Мъже в тъмни доби
Скучна майска вечер в "Яйцето". Не ми се умува партия табла или шах са предстоящите избори. Наливното вино и консенсусните разговори за ченгета и заплати само засилват всеобщото униние. На върха на езика, в унисон с часа и мястото, долитат мюнхаузеновите ми спомени за КЕЧ-а. Алергичен към тях, той ме избъзиква с гей въпроси. Успехът му е стопроцентов. Темата се превръща тъй бързо в анатема, че чак мед капе. Пълзят сочни клюки. Казва се всичко и обратното на всичко. Пламват страхове и омрази. Накрая се счепкваме.
Безпросветна събота сутрин. Главата още бучи от среднощната какофония. Извръщам поглед от огледалото. Дори упражнено, тялото ми е безвъзвратно чуждо на нужните за плажа белведерски очертания. Нощният лукав дух още ме държи и правя всичко на обратно. Вместо да разгръщам трескаво вестника с агентурния списък, иронично се потапям в Размислите на Ерибон1. За разлика от незначителната вестникарска информация, те пак привличат вниманието върху онези съществени неща2, за които искаме всичко да знаем, независимо от личните нагласи, форми на живот и ценностни системи, ала все ни е бъз да попитаме.
Дидие Ерибон бе известен досега със своята биография на Фуко, философа, започнал културните и историческите изследвания на несводимата до биологията човешка сексуалност. В тази книга Ерибон не се задоволява с добре известното значение на философията на Фуко за съвременния гей. Той е събрал обилен исторически и социологически материал и великолепно осветлява философския и политическия контекст на съвременните дебати по "гей-въпроса". Авторът анализира много добре хомофобията на нормалните, на знаещите какво точно е мъж и какво жена. Заслуга на толкова прозорливи исторически и културологически изследвания по въпроса3 е осъзнаването на подвижността и изменчивостта на сексуалната идентичност според епохите и обществата. Трудната задача на гей културата е да подсече господстващата идеология, вкаменяваща сексуалните и социални роли в неизменни статути. Животът и творчеството на Уайлд, Жид и Пруст (големите примери на Ерибон) са изумителното свидетелство за това: бунт, ирония, безчестие, объркване между видимо и невидимо... Америка и Европа дължат на самото сексуално малцинство това, че го разпознават с термина "гей". Пред него вече бледнеят "содомията", теологически осъждана като противоестествен грях, "престъплението" от наказателните кодекси, отвело мнозина до затвора, лагера или кастрацията, и особено "хомосексуалността", изобретена от психиатрията в края на ХIX век диагноза, за да обозначи психическото извращение на сексуалния инстинкт.
В безцеремонността на "гей културата" през последните десетилетия публично избива една друга форма на живот. Гейовете хвърлят маските и излизат от нелегалността и анонимността, без какъвто и да е срам или насилие4. Край на двойствения живот на уважавания професионалист и достопочтен съпруг, който ходи между другото на скверни срещи. Край на различието между морал и поведение, край на малките лъжи, лицемерието и тревожното мълчание.
Гей културата не се изчерпва със сексуалното привличане на хора от същия пол. Тя не само извръща фиксираните и неизменни идентичности, но и оплита нормалните, според мъжкия или женския пол, идентификации. Знаем колко просто се определя полът: присъствието или отсъствието на пениса отрежда вписаното в акта за раждане име. Семейството и обществото се грижат детето да стане, да бъде истински мъж или истинска жена.
Нелепо е имането или нямането на един орган да предопределя битието на целия живот. Нима всички онези черти, които мъжкото и женското твърдо налагат, като разделят активно и пасивно, отгоре и отдолу, отпред и отзад, са фатално вписани в нашата природа? Без всякакво съмнение те са продукт на социалната комедия, която всеки е заставен да играе със своята походка, глас и стил. Това е добре известно не само на учените5, но и на шивачите и фризьорите. А също и на гейовете, ако съдим по техния гъвкав и изобретателен външен вид.
Геят обърква идентичностите на сцената на този свят. Причината е, че той успява да вмъкне играта в определянето на женските или мъжки функции и роли. Това отпърво ни притегля, после смущава, накрая обладава. Напразно се опитваме да отместим поглед. Няма начин да заобиколим, да се предпазим. Усещането за неудобство само се задълбочава. Непрекъснато му лепим клеймото на патологията или социалната опасност, за да оставим психиатрите и полицаите да го сложат на сигурно за нас място. Подозрителен и е този идещ от другия етос, който всеки, така или иначе, е обречен непрестанно да преоткрива, щом няма вродена същност, а само неизкоренима неадекватност на човека към самия себе си.
Всяка крачка, която прави гей културата, е свързана с изобретяването на една винаги различна естетика на пола. Нейното труфене, непостоянство и безсрамие са непоносими за обществения порядък. Естествено, нищо ново под слънцето. Теолозите добре схващали опасността от дестабилизирането на сексуалната идентичност и подчинили сексуалността на любовта. Содомията била осъдена в името на човешката природа. Августин бил убеден, че "тялото на един мъж е по-висше от тялото на една жена, по същия начин както душата е по-висша от тялото". А Йоан Златоуст, в името на по-висшата мъжка природа, оправдал осъждането на содомитите със следния аргумент: "Твърдя, че с подобни деяния не само се превръщате в жени, но и преставате да бъдете мъже; и все пак съвсем не придобивате тази друга природа, както и не запазвате тази, която сте имали, ставате предатели на единия и другия пол и заслужавате да бъдете прогонени и убити с камъни и от мъжете, и от жените, защото сте осквернили и двата пола"6. Същевременно платоничната любов, страстното, но само духовно приятелство между мъже, било най-ценено. Моделът за християнската култура не бил толкова любовта на Сократ към Алкивиад, колкото приятелството на Давид и Йонатан, обезсмъртено в риданието на Давид след смъртта на милия на сърцето му: "Жалея за тебе, брате Йонатане; ти ми беше много драг; твоята любов за мене беше по-горе от женската любов".
Размишлението за гей въпроса показва, против всяко очакване, актуалността на тревогите на Йоан Златоуст, както и крехкостта на подобно подчинение на сексуалност и любов. Живеем в сянката на "сексуалната революция". Общественият морал сега е друг и е много по-лесно да се говори за секс откогато и да е било. Моралът ни е по-либерален от нашето поведение. Най-простият пример: почти е невъзможно да се разминем вечер по телевизията с една или друга еротична програма. Малко ни е досадно, че за секс по нашата телевизия много се говори, но малко се показва, ала не е никак трудно да се намери и нещо по-хард. Смехотворно е да мислим, че видяното после се прилага в леглото. Порнографията е най-добрият гарант за запазването на дистанцията между обществената толерантност към секса и доста бедните ни практики. Сексуалните образи заклещват мнозина в желания, които те изобщо не знаят как да осъществят. Порноинвазията не улеснява сексуалните взаимоотношения между хората, а само подхранва безпроблемността на самозадоволяването. Не е чудно, че мнозина изтласкват натрапливите образи в несъзнаваното или се защитават от тях с призивите за забрана на всичко упадъчно. Едно е сигурно: все още липсва необходимото физическо и психическо пространство, за да могат хората свободно да изявяват еротическите си наклонности.
Властта установява правилата на брака, на проституцията, нормите за сексуално възпитание, тя подема кампаниите за безопасен секс или против сексуалното насилие, тя диктува забраненото и разрешеното, тя разпределя пространствата, където сексуалността е легитимна или не. Впрочем, обществената и видима страна на сексуалността, която при това се разглежда като частно дело, е хетеросексуална и е поддържана от могъщата социална институция на брака. Тя продължава да бъде главно мъжка работа. Няма никакво съмнение, че каквото и да е влиянието на жените в леглото, инициативата е обсебена от по-силните мъжки желания. Пресметлив, пазарът на порнографията надува техните достойнства. Дори гей културата, както показват и "Размислите..." на Ерибон, е неумолимо мъжествена. Тя се е упражнявала първо в парковете, баните, градските тоалетни, а после в сауни, барове и правозащитни организации. Жените не бързат с coming out, тъй като излизането става единствено в публичното пространство, обездвижено от мъжкото господство, в което липсва каквото и да е място за техните общности. Гомора не е Содом, което не означава, че е по-малко прокълната.
Сега вече знаем, че сексуалната култура не се е преобразувала коренно и лесно осъществяваният и многообразен еротичен опит просъществува само като пламенно видение, а не като социална възможност. Противопоставеността между двата пола осигурява защитата и покоя на хомота. Любов и секс остават странно обвързани и подчинени: несъмнено сме годни за сексуални контакти без amore, ала с идването на голямата любов се сбогуваме със странстванията на секса.
Гей културата възпява друг ерос. Гейовете, припомня Ерибон, не оковават сексуалното желание в любовното чувство. Нима не се чукаме от възбуда, а не живеем заедно от любов? Едната трае няколко часа, а другата понякога цял живот. Гибелно е да се рискува дълбоката и истинска привързаност заради позора на една случайна среща. Ала да не мислим, че е по-малко пагубно да се обездвижва сексът в едно немощно съжителство. И наистина, гей културата е по-секси и по-малко потисната от хетеросексуалната, тъй като се спасява от преследването на желанието с обмена на телата, а не с тиранията на любовта.
Гей културата дръзко разваля идеята за равенство в сексуалното желание. Тя безсрамно нехае за простото аритметично равенство между мъже и жени. Нима сексуалното равенство не е възможно само в общество, което подчертава своите различия? Може би ще разберем някой ден, че демокрацията не означава непременно нивелиране и морно обезличаване. Може би ще успеем да се доближим до утопията за многополови сексуални наслади, за произвеждане на безкрайни, включващи пола и сексуалните практики, различия. Заслугата на гей културата е, че предлага изумително, несвършващо иронизиране, обръщане, подриване на съществуващите форми на господство и йерархични опозиции.
Дори либерална Франция, признава Ерибон, съвсем не е либертинска. Европейското общество е мултикултурално, но не и полисексуално. И как би могло да бъде другояче? Очакванията на всеки са различни, желанията са неукротими, но се изразяват доста трудно. Липсват публични места, където сексуалността би могла да бъде не само свободно практикувана, но и култивирана. Оковаването на секса от любовта е фундаментален проблем, както и сексуалното насилие. Помиряването ни със сексуалността не означава, че тя ще бъде без проблеми. Да бъдем реалисти: винаги можем да се стремим към малко повече равновесие в нашия живот. Днес еротизмът остава опасният демон на нашите тревожности, а би могъл да бъде ангелът на удоволствията. Наш дълг е да го обърнем в полза роду.
А вие? Какво мислите за... Чакайте, наистина ли ви е удобно в тази поза?

Владимир Градев


Доктор Владимир Градев (1963) е доцент в катедра "Теория и история на културата" в Софийския унверситет "Св. Кл. Охридски" и Нов български университет. Автор е на книгите "Силите на субекта" (1999) и "Прекъсването на пътя" (2000).





















1 Дидие Ерибон. "Размисли по гей-въпроса". Превод от френски Росица Ташева. Издателство "Факел експрес". София, 2001. Книгата е публикувана във Франция през 1999 г.

2 За които говори Пруст в "Търсене на изгубеното време".












3 Досега на българския читател по този въпрос, освен "История на сексуалността" и "Анормалните" на Фуко, е известна единствено вдъхновената книга на Халперин "Сто години хомосексуалност". Надеждата е срещата с книгите поне на Доувър, Бозуел, Чонси, Фадерман, Бътлър и особено Седжуик също да не закъснее.














4 Тук заслужава да се отбележи, че на корицата на френското издание има снимка на Брасай на двама прегърнати мъже пред разтворената завеса на тяхната интимност. Единият е с гол торс, другият с голи крака, двамата споделят един-единствен костюм. На корицата на българското издание има снимка на безличен торс с риза и опънати тиранти, за да подскаже, че у нас излизането на гея в публичното пространство още не се е състояло и хомоеротиката си остава скришно и самотно занимание.







5 Не идва ли самата дума личност, персона от гръцката prosopon, не означава ли тя театрална маска?







































6 Цитатите на Йоан Златоуст и Августин са взети от John Boswell, Christianity, Social Tolerance and Homosexuality, Chicago University Press, 1980.