Празно място
Положението е тревожно - Музеят като обществена институция е на път да изчезне. Ню Йорк и Музеят за модерно изкуство вече пострадаха. Как може да се предотврати разпродажбата и на други картинни галерии и колекции и същевременно да се спазят правата на наследниците на творците - това се дискутира в средата на февруари във Франкфурт на Майн.
Пресклубът във Франкфурт на Майн отвори врати за небивали гости: за първи път в историята на реституирането под един покрив се събраха заедно доктор Вили Корте, долетял от Вашингтон, главен специалист по проблема за връщането на заграбени от нацистите творби, собственост на жертви на Холокоста, Хектор Фелициано, пристигнал от Ню Йорк, писател и публицист, посветил много усилия на темата за изчезналите художествени произведения, или според сегашната терминология - "изнесеното изкуство", и господин Клеменс Тусен, известен като артдетектив, кацнал незнайно откъде. Първите двама бяха почетни гости на пресклуба, третият се очакваше, но почти без надежда да се появи: телефоните на офиса му в Кьолн отдавна са изключени, той от години се укрива някъде в благополучната част на Средиземноморието, защото - според думите му - бил принуден да се спасява от "руската мафия".
А поводът за срещата, както и с още много журналисти и изкуствоведи, беше книга, скромно онасловена "Софи Лисицки-Кюперс. 36 писма", написана на руски от московския писател, днес жител на Израел, Давид Маркиш (син на известния еврейски поет Перец Маркиш, разстрелян на Лубянка 1952 г.). Той бе поканен в Германия за представянето на немското издание на книгата. В нея става дума именно за изнесеното изкуство - тема, която от Втората световна война насам може би чак сега излиза на светло от мрака на задкулисните интриги. Писателят разглежда историята на едно семейство, която поражда у него тревога за бъдещето на цялото цивилизовано човечество.
... През 1916 г. в Германия младата Софи Шнайдер от заможната фамилия на издателя Шнайдер се омъжва за немския изкуствовед Паул-Ерих Кюперс. Същата година Паул Кюперс става уредник на Кестнеровото дружество в Хановер - Център за модерно изкуство, създаден за подкрепа на немското авангардно изкуство. В дома на младите съпрузи скоро се събира малка частна колекция от творби на приятели - още не много известните по това време Нолде и Шагал, Кандински и Клее.
Скоро се раждат и наследниците, две момчета - Курт и Ханс. На 7 януари 1922 г. Паул-Ерих Кюперс, доктор по философия и изкуствовед, умира от "испански грип", жестоката пандемия, поразила половин Европа, и оставя Софи вдовица и синовете си - 5-годишния Курт и 3-годишния Ханс - сираци. Те наследяват семейната колекция. През октомври 1922 г. в Берлин, в галерията на Ван Димен, се открива изложба, в която за първи път извън Русия широко са представени творби на съветски художници. Младата изкуствоведка Софи Шнайдер-Кюперс се запознава със съветския конструктивист Ел Лисицки и остава очарована от таланта му и от самия него. Двамата започват да си пишат. През януари 1927 г. Софи приема предложението на Лисицки да се омъжи за него и заминава за Москва. Там се запознава с ортодоксалното му еврейско семейство, след което сключват брак. Тя става съветска гражданка и през 1930 г. изтегля и синовете си в СССР. Бори се с трудностите на всекидневието, сменя мизерната московска стая в комуналната квартира за дървена къщичка на гара Сходня близо до Москва, там посреща пристигналите от Германия момчета, там се ражда и третият й син - единствено дете на Ел Лисицки.
В средата на 30-те години, времето на сталинските чистки, започват да изчезват творци, приятели на семейството. Големите синове правят своя избор - 20-годишният Курт решава да се върне в Германия (1940), Ханс остава в Русия с пастрока, майка си и брат си - 10-годишния Борис.
През януари 1940 г. Татяна Колосова, домашна помощничка на семейството в Сходня, ражда на Ханс дъщеричка Олга.
А в нацисткия Дрезден Курт Кюперс е заклеймен като "червен", защото е пришълец от Москва, син на германка, предпочела Русия вместо Велика Германия, и храненик на евреин. Гестапо го арестува и го изпраща в концлагера Заксенхаузен.
През юни 1941 г. Хитлер напада СССР. По Нова година умира от туберкулоза 52-годишният Ел Лисицки. Немците са близо до Москва, само на няколко километра от Сходня. Същия ден е арестуван като "немец" Ханс, синът на Софи, и скоро от Урал пристига известие за смъртта му. Софи Кюперс-Лисицки живее в пълна нищета с десетгодишния Борис. През есента на 1944 г. като немкиня е изселена в Новосибирск. Истинско чудо е, че немците са били изселвани без конфискация на имуществото, затова Софи успява да изнесе и да запази архива на Ел Лисицки - картини, снимки, писма. Вдовицата живее в съборетина накрай града, чисти по къщите, но скоро я взимат в Дома на културата да води кръжок по бродерия...
През март 1953 г. умира Сталин. В края на 50-те, по времето на Хрушчов, Софи дори успява да пътува на Запад и да се види с брат си. В средата на 60-те се случва второ чудо в живота й - приятели откриват оцелелия в концлагерите Курт Кюперс, сина й. Началото на 60-те години е белязано с бум на световния интерес към руския авангард и Софи заживява с надеждата да увековечи името на Лисицки. Тя предава част от архива му в Третяковската галерия, в Централния държавен архив за литература и изкуство и на Запад. Подготвя монография за художника.
На 10 декември 1978 г. София Християновна умира и наследник на Ел Лисицки остава единственият му син Борис. През 1989 г. той емигрира от СССР със списък на картините от колекцията на доктор Паул Кюперс, първия мъж на майка му, събирана в ранните години на века в Хановер, Германия. През 1927 г., преди да замине за Русия, Софи оставя за временно ползване в Хановерския провинциален музей 13 шедьовъра от колекцията. Борис Лисицки, или, след напускането на СССР - вече Йен, усилено издирва тези творби, изчезнали от хановерските музеи през 1937 г., когато нацистите конфискуват произведенията на "дегенеративното" изкуство. Свързва се с фирмата "Т и Т-консулт" в Кьолн, с г-н Тусен. Стойността на някога скромната колекция от творби на приятели на дома Кюперс през 1990 г. вече е около 100 милиона марки.
Клеменс Тусен е известен сред тесните специалисти като нечистоплътен "ловец на произведения на изкуството". Започва кариерата си през 80-те в ГДР, когато се среща с колекционер, който е укривал творби на експресионисти първо от нацистите, после и от социалистите. По негова молба контрабандно изнася картини на Запад и ги продава за няколко милиона. Кой е "колекционерът", за кои картини става дума - историята мълчи. "Възнаграждението" позволява на Тусен да се установи в бизнеса и да се заеме с други изчезнали произведения на изкуството. В Ню Скотланд Ярд се пази Досие за изкуство и антиквариат (дело 636/95/S01) за картината "Делкакомани" на Рене Магрит, открадната през 1979 г. от брюкселския дом на евреина колекционер Хаим Перелман. След 12 години при наследниците на Перелман се появява адвокат на Тусен с новината, че картината е намерена и може да бъде... откупена. За услугата Тусен иска след продажбата на картината да му се изплатят 50% от получената сума. Картината се оценява на 3 - 4 милиона марки. Собственичката Ноеми Матис-Перелман се свързва с полицията. Оттам й препоръчват да подпише договора. Плановете на полицията са много прости: картината ще трябва да се появи в Лондон, където ще може да се конфискува като крадено произведение на изкуството. Така и става: картината е конфискувана в Лондон. "Тусен и К." се разследва за укриване на имущество, придобито по престъпен начин. Прокуратурата отказва екстрадиция.
Тусен сключва с Лисицки младши договор, според който му се полагат "50% от продажната цена за положените усилия и направените разходи". В най-скоро време той вече е по дирите на три картини.

Паул Клее, Блатна легенда

Купена за 500 швейцарски франка през 1941 г. от Хилденбранд Хурлит, антиквар и доверено лице на Хитлер. През 1962 г. картината е продадена на търг в Кьолн за 88 000 германски марки и впоследствие няколко пъти сменя собствениците си. През 1982 г. я купува Мюнхенската галерия, Лендбаххауз. Там е изложена и до днес. Оценява се на 4 милиона дойче марки.

Василий Кандински, Импровизация - 10

След като е конфискуван от националсоциалистите, шедьовърът е купен за 100 долара от Фердинанд Мьолер, друг антиквар нацист. През 1951 г. той го продава на швейцарския антиквар Ернст Бейелер. Понастоящем тя е изложена в неговия фонд, оценява се на 30 - 50 милиона германски марки.

Грозде на полския авангардист Луис Маркусис

Ескиз за картината, рисувана с маслени бои. До началото на миналата година картината беше изложена в музея на кьолнската колекция на Лудвиг. Паричната стойност на ескиза е около 100 000 германски марки. Сбирката на Лудвиг връща "Грозде". Акварелът на Клее "Град на мухите" също е върнат. Тусен го намира в частната колекция на един японец. Според думите му, щом чул за някаква съмнителна история, индустриалецът от Киото веднага дал акварела на Лисицки срещу "символична сума".
Във всичко това се явява само един проблем - Борис-Йен Лисицки няма нищо общо с доктор Кюперс, първо, и, второ, лъже, че е единствен наследник, тъй като братята му по майка Курт и Ханс имат деца, които днес живеят в Дрезден и Москва: Олга Кюперс, Петер Кюперс и Анита Темплин. Те научават за наследството от пресата и си искат правата. Двете дъщери гостуваха на пресконференцията във Франкфурт.
Лъже не само наследникът, лъже и защитникът на интересите му г-н артдетективът Тусен, който се опитва да обвърже случая на Борис Лисицки със закона за връщане имуществото на евреите, заграбено от нацистите.
Това са проблемите, изнесени в книгата на Давид Маркиш. 36-те писма, адресирани до внучките, разкриват много истини, които Борис Лисицки и г-н Тусен предпочитат да укрият. Те не желаят и оповестяването на много документи, които доказват съвместните им машинации, но освен 36-те писма в книгата има публикации от пресата и е обнародван договорът, с който Борис Лисицки иска да накара двете си племеннички да се откажат от претенции върху наследството.
Дългогодишният семеен спор за наследяването и нечистоплътните похвати на една от страните предизвикаха бурни словесни схватки по време на представянето на преводното издание. Юрген Мершмайер, бивш пресаташе на Хелмут Кол и ръководител на пресконференцията, се опита да умири адвокатите на двете страни и да насочи разискванията към изследване на проблема за изнесеното изкуство, повдигнат в книгата. Интересите на внучките се представляваха от Кристоф фон Берг, който се прочу с това, че успя да прибере за ФРГ от аукциона "Сотби" съкровища на готска катедрала.
Доктор Вили Корте, адвокат и историк, който през последните 15 години се специализира върху реституцията, категорично подкрепи внуците и блестящо анализира разликата между трофейно и крадено изкуство, като разкри преиначаванията и изопачаванията на г-н Тусен. Хектор Фелициано елегантно призова г-н Тусен, който прибира от подопечните си 50%, да не се прави на закрилник на сираците. Тъй като "първо, не е такъв и, второ, изобщо никой не му вярва". Защото, щом намери търсеното произведение на изкуството от името на клиента, който го е наел, той предлага картината за продан и прибира половината печалба.
За да станат ясни мащабите на тази напаст, нека припомним случая с Малевич.
Колекцията - 70 единици - е донесена от художника в Германия и е оставена там у приятели.
Оцелява по време на хитлеристката борба срещу "дегенеративното" изкуство, но е съсипана точно преди победата над фашизма: по време на бомбардировките на Берлин най-големите платна са унищожени. Само в Бавария и в Хановерския музей се запазват за потомците по-малоформатните творби. Именно в хранилищата на Хановерския музей през 1935 г. Алфред Бар, директор на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, който обикаля Европа в търсене на експонати за прочутата изложба "Кубизъм и абстрактно изкуство", открива творби на Малевич. Александър Дорнер, директор на музея в Хановер, ги дава на Музея за модерно изкуство и "Буш-Райзингер" като експонати, предоставени за временно ползване с условието да бъдат върнати при поискване от "законния собственик, след като с документи потвърди правото си съгласно закона". Тусен се наема да представлява наследниците на Казимир Малевич. В Полша, Русия, Туркменистан и Украйна той открива 31 наследници на Малевич и урежда ангажирането си, "за да изиска връщане на имуществото на Казимир Малевич, изнесено в САЩ през 30-те години, и да го върне на наследниците, съвкупни собственици на наследството в съответствие с подялбата". Седем години продължават преговорите с Музея за модерно изкуство и накрая той връща на собствениците картината "Супрематическа композиция", а за останалите 15 творби изплаща 5 милиона долара. От името на наследниците картината е предложена на търга "Impressionist & Modern Art Evening" от аукциона "Филипс" на 11 май 2000 г. Продадена е за 17 052 500 долара. И изчезва. Според слуховете новият й собственик е новият собственик на аукционна къща "Филипс".
Клемент Тусен категорично се противопостави на Давид Маркиш и другите по време на пресконференцията. Той съобщи, че не е сигурен дали ще продължи да работи за Борис Лисицки. Ще изчака решението на съда за картината, която е у Бейелер. Тъй като по-нататъшното сътрудничество може да му струва скъпо: според преценката му съдебните разходи ще възлязат на 10 милиона франка и в случай на съдебен процес в Швейцария ще ги плати загубилата страна, тоест може би самият Тусен. С това той обясни изискванията си за хонорар, равен на 50% от стойността на върнатата творба. Страстите се разгоряха, измествайки интереса от книжното слово към баснословните суми. Адвокатите на Борис Лисицки и внучките се препираха за правото на наследяване.
И само авторът Давид Маркиш се опитваше да призове събралите се да чуят основния акцент в тревогата му.
"Трийсет и шестте писма на забележителната германка Софи Лисицки-Кюперс - каза в словото си Давид Маркиш по време на представянето във Франкфурт - са не само и не толкова за ориста на семейство Лисицки, колкото за съдбата на културата и съдбата на носителя на голямата култура. Казано е: не режи клона, на който седиш. Клонът, на който седи човечеството, е културата. Нямам предвид националните култури, а общочовешката. Но човекът е жестоко създание, той реже, реже и реже. Най-големият враг на културата е войната. Тя не е само сблъсък на две армии, два бомбардировача, два танка. Войната е опит на една страна да лиши друга страна от културата й и да превърне така наречените врагове в скотове.
Историята ни учи, че две неща не може никога да се извършат окончателно: геноцидът, макар да има толкова опити спрямо различни народи, и унищожаването на културата. Написах тази книга, историята на семейство Лисицки, за да развия темата за съдбата на културата, с която всички ние живеем. Творбите на художници, писатели, композитори са проява на културата. За художника Музеят не е мавзолей и не е саркофаг, а дом, в който се съхраняват произведенията на изкуството, за да станат достояние и на бъдещите поколения. Може ли войната да унищожи музея? Да. Една бомба - и край. Загубим ли музей или експонат от музея, ние всички ставаме по-бедни, всички, които сме на клона на културата. Човечеството не е измислило нищо по-добро от музея, от стените му за опазване на изкуството. Може би потомците ни някой ден ще го съхраняват във виртуалното пространство. Но засега именно общуването с картината в музея е общуване със самия художник, картината излъчва духовната енергия на художника. Да разрушиш музея, да разбуташ стените му - това е все едно да се нахвърлиш на дете. В работата си по темата за руския авангард, в разгадаването на причините той да оглави световния авангард, аз размишлявах върху това, че наш дълг, на интелигенцията, на интелектуалците, е да запазим структурата на музея, да оставим възможност за хората да влязат и да видят какво е правено в изкуството преди векове и преди година.
Не вярвам във всеобщата справедливост, но вярвам, че може да се вършат добри дела и да се вършат не добри дела. Разбутването на музейната система не е добро дело. Картините следва да се излагат в музеите, а не да се измъкват оттам, за да изчезнат безследно някъде, където никой не може да ги види. Затова ще насоча всичките си усилия да привлека например ЮНЕСКО към разработка на нова система, каквато още нямаме, картините да се съхраняват в музеите, а наследниците да получават определени компенсации. Тогава ще премахнем опасността от произвол. Познавам мнозина потомци на художници, които одобряват подобна идея. Предлагам да се включим в разработването на правилник за запазване постиженията на човешката култура. Всъщност на този именно проблем е посветена книгата "36 писма", от която, надявам се, може да се извлекат някои поуки."
Давид Маркиш бие тревога и възнамерява да апелира към ЮНЕСКО и ООН, за да ги призове да съхранят Музея като защита на културата. Защото, както знаем от опит, фашистите идват и си отиват, а изкуството остава. И когато войната, антитеза на всичко живо, на самия живот, унищожава произведения на изкуството, с това съвременният човек вече трябва да се примири. Но посред бял ден в мирно време по чудо оцеляла през войната творба безследно да изчезне, да се свали от стената на музея по волята на находчив факир и манипулатор - с такова нещо е недопустимо да се примирим.
"Щом не умееш да създаваш и да пазиш - разрушавай!" - от времето на Херострат това е сигурен начин да влезеш в историята. Подобно местенце си е запазил вече и г-н Тусен. Заплаха е надвисвала днес над Музея като обществен институт, като общочовешко наследство. Отнемат ми картината и ми предлагат бял квадрат - празното място на стената, където до вчера висеше платното. И няма закон, който да защити правото ми да се развивам и усъвършенствам. В белия празен квадрат на стената, където до вчера беше Малевич, трябва да се изпише как и срещу каква сума е изчезнал. Нямаме нужда от името на този Херострат, за да го забравим. Достатъчно е името на директора на музея, по чието време е победило използвачеството. Тусен е в Музея за модерно изкуство по същата причина, по която се атакува Световният търговски център: искаш ли световен резонанс, Ню Йорк е мястото. Защо не претендира за Лисицки и Малевич в Русия? Защо не търси при онези, които унищожиха авангарда? Защото там няма какво да измъкне. Той е при тези, които спасиха изкуството. При които има закони и почтеност. И сметката му е точна.
Конфликтът в семейство Кюперс-Лисицки се разраства и книгата на Маркиш го прави достояние на обществеността, което е правилно, защото г-н Тусен и Йен Лисицки настояват за картини, върху които нямат права. Някои антиквари преговарят директно с внуците Кюперс - без участието на Лисицки и Тусен. И по една - за мен основна - точка вече са постигнали съгласие: картините остават в галериите. Благодаря им. И все пак въпросът не е кой е наследник. А дори да е, най-пълноправен наследник на творбите на всички Майстори, някогашни и бъдещи, съм преди всичко аз - и цялото цивилизовано човечество.
Авангардистите са искали творбите им да са достояние на хората по света, а не на внуците, чието съществуване не са и подозирали. Но и да са ги познавали, не са им били те грижата. Защото, ако грижата им бяха те, творците никога не биха влезли в открита конфронтация със своето време, с художествената традиция и с властта. Лисицки нямаше да умре от глад и студ в ледената къщурка в Сходня, ако рисуваше Сталин, а не черни и червени квадрати, долетели от космоса. Те щяха да са конформисти и придворни художници, та децата и внуците им да си живеят живота, а изкуството щеше да се превърне в блатно мъртвило. Думата "авангард" нямаше да съществува и нямаше да има кого Хитлер да нарича "дегенерати", Сталин - "космополити", а Хрушчов - "пидераси".

Сп. The Nation

Александра Свиридова
Превела от руски София Бранц

Александра Свиридова е известна руска журналистка и писателка. Автор е на множество публицистични текстове, повести и киносценарии. От 10 години живее в Ню Йорк.