Културна политика в България:
опит за систематизация
Да се обозре културната политика в последните десетина години е начинание, което изисква доста смелост: след няколко различни опита да се изяснят принципите, основанията и формите на държавната намеса, след няколко централни дебата и множество конференции и обсъждания, като че ли все още българското общество няма друга споделена позиция по културната политика извън критичната. Предприетият от две години насам опит за международно обединяване на усилията около изясняване на културните политики, по инициатива на Европейската културна фондация и ЕКЮМЕ-ЕСТ е нова възможност, която произведе доста наблюдения. По този повод ще си позволя да представя няколко наблюдения, почерпани от три различни гледни точки: първоначално на изследовател на културната история, или ако използвам утвърдилото се (в България) определение културолог; на второ място като администратор в областта на културата и най-сетне като представител на гражданския сектор.
Може би си заслужава да започна от основополагащия въпрос "Необходима ли е изобщо културна политика на държавно ниво?", защото отговорът в глобален мащаб не е самоочевиден. Двата възможни отговора съществуват в две типични и съвсем конкретни позиции, възприети от т.нар. стари демокрации. Американската гледна точка предполага, че потребността от създаване и ползване на културни ценности е индивидуална и групи от индивиди могат, респективно, да се обединяват в името на своя общ интерес било да създават, било да потребяват култура. Тези отделни гласове и обединения могат да създават институции, да лобират за подкрепа, и ако са достатъчно представителни, да включват в дневния ред на своите политически представители (на местно и щатско и много рядко на федерално ниво) действия и дори законодателни мерки. Но държавата не може и не трябва да се намесва регулаторно в тази дейност, нито пък трябва да привилегирова определени културни субекти с пари на данъкоплатеца. Естествената еманация на тази гледна точка е и доктрината на мултикултурализма - свободно съсъществуване и взаимодействие на равнопоставени култури без привилегироване от страна на държавата.
Втората позиция, представителна за която е френската гледна точка, настоява, че културата и равният достъп до нея са едно от основните постижения на демокрацията; че културата създава духовната общност, която свързва индивидите в общи и смислени дейности и поради това държавата е пряко задължена да гарантира запазването й и осигуряването на достъпа на гражданите. Това е националната гледна точка, в която малцинствените култури имат право на изява и подкрепа, но заемат второ място най-вече поради това, че отразяват интересите на по-малки (малцинствени) групи хора.
В опит да се обединят двете гледни точки беше третиран и решен въпросът за културата в документите на обединена Европа. Още през 1954 г. е приета Европейската културна конвенция, подсилена от Декларацията за културните цели, приета от министрите на културата на Европейската общност, но като цяло позицията на страните членки е, че културата е приоритет на всяка отделна държава, но не и на Европейския съюз като цяло. Поради това не съществуват никакви задължителни документи - в договора за създаването на Европейския съюз се казва единствено, че "общността ще взима предвид културните аспекти в своите действия по други клаузи на този договор" (член 128, параграф 4 на секция IХ). От друга страна, признавайки важността на културата като един от основните езици на модерното общество, Европейската комисия и Съветът на Европа са разработили и прилагат известен брой препоръки и декларации, които очертават областите на съгласие около важни теми и общите принципи. Те обявяват програми за насърчаване на културата, които са изградени на общосъстезателен принцип, но едновременно се вписват и в определени, често негласни квоти. Както знаят почти всички, които се занимават с култура у нас, единствената част от Acquis communautaire, която се отнася до културата, е главата "Култура и аудиовизия" и тя беше успешно затворена от България, защото не изисква постигането на някакви масови стандарти, а просто възприемането на няколко основни принципа, уредени законодателно.
В контекста на тази философско-политическа и институционална рамка се развива и българската културна политика. Сред външните фактори, които усложняват фона на взимането на решения, са обаче и някои по-общи проблеми на българското общество в пътя му към Европа: например изискването за функционираща пазарна икономика и възможностите й за оцеляване в конкурентната среда на Европейския съюз. Според тази философия, субектите в пазарното поле не могат да получават никакви преференции, например освобождаване от данъци, защото това ги поставя в привилегировано положение и нарушава принципите на свободно съревнование. Известна отстъпка е допускането на по-ниски ставки за ДДС за определени културни продукти, както и възможността за държавна подкрепа за културата, която "не ограничава състезателността". Друго важно обстоятелство е критиката (от страна на Европейския съюз) към българската политика по отношение на малцинствата, които освен че са дискриминирани, не са и интегрирани културно.
Ако външните фактори при формирането на културна политика са добре известни на администрацията и ирелевантни за творците и публиката, то вътрешните обстоятелства са фатално познати и затова само ще си позволя да ги припомня, за да стигна до основния си аргумент. Българското общество за целия стогодишен период на модерното си съществуване е възприело културата като ценност per se, намираща се под закрилата на държавата по презумпция. Строителството на националната държава след 1878 г. неизбежно се обляга на културата, за да произвежда национална идентичност и в усилията си да строят (или критикуват строителството на) държава, българските интелектуалци използват цялата палитра на художественото творчество. Всички важни екзистенциални дебати на българското общество се случват не толкова в парламента, колкото в сферата на културата и медиите (тогава наричани вестници). Държавата от своя страна се заема с интензивно културно строителство - създаване или усвояване на институции, които я легитимират като модерна европейска държава по примера на Франция, Белгия или Германия. В същия идеологически подход социалистическата държава присвоява културата като език и съответно се занимава с културно строителство, което не може да бъде оставено на някакви граждански субекти, дори и да съществуваха такива. В резултат на това, през годините на социализма България има "силна" и "ясна" културна политика: държавата плаща и поръчва музиката. Като оставим настрана идеологическите аргументи, това, което произведе този модел, е ситуацията, в която и "творците", и "народът" споделяме непоклатимото убеждение, че държавата може и е длъжна да се грижи за културата.
Първата криза във взаимодействията държава-култура (отново оставям настрана идеологическите сблъсъци и терзанията на артистите и интелектуалците в предходния период) възникна още в зората на демокрацията, когато разразяването на икономическата криза открои съвършено ясно факта, че държавните средства са крайно недостатъчни и доколкото ги има, трябва да се харчат за неща като заплати, медицинско обслужване, помощи за безработни и пенсии. Бюджетът бързо се отля от културата към социалната и икономическата сфера и осъзнаването, че културата не е приоритет на държавата, постепенно се превърна в осезаема реалност. След въвеждането на валутния борд и със загубването на част от националния финансов суверенитет ситуацията се артикулира публично и се институционализира. Истината е, че кредиторите на България нямат никакви симпатии към длъжници, които настояват да харчат чужди пари за поддържане на луксозни дейности като култура и изкуство.
Като цяло в България в момента съществува следната патова ситуация. От една страна, държавата се управлява от валутен борд, под опеката на Международния валутен фонд - организация, белязана освен от пристрастие към монетаризма, и от силната англосаксонска или по-скоро американска политическа философия на неолиберализма, опряна на три кита: либерализация, приватизация, дерегулация. Фискалната политика на страната, а чрез нея и цялата изпълнителна власт, включително бюджетирането и управлението на отделните ведомства, следва криво-ляво този модел. В тази ситуация културният сектор трябва да докаже полезността и устойчивостта си в условията на пълна свобода, включително и от привилегии.
От друга страна, доминиращата нагласа както сред публиката и творците, така и, впрочем, сред самите администратори на културата, е френският, етатистки модел, който смята държавата за ключов участник в културното поле. В последните десет години първите администрации на Министерството на културата се сблъскваха с проблема правене на култура по време на безпаричие, а от 1997 г. насам - с втвърдената версия "културна политика по време на борд". Истината е, че те нямаха и нямат полезен ход, който да запази и агнето цяло, и вълка сит, ако агнето не се превърна в някаква по-мускулеста метафора. Затова културната политика сновеше между няколко възможности - мъчителни реформи за въвеждане на ефективност в културните институции; опити (повечето безуспешни) да се извоюват от правителството някакви отстъпки (облекчения, данъчни отстъпки за спонсорство, преразпределение на приходи от хазарта, условия на пенсиониране и т.н.) и инцидентни успехи да се отвоюват суми за някакви дейности, преценени като належащи.
Като цяло, въпреки известни крачки назад, вляво или вдясно, българската културна политика се придвижва в сравнително ясна посока, базирана на ясни принципи - борба за запазване на регионалната мрежа от културни институции, но при строга преценка на нуждите и на качествата им; опити да се орежат сухите клони чрез обединявания, нови форми, въвеждане на вътрешни йерархии; децентрализация; въвеждане на състезателност при разпределяне на фондовете и т.н. Няма да коментирам приложението на тази политика, защото не това е темата на настоящите разсъждения. Законът за закрила и развитие на културата, макар и критикуван напоследък, напълно потвърждава римското правило Dura lex, sed lex - той стана текст, който за първи път се опита да "разпише" културната политика в правила, като част от обществения договор.
Тук ще си позволя да нахвърлям няколко посоки, в които ми се струва, че трябва да се центрират усилията на партньорите, разбира се, при положение, че съществува желание за партньорство в двата елемента на съчетанието "културна политика" - културата и политиката. Културните участници - творци, мениджъри и пр. - носят огромната отговорност и тежката задача да убедят себе си и обществото, че културата не е ценност сама по себе си, че тя не е бял слон сред мръсните ни улици, а инструмент за развитието на индивида и обществото, част от качеството на живота и именно заради това заслужава внимание и грижа от страна на взимащите решения. Културните субекти трябва да изграждат собствената си политика и коалиции, които да я защитават.
Задълженията на държавата са в друга посока. На първо място, културната политика се състои в създаването на подходяща среда - законова рамка, чисти и ясни подзаконови актове, които да определят правилата на играта. Привличане на широк и представителен кръг от културни субекти (професионални общности, неправителствени организации и др.) в изработването и публичните обсъждания са абсолютно задължителната форма на подготовката на тези закони. Подзаконовите актове - правилници, нормативи, правила и пр. - трябва да бъдат абсолютно и задължително публични, достъпни на всеки, до когото се отнасят.
На второ място, културната администрация както на централно, така и на областно и местно ниво носи задължението да осигурява финансиране. Убедена съм, че в страна като България, където част от културните нагласи е очакването държавата да подпомага културата, следва да променяме държавата, не културата. Очевидно българската традиция се вписва в европейския модел, към който сме се насочили така или иначе. В тази сфера държавата има като първа отговорност защитата на националното културно богатство под формата на културно наследство, паметници, етнографско богатство, фолклорна, книжовна традиция, националните културни институти, институции като читалищата и пр. Културното богатство е ресурс, който е притежание на цялата общност от граждани и държавата (в лицето на конкретната администрация) е само временният пазител, отговорен за него. Право на всеки български гражданин е право на наследство и държавата е попечителят, който се грижи то да не се попилее.
Що се отнася до живата култура, до творчеството в условията на безпаричие и валутен борд, смятам, че трябва последователно и безкомпромисно да се прилагат ясните принципи на меритокрацията и състезателността. Парите за раздаване могат да са малко или много (по-вероятно малко) и държавата очевидно е един от субектите, които ще трябва да приучат българските творци да оцеляват. Културната администрация от своя страна трябва да мобилизира силите си не в разпределянето, а в осигуряването на средства откъдето е възможно: пълнене на Фонд "Култура", на все още редките общински Фондове "Култура" (или други подобни) чрез извоюване за неправителствените, включително и културни организации, на проценти от приватизацията (както в Словакия), от данъчните вноски (както в Унгария), от хазарта (както беше предложено, но не се прие), от държавната лотария (както е в момента в България). Държавата трябва да се бори за навременното плащане на членските вноски, които ни отварят достъпа до програмите на Европейския съюз, за включването на страната в организации, разпределящи субсидии, за предоговаряне на по-изгодни условия, за сключване на двустранни спогодби, за ухажване и осигуряване на частни неправителствени или корпоративни донори и т.н.
Министерството на културата, институцията, натоварена с държавната културна политика, ще си остане боксова круша на всички недоволни, а те няма скоро да намалеят. Неговата единствена линия на защита трябва да бъде тоталната прозрачност, диалогичност и видимите за всички отвън усилия да отстоява позицията си на лобист на културата, а не на "тежка ръка" на държавата.

Райна Гаврилова

Райна Гаврилова е завършила история в Софийския университет "Св. Климент Охридски", доктор на науките, преподавател по История на българската култура (ХV-ХIХ в.) в катедра "История и теория на културата" във Философския факултет на Софийския университет. От април 2000 г. до юни 2001 г. е заместник-министър на културата. От октомври 2001 г. е изпълнителен директор на Фондация "Отворено общество" - София.