Шекспир е двама: мъж и жена
(Сензационни разкрития
по "Шекспировия въпрос")


Тук се закълнете, /.../
че няма никога при среща с мене,
усмихвайки се, скръстили ръце,
с намигания или недомлъвки
като "Е, да..." или "Ако речем да...",
или "То, тез неща...", или "Хм, хм...",
изобщо с най-нищожен намек няма
да издадете, че ви е известно
за мене нещо. Туй се закълнете.


Хамлет, I, 5.
(превод Валери Петров)

Предговаряйки българското издание на монографията на Антъни Бърджис "Шекспир" (С. 1983) и по този начин ангажирайки се с нея ("заемайки" й авторитета си), покойният проф. Марко Минков, с присъщата си интелектуална ерудираност и ироничен скептицизъм на учен от най-висок ранг в конкретната област, коментира и отчасти засегнатия от автора Шекспиров въпрос, "разсейвайки" за пореден път възможните съмнения и недобросъвестни спекулации относно личността на Великия Бард. Той, Шекспир, е онзи от Страдфорд, роден на 23 април 1564 и умрял на същата дата през 1616 година, син на занаятчия, съпруг на осем години по-голямата от него Ан Хатауей, на която завещава "ложето второ качество" ("второто по хубост легло"), баща на три деца, актьор от трупата "Слуги на лорд-камерхера" и... авторът на познатите ни безсмъртни творения. Завършвайки своя "увод към увода", както сам го определя, Минков изтъква: "И ако книгата на Бърджис със своята живост и своето плътно пресъздаване на живота около Шекспир успее да разбие твърде разпространената у нас заблуда, че Шекспир може би не е Шекспир, тя ще е извършила полезна работа."
Без ни най-малко да омаловажавам казаното от несъмнено най-големия български шекспировед (признавам, че навремето почти безусловно съм бил привърженик на мненията, сумирани от него в цитирания текст), все пак ще отбележа, че компетентността му не може да бъде накърнена с абсолютно нищо, ако примерно допуснем, че Минков си остава привърженик на ортодоксалната хипотеза за "казуса Шекспир". Това също така не означава, че другата, "еретичната" постановка, заслужава по-малко внимание, стига доказателствата в нейна полза да разчитат на факти и "улики". И то на същите факти, върху които се основава и наложената версия, но с по-различно тълкуване.
Тъкмо нетрадиционната интерпретация на познати "дадености" може да провокира необходимостта от търсене на нови, недостигащи аргументи или допълнения към вече известното в името на научната истина и яснота, необходима за толкова много хора с различни интереси, на които Шекспировото творчество не е безразлично, нито безинтересно.
Повод за тази публикация е една сравнително нова монография, занимаваща се с неблагодарната и привидно "налудничава" задача да отстоява различна от общоприетата (хипо)теза. Това е дългогодишният труд (събран в близо 500 страници) на руския шекспировед Иля Менделевич Гилилов, озаглавен предизвикателно "Играта на Уилиам Шекспир или Тайната на Великия Феникс" ("Игра об Уильяме Шекспире, или Тайна Великого Феникса", М. 1998.). Фактът, че изследователят е руснак, може допълнително да настърви традиционалистите: точно руснак ли ще знае онова, което поколения учени британци и американци не са установили? Но подобен "аргумент" няма никаква сериозна стойност, особено ако имаме достъп до неговата книга. Възраженията по-скоро биха потвърдили едностранчивата представа за Шекспировия въпрос, битуваща у нас. Освен като кратък "исторически" преглед на хипотезите за това кой би могъл да бъде Шекспир (най-разпространените сред които са тези за Бейкън и Марлоу)1 в предимно руско- и англоезичната литература, с която разполагат нашите библиотеки, и малко по-подробните, но затова пък по-"камерни" университетски лекционни и семинарни курсове, нито една сериозна научна монография, застъпваща подобно становище, у нас не е написана, нито преведена. Читателят спокойно може да остане с впечатление, че такова изследване просто не съществува. Това, както недвусмислено се доказва и от книгата на Гилилов, не е вярно.
В известното си изказване Марк Твен определя Шекспир като "най-знаменитият от всички, никога несъществували на света хора". Представяната монография и потвърждава, и отрича тази мисъл. Дори нещо впечатляващо: тя категорично разсейва "заблудата", че Шекспир може би не е Шекспир. Само че Шекспир, за който става дума в нея, не е страдфордецът. Да, в Стардфорд е живял човек с подобно име, но, както личи от шестте му запазени подписа (при това издаващи явна неграмотност: психографологията разкрива човек, който пише рядко и прибягва до това само в краен случай), той по-скоро носи фамилията "Шакспер" (Shaxper, Shakspere). Гилилов, след като разяснява парадоксите около транскрипцията на името и подминавания досега проблем около него, много уместно отбелязва, че ако зад този криптоним стои Великият Бард, тогава той много добре знае как да си напише името - едва ли човек би бъркал подписа си постоянно и то върху повече или по-малко стойностни документи. Откъде тогава идва ортографът "Shakespeare"?
Както личи от приведения пример, Гилилов не мисли своя текст в перспективата на скучна академична монография, а използва принципите на литературоведското разследване, подреждайки фактите, с които разполага, в един игрови алгоритъм, от една страна, "поддържайки напрежението", а от друга, много сериозно, но и разбираемо обосновавайки изключително стойностните и несъмнено смайващи хипотези. Независимо че, както всяко подобно съчинение, и това ще срещне своите скептични читатели, авторът не пише спекулативна книга: той ни най-малко не се притеснява от тях, нито "панически" се опитва да вземе "мерки" срещу евентуалните им възражения. Плод на дълги и детайлни проучвания - работа с редки и труднодостъпни ръкописи в Британската библиотека в Лондон и в Шекспировата библиотека "Фолджър" във Вашингтон, уникални издания, посещаване на важни места, свързани с догадките и предположенията си - на някои факти, подробно и документално изложени в неговата работа, трудно би могло да се възрази. Ето как самият той в предисловието обяснява провокациите за своето изследване: "Когато навремето започнах да изучавам произведенията на Шекспир и неговата биография, аз твърде скоро забелязах (подобно на много други преди мен), че колкото и да се старая, не мога да ги събера в едно, не мога да си представя как човекът, за когото се говори в тези биографии, пише "Хамлет", "Лир", "Юлий Цезар", сонетите. Сведенията, съобщавани от биографите, чудовищно противоречаха на различната представа за личността на Великия Бард в неговите драми, поеми, сонети. Достоверните биографични факти отново и отново говореха за човек, когото от Шекспировите произведения разделя пропаст, интелектуална и духовна. Няма дори никакви обективни потвърждения, че този, който е прието да се смята за най-великия писател на човечеството, в действителност едва ли е можел да пише и чете, и има сериозни причини да се съмняваме в това - в противен случай как е могъл да допусне не само жена му, но и децата му цял живот да останат неграмотни? Все пак от Шекспировата епоха съвсем не ни делят хилядолетия.
Отначало, когато за живота на Шекспир нищо не е било известно (а произведенията му са се разбирали доста повърхностно), основанията за съмнения в личността му са били малко; те са се появявали според изваждането на документи от страдфордските архиви, от една страна, и чрез проникване в дълбочината на Шекспировото творческо наследство - от друга. И колкото повече се е научавало, толкова повече са ставали недоумяващите и скептиците. Редица авторитетни писатели и историци стигат до извода, че името "Шекспир" е само псевдоним на истинския автор, пожелал да остане в неизвестност. От средата на миналия век продължава ожесточеният и твърде заплетен спор за Шекспир, въвлякъл в своята орбита хиляди умове от всички краища на света...
Изучаването на материалите по грандиозната дискусия ме убеди, че до разгадаването на Шекспировата тайна могат да доведат само нови научни изследвания на конкретни исторически и литературни факти, чийто характер сочи близостта им с източниците на Шекспировия феномен. Първи - и най-важен - обект на подобно изследване за мен стана най-загадъчното произведение на Шекспир - поемата "Фениксът и Гълъбът" - и поетичният сборник на Робърт Честър "Жертва на Любовта", където поемата се появява за първи път. Изследването доведе до нова датировка на поемата и идентификация на нейните герои; тези резултати по-късно бяха потвърдени емпирично, когато в екземплярите от книгата на Честър, съхраняващи се във Вашингтон и в Лондон, мои колеги откриха уникални водни знаци. Загадъчното произведение се оказа (както предчувства изтъкнатият американски мислител Р.У.Емерсън) дългоочакваният ключ към тайната на Шекспир. (...)
На биографите на Шекспир винаги е било много трудно да обяснят защо смъртта на Великия Бард е преминала напълно незабелязано, неоплакана от никого в цяла Англия, въпреки обичаите по онова време. Прочитайки тази книга, читателят ще разбере, че това не е така, че най-добрите английски поети тайно са се простили със своя велик събрат, оплаквайки неговата кончина в потресаващ реквием."
Гилилов застъпва тезата, че зад името "Шекспир" се крият... двама души. Това са Роджър Манърс, 5-и граф Рътланд, и неговата съпруга Елизабет Рътланд, дъщеря на един от най-големите поети на времето Филип Сидни, автор на знаменитата "Аркадия", известен с псевдонима "Феникса". Роджър е роден на 6 октомври 1576 г. в замъка Белвоар, недалеч от легендарната Шъруудска гора, и умира мъчително на 26 юни 1612 г. в Кеймбридж, на 35-годишна възраст. Елизабет (Сидни) Рътланд е родена през 1585 г. и се самоубива малко след като смъртта на Роджър е потвърдена. Тя е на 27 години. Двамата сключват брак през 1600 и живеят заедно 12 години. По сведения на техни съвременници, бракът им е фиктивен: те нямат деца и отношенията им остават платонични. Роджър е високообразован - той учи в университетите в Кеймбридж, Оксфорд и Падуа - ренесансовата научна "Мека" за британците, което обяснява твърде много подробности от Шекспировите пиеси. Заедно с него в Падуа учат и двама датски студенти, на име Розенкранц и Гилденстерн. Самият Рътланд също посещава Дания и прочутия замък Елсинор. В отделни сонети, монолози и сцени от пиесите личи и намесата на Елизабет, която без друго се изявява в литературата. Исторически се потвърждава, че Роджър се озовава винаги там, където би трябвало да е Шекспир, но присъствието му остава скрито. Гилилов дори допуска нещо особено интересно. За да осъществява необезпокояван литературните си намерения, Рътланд, със съучастието на цялата плеяда Шекспирови съвременници, прибягва до най-ревностно пазената мистификация в литературната история на човечеството. Неговата художествена креатура (маска) се сдобива с биография! За целта бива "зает"-контаминиран животът на долнопробния актьор и ниско образован човек Уилиам Шакспер от Страдфорд, за когото знаем лошо съхранените факти от скромното му житие.
Това, разбира се, става с негово съгласие и дори след преждевременната смърт на Роджър в двореца Белвоар му заплащат немалка сума за "услугата". Междувременно започва мистификацията с портретите на Шекспир, за повечето от които е доказано, че са фалшификати. На най-стария от тях, този на Чандъс (с обеца на лявото ухо) всъщност е изобразен съвсем непознат човек. Находчиво е приведен и известният стих от Бен Джонсън: "Не в портрета му гледай, читателю, а в неговата книга!".
"Феникс" и "Гълъб" са съответно псевдоними на Елизабет и Роджър, което създава и трудностите при превода на цитираната по-долу поема: от двойката влюбени тъкмо Фениксът е "нежната половина". Но доколкото на български език не разполагаме нито с оригинална, нито с производна дума, означаваща женски род на "феникс", преводът е възможен само по един-единствен начин. Впрочем, наличието на женско присъствие както в сонетите, така и на различни места в пиесите, решава твърде безпроблемно и безболезнено деликатния стародавен въпрос за хомосексуализма на Шекспир. (Един много конкретен пример Гилилов дава с може би най-известния 66-ти сонет. В последния стих, където описателно се споменава адресатът на лирическото послание, обикновено тълкуван като "приятел"2, всъщност стои "my love"3). Изследването разрешава мотивирано и убедително и други проблеми, досега отклонявали версията за Рътланд, като неговата възраст, да речем. Най-сетне, в текста е систематизиран огромен материал за времето на Шекспир и сподвижниците му, което я прави ценно помагало и източник на информация за всички, интересуващи се от този период.
С неизбежното опростяване на необозримата авторова теза и безбройните й аргументи завършвам представянето на монографията. Но ако читателят се е усъмнил, че по който и да било научен въпрос има една-единствена, завинаги утвърдена истина, то ще е свършило полезна работа.

Людмил Димитров











































































































1 В есето си "Ясно... много ясно" Уди Алън предлага следния остроумен отговор: "Ако Марлоу е написал пиесите на Шекспир, тогава кой е написал тези на Марлоу?"







































































































































































































2 "Друже мой" у Владимир Свинтила, "Друже мил" у Валери Петров.

3 У нас най-близо е преводът на Александър Шурбанов: "От всичко туй да бягам съм готов, // но кой ще брани моята любов?"