Нови опити върху
хомосексуалната субективност
Допреди две години журналистът в "Nouvel Observateur" Дидие Ерибон бе известен преди всичко като един от биографите на Мишел Фуко. Тази негова слава се дължи на първите му две книги, озаглавени "Мишел Фуко" (1989) и "Мишел Фуко и неговите съвременници" (1994). "Размисли по гей-въпроса" (1999) - книга, която отскоро можем да четем и на български благодарение на преводачката Росица Ташева и издателство "Факел експрес" - го представя вече в малко по-различна светлина: не просто като разказващ живота и скициращ идеите на Фуко, но и като пълноправен участник в заверата на съвременната критическа мисъл срещу злоупотребите на символната власт в т. нар. развити демокрации. В случая става въпрос за символното малтретиране на хомосексуалните и, по-специално, на гейовете.
Задачата, която си поставя Дидие Ерибон, е да изследва "днешния процес на принудително превръщане на гейовете в определен тип "субекти" и да види "по какво този процес - в много отношения и въпреки всички промени - не е толкова различен от онова, което е бил преди век". Целта на изследването е да се разкрият възможните и реалните перспективи за "пресубективиране" на гей-субективността от самите гейове, което би им позволило да пресъздадат собствената си идентичност и да излязат от "света на оскърблението".
Методът, който следва Дидие Ерибон, е добре познатото на специалистите в областта на хуманитарните науки съчетаване на структуралния анализ на изследвания предмет с неговото генеалогично описание. В съответствие с този метод книгата е разделена на три части. В първата се разглежда дискурсивната структура на оскърбителния свят, в който са принудени да живеят гейовете; във втората се описва генезисът на гей-словото във Викторианска Англия; а в третата, въз основа на живота и творчеството на Мишел Фуко, се проследяват етапите на мъчителното и болезнено движение от принудителната към избраната субективност.
Ясно е, че едно такова изследване има не само академични, но и политически амбиции. Освен чрез патоса и основните тези на автора относно социалния статут на гей-общностите, те са заявени и чрез терминологията, с която си служи. "Използвам думата "гей" - пише той - по простата причина, че тези, за които става дума в книгата ми, се назовават с нея. Езикът никога не е неутрален и именуването винаги има социален ефект - то буди определени образи и представи. Да се избере думата "гей" означава да се признае законността и необходимостта на движението за самоутвърждаване, което я е породило. В този смисъл настоящата книга е политически акт". И тъкмо в това й качество - ще добавя аз - тя е особено ценна и актуална.
Като цяло, стратегията на самоутвърждаването следва логиката на двойното отрицание. За да се утвърди като личност, геят трябва да отрече категорично и, което е най-важното, публично хомофобските практики и дискурси, отричащи неговата сексуална, а оттук и социална пълноценност. Това, разбира се, не е лесна работа, защото става въпрос за открито противопоставяне на установения в обществото ред, който се възпроизвежда, като принуждава социалните агенти да мислят и говорят за себе си в наложените от него категории и език. От гледна точка на този ред (или система от норми) да си хомосексуален означава да си анормален в сексуално отношение. И доколкото именно нормата е критерият за социална пълноценност, анормалният, разбира се, е социално непълноценен. Като такъв той не може да претендира за право да се самоопределя. Неговата съдба е да бъде определян от пълноценните. Дали ще го наричат "хомосексуалист", "педераст","мръсен педал" и т.н. е въпрос на техен личен избор. Във всеки случай те са тези, от които той може да научи какво е и по този начин да разбере първо, че е нещо, а не някой и второ, че не е нищо друго.
Аналитичната философия на езика нарича току-що описаната структура перформативна форма на изказа. Последната е едновременно продукт, символ и инструмент на йерархичния социален ред, който е по самата си природа "оскърбителен", защото гарантира на онези, които го спазват, възможността постоянно да унижават отклоняващите се от него, казвайки им какви са в същата степен, в която ги принуждават да бъдат такива.
Социално-психологическата функция на оскърблението е постоянно да напомня на "непълноценния", че е "нарушител" на установения ред и да поражда у него "чувство на съдбовност, както и трайно чувство на несигурност". Според Дидие Ерибон, тези две чувства са съставни елементи на хомосексуалната субективност. Те са характеристиките на наранената душа, в чието робство пребивава хомосексуалният, преди да направи съзнателен избор на себе си и да го заяви публично. Тази душа е най-верният съюзник на установения ред и властта, която го поддържа. До този извод авторът на "Размисли по гей-въпроса" стига, анализирайки отношението власт - видимост.
Противно на широко разпространения възглед, че властта не търпи скритото, тайното, невидимото и се стреми да го разкрие, за да й е пред погледа (или, по-точно, в обсега на нейния снайпер), Дидие Ерибон защитава тезата, че властта репресира видимите отклонения от нормата не с цел да ги унищожи, а да ги принуди да се скрият.
Човекът, който се крие, живее в постоянен телесен дискомфорт и с товара на "нечистата съвест". Той се отказва от това да утвърждава себе си наяве и си мисли, че по този начин е надхитрил властта, защото тя не може да види какво става в душата му, където той съхранява идентичността си. На практика обаче властта е постигнала главната си цел: принудила го е да се признае за нарушител на установения ред и по този начин да потвърди неговата легитимност. От този момент нататък тя може да бъде спокойна: отклонилият се от нормата се е самозатворил в едно място, наречено "душа", където пребивава насаме със своето престъпление и с образа си на социално и дори онтологически непълноценно същество. След като се е признал за виновен, на него не му остава нищо друго, освен всеки ден да очаква да бъде оскърбен, т.е. присъдата на обществото да влезе в сила. Това очакване се съпътства от надеждата, че присъдата може да бъде ако не отменена, то поне отложена за утре. И така, докато намрази истински своето "престъпление", а оттук и себе си, и другите, които са потенциални или актуални извършители на същото "престъпление".
Чрез скицираната феноменология на наранената душа Дидие Ерибон хвърля светлина върху процеса на интериоризация на хомофобията, чийто краен продукт е хомосексуалният съучастник в символното малтретиране на хомосексуалните. Неговата алтернативна фигура е геят, който излиза от затвора на наранената си душа, за да се включи открито в колективната борба на гей-движението срещу структурите, поддържащи реда в "света на оскърблението". Тази борба не е революционна. Първо, защото не цели радикална социално-икономическа и политическа промяна и второ, защото се отказва от услугите на насилието, било то физическо или символно. Целта й е обществото да престане да гледа на хомосексуалните като на болни (в най-добрия случай) или извратени (в най-лошия) и по този начин да излекува себе си от скритата или явна хомофобия.
Що се отнася до позитивните характеристики на гей-субективността, то въпросът за тяхното изграждане, назоваване и публично отстояване е въпрос за вътрешната динамика, социалната полза и политическия смисъл на гей-движението. "За гея и лесбийката - пише Дидие Ерибон - е абсолютно, жизненонеобходимо да си изградят собствен образ, за да избягат от тъй дълго изгражданите от другите образи за тях и да предложат положителен модел (...) на хората, които се сблъскват само с подчертано отрицателни образи. Става дума сам да възпроизведеш собствените си представи и така да се самовъзпроизведеш като субект на дискурса, отказвайки да бъдеш единствено обект на дискурса на Другия (...) колективното самоопределяне е предмет на борба между самите хомосексуални, така че "идентичността" не е нито действителност, нито програма, нито минало, бъдеще или настояще, а пространство на спорове, на политически и културни конфликти. А това предполага, че тя никога няма да се стабилизира напълно в един-единствен или единен дискурс, който да я затвори в определено веднъж завинаги значение". Накратко, голямата идея на гей-движението е да легитимира разнообразните форми на гей-културата, като преди всичко освободи фигурите на самоизразяването на гейовете и лесбийките от интериоризираната цензура на хетеросексуалния модел.
Спомням си, че на едно място философът Лудвиг Витгенщайн - един от великите хомосексуални в историята на западната цивилизация - беше сравнил философстването с поведението на човек, който се опитва да излезе от една стая, в която, разбира се, е бил принуден да влезе от други хора. Години наред той мисли къде е изходът и все не му се удава да го намери, докато накрая в отчаянието си поглежда към вратата и вижда, че тя е широко отворена. Тогава се сеща, че изобщо не му е хрумнало, че може да излезе през вратата и си дава сметка, че тя навярно никога не е била затворена. И се питам не е ли описаната от Витгенщайн ситуация идентична със ситуацията на хомосексуалния, който търси изход от света на оскърблението и не му идва наум, че може просто да излезе от наранената си душа на светло. И то през вратата.

Емил Григоров

Дидие Ерибон. Размисли по гей-въпроса. Превод от френски Росица Ташева. Издателство Факел експрес. София. 2001.

Eмил Григоров (1970) е преподавател по естетика и философия на културата в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Той е докторант на Университета Лавал (Канада), където членува в изследователски екип към Центъра за изследване на изкуствата, литературите и традициите.