. Но и въпросът не е бил поставян. Да. Градоустройствена алтернатива естествено е имало: на същия принцип, както е бил решен въпросът с ротондата "Св. Георгий".
Град Св. София е трябвало да се санира и модернизира, но като се съобрази с приоритетите на своето културно и духовно наследство. Вярното решение е било да се съхрани Сърцето на стария град с неговите светини и историческа памет - един кръг с радиус 300 метра. Около този кръг да се прокара един "булевард" - както става във всички средновековни градове, когато се премахнат крепостните им стени. А оттам нататък да се построи новият град с неговите прави и широки улици. Вътре в пръстена модернизираната улична мрежа ще бъде неправоъгълна. Улиците вътре в Сърцето на град Св.София ще се нагаждат спрямо светините, към които всъщност са призвани да водят.
Припомнянето и осмислянето уроците на историята не е нито закъсняло, нито самоцелно. Защото ако не познаваме историческите провали, сме обречени да ги повтаряме. Вдигнатата наскоро статуя на Лъжесветасофия - забита в самото Сърце на Богоименния град - е лоша поличба. Тя ознаменува, че людете, които днес се разпореждат с града, не познават неговата история, неговото духовно наследство, неговото истинско призвание. Тя ознаменува, че днес софийските интелектуалци не са на висотата на своите задължения, не осмислят събитията от миналото и настоящето, не отстояват позициите на културата и духовността.
Сърцето на град Св. София не е окончателно мъртво. То може да възкръсне. Но само при едно условие - ако възкръсне първо в нашите сърца. И тогава ще възкръснат имената, празниците, паметта, историята на разрушените от нас светини. Ще възкръсне нашето духовно зрение, за да прозрем висшите ценности и техните мощни притегателни полета, които завъртат около себе си човешките потоци и следващите ги по петите улици. Ще възкръсне и потребността от светините. Която ще възкреси - в нов блясък - унищожените от нас храмове: камъните, които зидарите на съвременна България отхвърлиха. И които ще станат глава на ъгъла.
И тогава град Св. София наистина ще бъде един от духовните бисери на света.

Георги Тодоров


Георги Тодоров (1956) е завършил английска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Председател на сдружение "Св. Пимен Зографски" и на международната асоциация "Св. София". Художник, публицист и изследовател на българската история и православието.
Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла.
Псалом 117:22