Културно наследство
и културна политика
Културното наследство е иманентна ценност на обществото, чието значение непрекъснато ще нараства през XXI век. В условията на глобализация, наследството все повече ще определя избора на средата и качеството на живот. Трябва да го схващаме като мощен ресурс за духовно оцеляване, но също и като незаменим ресурс за устойчиво развитие. Следователно, неговото опазване е дълбоко свързано с интересите на държавата и с националната сигурност.
Затова в цивилизованите страни отношението на властите към културното наследство е мерило за политическа мъдрост и далновидност. Осъзнава се първостепенната значимост на този ресурс и се вземат мерки той да бъде съхранен и оползотворен. На другия край на тази цивилизационна ос е талибанската държава, която взривява своите световни ценности. Признак на цивилизованост е формирането на политика за опазване и използване на културното наследство, с три задължителни цели: идентификация на културните ценности (тежко на държава, която не е наясно със собствените си ценности!); физическо съхраняване на наследството, като невъзвратима ценност, намираща се постоянно на границите на застрашеност; използване на наследството за нуждите на съвременния живот. За реализацията на тази политика се приемат закони, регламентира се система за управление, осигуряват се финансови, човешки и материални ресурси.
С навлизането на света във века на информационното общество се изявиха нови тенденции на европейските културни политики в тази област, свързани с една нова визия за културното наследство и за неговата нарастваща роля. Променят се представите за самото наследство, разглеждано вече като цялостна "културна среда", включваща осезаеми и неосезаеми ценности; за дейността по опазване, схващана все повече като колективен обществен процес; за използването на наследството като ресурс за развитие. Това неизбежно се отразява върху законодателството, управлението и средствата за постигане на целите. "Къде сме ние" в този процес?
1. Законодателството, свързано с културното наследство, в много европейски страни бе допълнено, обогатено или тотално променено в духа на посочените тенденции. Навсякъде решително се усъвършенстват мерките, гарантиращи спазването на законите, включващи дори експроприирането на нестопанисваните имоти-паметници на културата (мярка, отхвърлена от нашето законодателство като "тоталитарна", но включена в Европейската конвенция за архитектурно наследство). Докато българският Закон е недопустимо остарял (от 1969 г.!); вече 12 години политиците не признават, че приемането на нов закон за културното наследство е абсолютен национален приоритет. Държавата е безсилна да спаси паметниците от иманяри и незаконно строителство.
2. Политиката за управление на културното наследство през последните години прие необходимостта от деконцентрация и децентрализация на системите за управление, за да бъдат обхванати все по-ефективно ценностите и местните партньори за тяхното опазване. Инстанциите стават все по-диалогични - анахронични са затворените високомерни институции, които единствени всичко разбират на фона на общото невежество. Докато българската система за управление е силно централизирана и концентрирана. Става все по-трудно и при най-добро желание да бъде осъществен държавен надзор върху 40-те хиляди паметника на културата, особено при хроническия недостиг на най-елементарното - средства за командировки. В същото време местните власти в повечето случаи са некомпетентни в областта на наследството, което ги прави ненадеждни партньори за управление.
3. През последните години извънредно много се усъвършенстваха европейските политики за финансиране на опазването на културното наследство. По принцип непрекъснато нараства обемът на публичното финансиране, но се случва и нещо много по-важно - държавата стимулира по всякакъв начин други източници на финансиране чрез: данъчни облекчения, освобождаване на даренията от ДДС, отчисления от туризъм, приходи от лотарии и др. Докато у нас съществува истински парадокс: държавните средства за опазване драстично намаляват (тази година се очаква да бъдат 4 пъти по-малко от миналогодишните, а общо те са с над 200 пъти по-малко от средствата преди 15-20 години!), без с нищо да се поощряват други възможни източници!
4. През последните години политиката за "интегрирана консервация" бе възприета от почти всички европейски страни, скрепена с две европейски конвенции, ратифицирани и от България. Става въпрос за координация между: дейността по опазване, археологическите проучвания и териториално-селищното устройство. У нас съществуват остри противоречия в тази област, които изригват при всяка новооткрита тракийска гробница и след всяка нова операция в историческите центрове.
5. Ефективното използване на културното наследство, без рискове за тяхната културна стойност, все повече става основен акцент в европейските политики, особено във връзка с културния туризъм. В България културният туризъм е на възможно най-ниско ниво; липсва ефективна връзка между "култура" и "туризъм", нещо повече, примерът на Несебър показва как наследството може да бъде компрометирано от определен вид "културен" туризъм.
6. Европейските културни политики приемат като основен постулат партньорството между държавата и неправителствените организации в областта на културното наследство. Съветът на Европа проведе международна конференция (Осло, 2000) и прие Декларация (Порторож, 2001) за незаменимата роля на неправителствените организации за опазването на културното наследство. Един изразителен пример за това в България е Националният комитет на ИКОМОС, който осигурява международни помощи за опазване на български паметници в обем, надхвърлящ държавните средства в тази област. Но все още държавата у нас не може да преодолее своето подозрение към тези свои партньори (особено, ако те се осмелят да бъдат неин коректив) и обикновено е безразлична към тяхното оцеляване.
Дори ако спрем дотук, налага се изводът, че културната политика у нас през последните години е била (и още е!) неадекватна на изключителния културно-исторически ресурс, който притежаваме. Очевидно, в трудния преход държавата не осъзнава достатъчно стойността на този ресурс - нито в духовен, нито в чисто икономически план. Ако културната политика в тази област не бъде цялостно преоценена, този ресурс неизбежно и необратимо ще деградира. Дори и да прежалим самите себе си, бъдещите поколения трудно ще ни простят, че сме ги лишили от самочувствие и от шансове за развитие.

Проф. д-р арх. Тодор Кръстев

Тодор Кръстев е професор в Архитектурния факултет, София. Известен специалист по опазване на наследството, той е дългогодишен директор на Националния институт за паметниците на културата. Председател е на ИКОМОС/ICOMOS - България.