И вълкът сит, и агнето изядено?

В голямото ателие на Андрей Николов в "Червената къща" двата наградени проекта - с първа и със специална награда - висят гръб с гръб. Зрим израз на една витаеща наоколо двойственост - в чертежи, записки, оценки. Едно забавно или досадно, дразнещо или развеселяващо - в зависимост от настроението и съпричастността - прескачане между концептуалното и прагматичното, възвишеното и делничното, амбициите и възможностите.
Ето: минималната архитектурна намеса на спечелилия конкурса колектив е описана с квадратни метри и конкретни строителни материали за подове, стени и тавани - информация, която сме свикнали да виждаме чак върху работните планове. В същото време, придружаващата обяснителната записка е заменена с волна белетристика в духа на абсурдизма или "потока на съзнанието". Дали тук се съдържа протест срещу описанието на архитектурата: "Всичко е казано с чертежа, думите са излишни, когато Архитектурата говори"? Възможно е... От другата страна са носителите на специалната награда. Те са вдъхновени и може би респектирани от формулировките и високите цели, които си поставят инициаторите на Центъра за култура и дебат, сред които "think-tankers (sic!), арт-мениджъри и общественици": "преструктуриране на публичното пространство чрез създаване на радикално различен тип публична организация, непозната досега у нас"; "форум, който да развие една "империя на толерантността"; пространство, което да бъде едновременно "престижно" и "отворено за всякакви гледни точки и стилове на дебати", но "затворено за провинциализма и параноята" (из приложеното към конкурсната програма описание на проекта "Червена къща"). Архитектите подхващат горната лексика, като утвърждават ценността на "маргинализираните артистични и социални групи". (Някой би се запитал дали с въвличането им в престижното пространство тези групи не се социализират и дори институционализират, с което изчезва така ценената маргиналност.) Концептуалният отговор на тази проблематика са плексигласови камери - зали, вмъкнати в ателиетата на Андрей Николов. Дали това не е изискването за запазване на културния паметник, изведено до метафората на "непокътнатост", "недокоснатост"? Или необичайност на обкръжението, съответстваща на "cutting-edge" изкуството, което ще се представя тук? При това равнище на мисленето, някак си е неудобно да се интересуваш от тоалетни, гримьорни, вентилационни и противопожарни проблеми, но ето на: този проект (той е изтънчен и като графика) е съпроводен с най-прозаична обяснителна записка.
Интересна е и тази раздвоеност на журито, което възлага по-нататъшната работа на един колектив с подчертано приземено мислене, а в същото време присъжда специалната (но практически с нищо неангажираща го по-нататък) награда на "концептуалисти". Един вид, кесаревото - кесарю, божието - Богу (проектите бяха изложени по време на Страстната седмица).
По-нататък: конкурсът е обявен като явен, а журиран като анонимен; в записките имената на авторите са закрити с бяла лепенка, но се разчитат спокойно, вдигнати срещу светлината. Това, разбира се, са дреболии - да не сме на избори? Ако трябва да говорим сериозно, обаче, големите проблеми идват от основното противоречие: между изискванията, които се поставят за запазване на паметника на културата (от национално значение), и амбициозната програма като функции и площи на Центъра. В такива случаи винаги съществува възможността и вълкът да остане гладен, и агнето да бъде изядено.
Изискванията на Националния институт за паметниците на културата са изложени в становище, което е част от условията на конкурса. То звучи приемливо и разумно, макар че някои участници споделиха, че са били на път да се откажат от участие, след като са го прочели. Въпросът е как самите експерти на НИПК интерпретират това становище. (Например: "не се допуска дострояване и надстрояване на оригиналната обемно-пространствена характеристика на съществуващата сграда".) Или как може да се увеличи полезната площ на таванския етаж, без да се променя конфигурацията на покрива и височината на билото?
Едно надничане чрез протокола в кухнята на журирането хвърля светлина върху начина, по който се е стигнало до крайния резултат. След пресяване се оказва, че само 5 проекта отговарят на условията на НИПК. По-нататък е лесно - кой в най-пълна степен изпълнява функционалната програма, включително изискването за създаване на експозиция на живота и творчеството на Андрей Николов? Следва тайно гласуване, класиране - и готово. Имаше искане и за посочване на приблизителна стойност на реализацията, но това не може да се приема сериозно.
Някои, обаче, които са се задълбочили в проблемите и решенията им, се съмняват, че предпочетеният от журито проект отговаря най-пълно и най-точно на тези изисквания. Дали наистина е запазен автентичният вид на паметника? Дали наистина е намерено място за най-много дейности? Че тук изобщо не са усвоени допълнителни пространства извън обема на сградата, както са направили повечето участници. Дали наистина са създадени най-добрите условия за експозиция на Андрей Николов. Неудобно е, но ще попитам и дали наистина всички членове на журито са вникнали в и са разбрали представените конкурсни материали (от 10 члена 4 са архитекти и 1- инженер)?
Тук му е мястото да съобщя, че конкурсът не е съгласуван със Съюза на архитектите в България. Дали САБ е открил сериозни пропуски в цялата процедура, или организаторите са решили, че могат да се справят и без него? Общото равнище на конкурсните проекти е добро. Впечатлява участието на съвсем млади професионалисти - около една трета от проектите са дело на архитекти с по-малко от две години стаж. Повечето осигуряват достъпност на средата за инвалиди, каквито са и съвременните изисквания. При внимателно проучване сигурно ще се открият досадни пропуски и недостатъци, но по-общият поглед вижда идеите, оценява усета на авторите за създаване на пространства. Тези неща изглежда не са попаднали сред критериите за оценка. Аз бих обърнал внимание на следното:
* Усвояване на допълнителни площи. При това изискуемо съдържание и при тази мощна финансова подкрепа ми се струва недопустимо да се лишим от използване на сутерена и подземно разширяване в оскъдното дворче. НИПК не го забранява, повечето го правят и се получават много интересни пространства - особено в проектите на арх. Илиян Николов, на архитектите Иван Битраков и Константин Антонов. Внимание заслужава и идеята за приобщаване на открито вътрешноквартално пространство (проектите на арх. Мария Каразлатева, на арх. Любомир Панчев).
* Съседният калкан (страничната стена на долепената сграда). За НИПК това може да не е проблем, но калканът е там и ще продължи да съществува. Някои го правят огледален, други го разработват архитектонично, заимствайки мотиви от самата "червена къща" (арх. Каразлатева).
* Може би най-оригинално решение на горния проблем предлага колективът, ръководен от архитектите Ива Платиканова, Тодор Обрешков и Бисер Хантов. Те добавят една изчистена до крайност от детайл стъклена опаковка, която обхваща калкана и създава силно въздействащо и запомнящо се преходно пространство, в което вертикално по стената са експонирани мултиплицирани копия на една от най-известните творби на Андрей Николов. Ако за НИПК това е недопустимо "дострояване и надстрояване на оригиналната обемно-пространствена характеристика на съществуващата сграда", то тогава неговите експерти може би трябва да се замислят дали пък не се явяват вече пречка за създаване на качествена архитектура и да се запознаят с някои прочути съвременни примери за отношение към архитектурното и културно наследство. И в този проект има пропуски, но с тази идея спечели симпатиите ми най-много от всички.
На спечелилите - честито. Ех, хубаво би било, ако можеше да проучат и останалите проекти, да видят какви идеи има там и какво може да се използва. Не съм сигурен обаче, че това е възможно. А жалко.

Арх. Лило Попов


Конкурсът за идеен архитектурен проект за реконструкция и адаптация на сградата на къщата-музей на скулптора Андрей Николов на ул. "Любен Каравелов" 15 в София и превръщането й в Център за култура и дебат, обявен от Фондация "Гъливер клиринг хауз". Първа награда - арх. Цветан Цинзев и арх. Любен Бояджиев. Специална награда -
арх. Деница Йорданова и арх. Калин Йорданов.