Плачът на писателя
над пропастта
- Чингиз Торекулович, отдавна вие "нахлухте" в българското литературно пространство. Да очакваме ли нови срещи с вашето творчество? Имате ли още нови и недопети песни?
- Това беше неповторимо време. Българската литература ни съпътстваше подобно на родната ни киргизка литература. Колко преводи на български автори - и класици, и съвременници; на поезия и проза - бяха осъществени у нас. В България нашите книги не само се издаваха, но и се изследваха. Организираха се и големи творчески срещи.
- Да, често идвахте у нас. Особено по повод дните на "Литературная газета".
- Всичко това, за съжаление, вече го няма, а някога то беше необходимост. Мисля, че Златният век на нашите отношения е вече в миналото. Това обаче не означава, че сме се отдръпнали едни от други, че сме се спотаили в някакви непродуктивни пространства. Трябва да проявяваме разбиране към новите исторически обстоятелства. Те безусловно предоставят нови възможности за творческата свобода. Сега тя няма ограничители. Никой никого в нищо не спъва. Оказа се обаче, че важна е не толкова позволеността, колкото отговорността и умението да видиш живота в новите му измерения, с всичките му проблеми.
Предполагам, че и в България стандартът на живот рязко е спаднал. Това по някакъв начин се отразява на културния процес - предимно на литературата, на театъра, на киното. Всичко, което беше постигнато в нашето кино (например, имаше време, когато аз също активно участвах в него), също премина своя апогей. Сега няма полет. Защо? Защото всеки кинодеец, за да въплъти творческите си замисли, трябва сам да си осигури финансиране. А това е много, много трудно. Тъй че в едно отношение ние нещо спечелихме, в друго - изгубихме. Мисля, че същите проблеми стоят и пред българската култура, пред българското общество. Всьщност, за какво, като цяло, съществуват обществото, народът, нацията? Разбира се, преди всичко - заради културата. Бих искал да се появят нови млади писатели, нови млади театрални и кинорежисьори, театрални и кинодейци, в това число и в България. Моите надежди са свързани предимно с младото поколение. Ако във всяка култура, във всеки народ се появят нови, собствени мислители, собствени художници, те непременно нещо ще кажат. Това е неизбежно. Също и за България. Още повече, че България винаги е била много самобитна страна. Тя се намира в eвропейския регион, но същевременно винаги се е отличавала с изключително яркия си колорит.

- В една от новите си книги "Ода за величието на духа" вие за пореден път се възхищавате от българските църковни песнопения. В тази "небесна музика" ли виждате своеобразието на нашата култура?
- Да си призная, много съм доволен, че ми се удаде в "Голгота" да включа български епизод. Нещо повече, имах идеята да напиша отделна повест, дори я започнах. Сега тя лежи някъде в архива.
- "Бахиана" ли имате предвид?
- Да, "Бахиана". Ето дотолкова ми е близка, така ми е интересна българската култура. Сега общуването ми с нея, за жалост, е само спомен, но може би от скътаното някъде дълбоко в мене ще има още български епизоди в моето творчество.
Това, което сега се готвя да пиша, е по теми от космополитен план. Вече десет години аз живея далеч от родната ми Киргизия - в Европа, в друга среда, в друг културен свят. За мен сега е по-важно да кажа нещо в общочовешки план - като в "Клеймото на Касандра". Имам достатъчно интересни замисли, но времето не достига. За да пишеш, трябва категорично да се абстрахираш от всичко. Но днес, когато си свидетел на потресаващи събития, е неимоверно трудно да стоиш настрана. Аз се чувствам въвлечен в съвременността.

- Смятате ли, че днешната киргизка литература е наистина съвременна?
- Този въпрос е свързан с една горчива истина. Не може обществото като цяло да е в криза, а литературата да процъфтява. Макар че кризата дава много сюжети, много поводи да кажеш нещо стойностно за съвремието си. Може би отстрани аз не успявам да прочета всичко, което излиза у нас, не смогвам да следя литературните новости. Разчитам много на мнението на близки за мене хора, от които със съжаление разбирам, че у нас не се появява нищо интересно. Очевидно става някакво смесване на различни възможности. Първо, трябва да се вземе под внимание обстоятелството, че Западът и Изтокът продължават да се намират в различни ипостаси. Западът, особено американизираната култура на Запада, не просто доминира, а е в нашествие. Мисля, че същото го усещате и в България. Особено чрез киното, чрез телевизията, но и с литературата е така. Постепенно се налага и запълва всичко наоколо онзи отдавна познат ни стил на американска масова литература, масова култура. Местните национални култури, литератури се оказват объркани, изпадат в шок. Например, появяват се издатели, които казват: "Все ми е едно какво пишете, какви идеи имате, какви открития смятате да направите чрез вашата книга. Най-важното е тази книга да се търси, да се купува. Тогава, ако ще и дяволът да я е писал, аз ще я издавам и продавам". Така казват. Това е цинизъм, практицизъм в културата, в духовния живот, който е недопустим, но все повече доминира. Убеден съм, че и в България той е налице. По-миналата година бях поканен на една конференция в Словакия, където се срещнах с много източноевропейски творци. Всички те бяха единодушни, че потребителската литература напълно ни е заляла. Сякаш някаква зловеща вълна ни е потопила завинаги.
- В "Плача на ловеца над пропастта" обсъждате "литературната ширпотреба", която затлачва книжните тържища. В какво виждате противовес на това явление? Може би в "Златната библиотека на елитарния читател"?
- Това е един от опитите за глобален подход към единението на различните култури, за многообразие в единството. Тази библиотека ще подбира онова, което има истинска ценност в литературата и в такъв смисъл ще служи на всички. Същевременно, с нея се поставя задачата за взаимните преводи. Сега тя е много актуална. Защо? Защото ако преди взаимно се превеждахме (не става въпрос само за българската, или руската, или киргизката литература, но даже и в пределите на Централноазиатския регион, при цялото родство на нашите езици - киргизки, узбекски, казахски, туркменски), днес контактите ни са изцяло занемарени. Буквално след два дни смятам да попитам тукашните си събратя по перо: "Какво става с нас? Къде отиваме? Как ще свърши всичко това? Ако дори ние не се интересуваме едни от други, не се познаваме, не се превеждаме взаимно, като непрестанно се оправдаваме с липсата на средства.
И ако преди професията на преводача беше самостоятелна професия, а преводачите бяха хора тачени, професионалисти, майстори, то сега превежда всеки, който пожелае и както пожелае. А това е в неимоверен ущърб. В този смисъл "Златната библиотека на елитарния читател" ще благоприятства един подбор, един анализ.

- Но в нея засега не е включен нито един български автор!
- Ще намерим. Нека нещата да потръгнат и ще намерим.
- Имената на поети все по-често изпъстрят страниците на вашите книги, а интерпретаторите на творчеството ви наричат някои ваши герои "поети", като се позовават на обстоятелството, че те "живеят с ума на сърцето" и са способни да изпитат усещането за вечен и всеобщ живот. В "Ода за величието на духа" Вие казвате, че вярвате в справедливостта на будистката философия, според която "всички хора са равни пред всемира, пред поезията". Този въпрос не е ли неизменно актуален?
- И това е един много интересен въпрос, който има отношение към всички страни, към всички езици и литератури. Тук трябва да бъде взето под внимание и следното: ако досега поезията е била духовно отражение на разбирането за красотата на човека и обкръжаващия го свят, за човешките душевни пориви и мечти, то сега тя търпи един рязък прелом. Защо? Защото телевизията се превръща в монополно действащо средство. Ако преди се събирахме да четем стихове, да слушаме стихове и това беше събитие, то сега никой даже не се и сеща да устрои една вечер на поезията. Днес самият поетичен израз на човешкия дух губи своята сила. Отново ще спомена киргизкия поетичен епос "Манас" - един гигантски, грандиозен епос, едно спонтанно поетично сказание. Когато поезията се ражда спонтанно, когато е налице импровизация, тогава е най-голямата й сила и страст. Аз не отричам писмената поезия. Тя може би е по-философска. Но за нас "Манас" е реликва. Той е нашето национално самосъзнание. Що се отнася до съвременната поезия, може и да греша, но засега не виждам в нея велики, богоподобни личности. Ето, даже ако от последните "големи" вземем Маяковски, например, при цялата му противоречивост, при всичкия трагизъм в развръзката на неговия живот, това е сила, сила на словото, на поезията. Има ли сега такъв поет? Не зная, станаха много. Днес, понеже всеки може да пише и да чете, всеки може да си позволи да се поупражнява в стихоплетство. Ето защо смятам, че сега всяка национална литература трябва да се съсредоточи и да види, има ли в нея поетично действие, развитие на поезията или е налице пустота. Телевизията владее всичко и никой вече не може да я спре, но все пак трябва нещо да се предприеме. Аз непрекъснато настоявам: масовата култура за нас е съкрушително явление и ние не сме в състояние да я спрем, но нека редом с нея да намерим някакъв друг път, по който да продължим нататък.
- "Щастлив е този народ, чийто падишах търси своя поет и нещастен онзи, чийто поет безрезултатно дири своя падишах", казва вашият Амир Темур. А когато самият падишах е поет? Все пак странен поет е Вашият Чингизхан (Б.а. Едно от новите произведения на Айтматов се нарича "Белият облак на Чингизхан").
- Ние навлязохме в нова цивилизация, стигнахме до ново световъзприятие и светоизразяване. Способността на поезията да съсредоточи, да излее, да остави навеки в паметта нещо наистина важно, вече е изгубена. Кой днес е истински популярен? Кого знаят всички и кого всички искат да чуят? Има един телевизионен водещ - Евгений Кисельов - блестящ оратор, политик и т.н. Но той поглъща всичко. Редом с него никой поет не може да застане. Значи са се изменили ориентирите, пътищата са се изменили. Ето в какво е проблемът. Не бих искал да огорчавам поетите и нямам претенциите да съм пророк, но така мисля. Според мене световната поезия постепенно отслабва.
- Чингиз Торекулович, имали ли сте някога усещането за "бял облак" над себе си?
- За мен годините на "перестройката" са времето на най-високия полет на съвременната ми история. Как ние се чувствахме тогава, как ни възприемаха не само в България, но и на Запад... Във Франция ни канеха и ни чакаха, организираха срещи, бяхме много популярни. Също и в Германия, Холандия и др. Днес не е така. Нашата епоха не покровителства духа.
- Тревожат ли ви още необикновените сънища от "Плачът на ловеца над пропастта"? Как се отнасяте към думите на съавтора си, казахския поет Мухтар Шаханов, че може би вълнуващата тайна на вашето творчество е в "пророческите сънища, които превеждате на езика на литературата"?
- Може и така да се каже. Науката все още не е разкрила технологията на съновиденията. За мене сънищата са една допълнителна грижа. Аз постоянно ежесекундно, непрекъснато, затворя ли си очите, започвам да сънувам. Сложни сънища са моите - като самия живот. На никого не мога нито да ги обясня, нито да ги докажа. Мухтар Шаханов ми е приятел и откликва на моите тежнения. А може би по-добре е човек въобще да не сънува, а да си почива.
- Чувствали ли сте се някога угнетен от драмата на неразбирането?
- Имало е такива моменти. Моята знаменита "Джамиля", например, която обиколи света, навремето остана неразбрана от някои мои съвременници. Джамиля беше упреквана за това, че когато мъжът й е на фронта, тя си позволява да се влюби в друг. Някои смятаха, че това не е редно, че е неморално. Но аз обичах и продължавам да обичам своята Джамиля, макар тя вече да е баба, дори може би прабаба.
- Вие сте безспорен майстор на словото. След толкова промени какво стана с неговата цена?
- На който и да е етап от историческото ни развитие, в която и да е епоха, словото си остава първостепенен инструмент за самоизразяване на човека, за въплъщаване и опредметяване на неговото световъзприятие, на неговата мисъл. Понякога, когато летя на самолет, си мисля: "Ето, аз летя на човешката мисъл, но тя като такава в природата не съществува. Възникнало е слово, възникнала е мисъл, която постепенно е конструирала летателния апарат. Т.е. ние летим върху словото!"

9 юли 2000
Бишкек, Киргизстан


Разговора води Кръстина Арбова



Разговор с
киргизкия писател
Чингиз Айтматов