Културното наследство -
реквием или шанс?
Три ресурса притежава България, които не се нуждаят от първоначална инвестиция, а от нормално и взаимообвързано използване. Уникални природни дадености - от алпийския пейзаж на Рила и Пирин до дюните по Южното Черноморие; богато многопластово културно-историческо наследство; безметежно леещи се минерални извори. Възможностите на животновъдството, растениевъдството и винарството допълват потенциала за развитие на истинска туристическа и балнеоложка "индустрия" в нашата страна. За жалост все още и трите се третират на парче, или се експлоатират локално и безогледно.
Какво става с културното наследство на България?
Промените в българското общество от края на 1989 г. завариха системата по опазването на недвижимите паметници в лицето на НИПК доведена до свръхконцентрация и монополизъм. Това неминуемо водеше до деформации - в планирането на задачите и средствата, в даването на превес на строителните изпълнителски работи над критериите за ценност и автентичност. Един от белезите на този подход бе "изграждането" на Царевец, Плиска, Шуменската крепост. Разбира се, това "макетиране" на хипотези в материал имаше и своите идеологически причини и подбудители - за "представяне" на славното минало.
Както в повечето сфери на икономиката и културата, махалото на прехода се люшна в другата крайност! Катастрофално намаля държавният бюджет за опазване. От 1500 специалисти и работници НИПК бе сведен до 65 експерти. Цялата музейна мрежа и система на контрол се разпадна. Безспорно е, че проектирането и изпълнението на консервационно-реставрационните работи при една пазарна икономика трябва да мине също на пазарен принцип. Положителни примери за частно предприемачество са архитектите Васил Китов и Константин Пеев, специалистите в художествената реставрация. Но категорично в момента България загуби своите организации и кадри в тази сфера! Все още са единични и примерите на положително отношение към наследството от страна на собственика. Какъвто е случаят с реставрираната група за хотелски цели в с. Лещен, Гоцеделчевско.
Тотална и повсеместна е загубата на градското наследство от края на ХIХ и ХХ век. Главната улица на Варна от този период се преобразува в магазини с разнороден облик. Да не говорим за пластмасовите годзили по фасадите, каквито вече виждаме и в центъра на София по сгради-паметници на културата. Постепенно в столицата се "свалят", изчезват или се трансформират множество сгради от регистъра на паметниците.
Едно от престъпленията е издигането на бизнесцентъра на мястото на старото кметство в Градската градина и унищожаването на този ансамбъл. Очаквам предстоящо унищожаване и на ансамбъла на градината "Докторски паметник".
Доведената до състояние на миязма сграда на ъгъла на улиците "Шипка" и "Кракра" (не коментирам метаморфозите на собствеността й, за които подробно писа пресата) стои в списъка на паметниците от години, без никаква реакция от страна на Министерството на културата, НИПК и Столичната община. Единствената "логика" за това е да се чака самосрутването й, за да извиси снага на това "златно място" нов бизнесцентър.
Освен характерът на градовете от първата половина на ХХ век, масово се трансформират парковете и градините или изчезват. Ако фразата "От всеки парк - паркинг или бизнес сграда!" бе предизборно обещание, щеше да е най-преизпълненото...
Размиват се критериите за оценка на паметниците и подхода към тях. Посоченото по-горе трансформиране на градското наследство е част от този процес. Една от причините за него е липсата на реална изследователска практика за специалистите и в БАН, и в НИПК през последното десетилетие. Според една от последните наредби на Министерството на културата процесът на проучване на паметниците трябва да се плаща от общините или собствениците. Колко от тях могат да си позволят това "удоволствие" при икономическото състояние на нацията? Проучвателите са доведени до състояние на пианисти, които години наред, вместо да чукат клавишите, чукат белот. И се чудим какво правят на концертния подиум!
Проблемът с кадрите по опазването на наследството е един от най-фрапиращите и страшните! Те - проучватели, проектанти, технолози и изпълнители - се изграждат чрез дългогодишен опит в практиката и чрез приемственост на поколенията. От над 40 специализирали в Римския център по консервация бивши служители на НИПК вече само няколко реално работят по опазването на българското наследство. Страхувам се, че ще дойде време, когато ще има достатъчно средства за тази дейност, но няма да има кой да я върши!
Липсва и обществен контрол върху опазването на наследството. Ролята на Националния съвет за паметниците на културата като орган на Министерството на културата за жалост все повече се трансформира и деформира във времето. Или чрез политически подбор на "наши хора" в състава му, или по посока на превръщането му в част от затворен механизъм с НИПК за планиране, самовъзлагане и самоконтролиране на държавния бюджет в тази сфера. Опасявам се, че днешното НИПК се трансформира в едно много успешно РМД. С несменяеми мениджъри и липсващи работници.
Фрапираща там е многомесечната процедура по съгласуване на всеки "чужд" проект. Заради която за малко да се изпуснат и чужди помощи за наши световни паметници, надвишаващи като суми многократно държавния бюджет за това. На местно областно и общинско ниво контрол върху състоянието и опазването на културното наследство съвсем липсва.
Реално нито един от седемте ни световни паметника на културата (тракийските гробници в Казанлък и Свещари, Мадарският конник, Боянската църква, скалните църкви край Иваново, Старият град Несебър и Рилският манастир) не е в нормално състояние на опазване и представяне. Докато се водеха спорове колко маркера има поставени на Рилския манастир между Министерството на културата и фирмата, поела наблюдение за конструктивното му състояние, една от доксите падна! Години наред се проектираха и изпълняваха една врата и една каменна настилка в тракийската гробница при Свещари. Заради биташкия си вид Несебър е под угрозата да изпадне от списъка на световните ценности. Процесът на реставрация на боянските стенописи се превърна в безкраен латиноамерикански сериал. Мадарският конник и стенописите в скалните църкви при Иваново са в режим на самоопазване. На самотек са и десетки манастири и църкви, множество средновековни стенописи. Дори в рамките на столицата.
Скандалът с градинката до Руската църква в София е ярък пример на противоречията, които се пораждат между частния и обществения интерес. В много случаи реституирането на сгради - паметници на културата - доведе до влошаване на тяхното състояние. Селищата-резервати променят сериозно своя облик чрез фрапираща намеса, каквито случаи има в Боженци, Бръшлян, Арбанаси. Надявам се, че "ловната хижа" във Врана, един шедьовър на българския сецесион, проектиран от арх. Георги Фингов през 1904 г., не се е променила като паметник на културата с нанасянето на семейството на Симеон Сакскобургготски.
Проблемът с археологическото наследство е тревожен - веднъж по линия на безогледното иманярство и загуба на ценности; втори път с играта на нерви между разкопвачи и институции като МК, НИПК и АИМ. Случаят с археолога Георги Китов е най-показателен. Вярно е, че той постигна едни от най-сериозните разкрития в областта на тракийските гробници у нас през последния четвърт век. Но истина е, че нито един от разкритите великолепни паметници от него досега не е завършен като реставрация и експониране. Гробницата и храмът-мавзолей при Жаба могила край Стрелча, разкрити през 70-те години на миналия век, още не са защитени напълно и достъпни за публика. Количеството на разкопаните могили надвишава многократно финансовите възможности и ресурса от специалисти за осъществяване на тяхното опазване паралелно с процеса на разкриване. Тогава възниква логичният въпрос - битка с иманярството ли е това, или "научно" иманярство? Вярно е обаче, че все още един пласт от наследството ни от световно значение - на мегалитите и на тракийските гробници - е напълно неусвоен ресурс на културния туризъм!
Финансовият проблем е определящ за опазването на културното наследство. Когато въпросът за голяма част от българското население са парите за хляб и за отопление, той като че ли изпада от съзнанието на политиците. Но опазването на наследството е въпрос на националната сигурност, колкото и парадоксално да звучи това. Защото процесът на световна глобализация и интеграция с европейските структури е немислим без националната идентификация. Чийто основен белег е културно-историческото наследство.
Досега не бе решен въпросът с данъчните преференции за дейностите по опазването на наследството. Най-малкото с премахването на ДДС. Във Великобритания по пътя на данъчните преференции една лира от страна на държавата води до влагането на 40 лири от собственици и частния бизнес в сферата на културното наследство!
Реинвестиране е възможно и от туристическата индустрия. В Шри Ланка всеки влязъл турист със заплащането на туристическите услуги дава определен процент пряко за опазването на наследството. Може би идеята за държавна структура (министерство), интегрираща туризма и културното наследство, не е за пренебрегване. Нужна е и общинска система - най-малкото чрез курортните такси - на целеви фондове за наследството.
Задължително е прякото ангажиране на изпълнителната власт с опазването на наследството. В момента към НИПК има няколко инспектори, които нито като пълномощия, нито като заплащане, нито физически могат да контролират състоянието и опазването на паметниците на територията на няколко области. На практика те са зависими и от местните власти. Инспекторатът трябва да се разшири, като има поне един човек в област, в зависимост от броя на паметниците. Инспекторите по наследството трябва да бъдат част от администрацията на областните управи с разширени пълномощия по контрол и санкции като елемент от държавната политика. Става въпрос за двадесетина човека в повече. Толкова ли не може да се трансформира щат от данъчна, митническа, здравна и каква ли не още администрация? Или от "политически кабинети"?
Промени в Закона за устройството на територията и в дълго чаканите нови закони за културно-историческото наследство трябва да дадат много по-големи пълномощия и отговорности на кмета и главния архитект. Защото те са единствените, които на общинско ниво имат прекия досег с всеки паметник и негов собственик или стопанин. От техния подпис зависи всяка промяна на територията на общината.
Нужна е глобална преоценка на декларираното и регистрираното наследство на териториите на общините и областите. И неотложно обявяване на ценностите от втората половина на ХХ век, които са подложени на тотална загуба и промяна. Държавният бюджет трябва да заложи средства за тази необходима проучвателска работа, която по образеца на НЕК ЮНЕСКО може да стане по-бързо, по-всеобхватно и по-евтино чрез комплексни експедиционни колективи от учени, преподаватели и студенти. Чрез тях ще се формират и бъдещи кадри между участващите студенти за тази специфична дейност. А защо не и въобще отношение към материалните носители на националната памет. Защото бъдещите архитекти, строители, историци, художници, икономисти, социолози, организатори на туризма и държавни или общински администратори няма да се занимават основно с наследството. Но като българи ще носят в себе си неговите силни корени. Проблемът за "педагогика за наследството" е един от приоритетните на Европейската общност.
Българският национален комитет на ИКОМОС доказва възможностите на една неправителствена организация да съдейства за привличане на средства, чуждестранен опит и формиране на партньорство за опазване на културното наследство. Възникват и нови сдружения в сферата на културно-историческото наследство, ролята на които предстои да нараства.
Националният съвет за паметниците на културата трябва да се превърне в този авторитетен орган от учени и специалисти, който ще подпомага експертно държавните институции в политиката им по опазване културното наследство, ще бъде спирачка към чиновническия подход. Специализирани експертно-обществени органи трябва да се създадат и на областно и общинско ниво.
И не на последно място, трябва да се създадат държавни специализирани проектантски и изпълнителски звена в минималния необходим състав за новоразкрити паметници, невлезли в държавни и регионални планове за дейности по опазване, за аварийни ситуации и най-вече за работа по световните и най-ценните национални паметници. Частна пожарна и частна бърза помощ, които да решават в зависимост от материалните си интереси дали да действат, няма никъде по света! Парадоксите на "прехода" доведоха и до това бояджийска фирма да се занимава със средновековни стенописи!
Ако не настанат бързи и радикални изменения в държавната и регионалната политика по опазването и използването на културно-историческото наследство, има опасност за този наследен шанс на българската икономика министърът на културата да пише реквием!

Арх. Явор Банков

Арх. Явор Банков е специалист в областта на паметниците на културата, преподавател в Архитектурния факултет на УАСГ.