Читателят има право
да знае истината
- Моят първи въпрос е: има ли във Великобритания или в Америка, най-общо в англоезичния свят, учени, които знаят за какво всъщност става дума? Най-малкото такива, които споделят друга хипотеза за Шекспир, различна от традиционната?
- Да, разбира се, и в Англия, и в Америка споровете за това кой е бил Великият Бард продължават почти двеста години. И те започват тъкмо в Америка и в Англия.
- Как започват?
- Няма да повтарям вече написаното в моята книга. Но защо възникват съмненията? Защото между това, което можем да научим за автора от произведенията на Шекспир, и това, което постепенно става известно за човека, когото смятат за Шекспир, зее пропаст, каквато няма в цялата история на световната култура. Противоречия, разбира се, се срещат - да, човек може да пише благородна поезия, а самият той да бъде невзрачен, незабележим, може да куца в морално отношение и това да е нещо обичайно за него; в живота се случват и такива неща. Но чак такава пропаст, такава бездна в историята на световната култура няма. И това, забележете, се отнася за най-великия драматург и поет на всички времена. В най-общи линии, за какво става въпрос? От Шекспировите произведения постепенно започва да се изяснява, именно постепенно (в началото нищо не са подозирали и не са знаели), че това е бил един от най-образованите хора на своето време, владеещ няколко чужди езика, притежаващ гигантска библиотека и несравним лексикален запас - около двайсет-двайсет и пет хиляди думи, докато в същото време Франсис Бейкън е боравил с осем хиляди; тоест разликата е толкова голяма, че се съмняваш това един човек ли е. Не е имало такъв, който да разполага с подобен гигантски лексикон, невероятна библиотека, огромна ерудиция в най-различни и разнообразни области на културата, познание за живота и обичаите на най-привилегированите слоеве на обществото - аристократите, които са трудно достъпни. Това се вижда в произведенията. То е нещо, по което днес вече никой не спори. Да кажем, професор Бълоу посвещава много години от живота си, за да събере всички литературни текстове, които Шекспир използва в своите произведения - и английски, и френски, и италиански, и антични, и т.н, и т.н. Те заемат осем тома с обем 4000 страници - огромна библиотека, дори е трудно да си го представим. Това - от една страна.
От друга - какво знаем за човека, когото смятат за Шекспир. Аз ще го наричам Шакспер. Той така е записан и при кръщението си, и при погребението си, така са го знаели всичките му близки и роднини и за това има документи. Не мога да го наричам Шекспир, защото аз твърдя, че Шекспир е друг. Ако не ги разграничим, ще излезе, че се съмняваме дали Шекспир е написал Шекспировите произведения. В действителност това е нещо, в което никой не се съмнява - Шекспир си е написал произведенията, но кой точно е бил Шекспир - това е въпросът.
Какво обаче е известно за човека, наречен "Шакспер" - кандидатът с най-много застъпници за "Великия Бард". Първото и най-страшното е, че цялото му семейство, без изключение, е било неграмотно: баща му, майка му, съпругата му и дори децата. Най-ерудираният и образован човек в тогавашния свят е имал неграмотни деца; не се е потрудил да ги образова и ограмоти поне дотолкова, че да се подписват със собствената си фамилия. Вероятно само едната му дъщеря е можела да се подписва - съмнително е, но все пак не е изключено. Другата поставя кръстче. Следователно е била неграмотна. Не е въпрос на болест - нормална жена, имала е деца, семейство. Говоря за Джудит. Тоест цялото му семейство, включително и децата, е било неграмотно. Това никой не може да го обясни. Е, правят се опити от рода на: сигурно не го е било грижа... Как да не го е било грижа? Прочетете Завещанието - там всеки пенс е вписан. Също - как ще омъжи дъщеря си, колко ще му струва, каква зестра ще й даде, колко хамбара, колко пенса за други разходи, изобщо - грижовен баща е бил. И често е живял в Страдфорд.

- Добре, но как мислите, защо името точно на Шакспер...
- Мисля, че разбирам въпроса ви - защо него са започнали да смятат за Шекспир?
- По-скоро има ли и ако има, в какво е връзката между двамата?
- Нека довърша предишния въпрос. Говорехме за това какво е известно за Шакспер. Неграмотно семейство, включително и децата - най-страшното. После, занимавал се е с лихварство. Не особено почтена работа, но и такива изключения има; още повече, че неграмотните деца и лихварството могат да се обвържат, не си противоречат. Липсват обаче каквито и да било потвърждения, че в дома му е имало поне една книга. Казват - от други личности също нищо не е останало. Не е вярно. От всеки е останало по нещо. А от него - нито ред, написан от ръката му. Ами ръкописите на литературните му произведения? Никакви, дори най-небрежни драсканици - нищо не потвърждава, че е можел да чете и пише. Вземете, да кажем, Джонсън - неговата библиотека е горяла два пъти. И въпреки това са оцелели много от книгите му, автографи. Само в библиотеката "Фолджър" във Вашингтон се пазят около петдесет. От всеки по нещо е достигнало до нас - от едни ръкописи, от други книги от личните им библиотеки, писма на съвременници. Него кой го е познавал? Никакво потвърждение, че този човек някой го е познавал; ако в дома му е имало дори една книга, пък ако ще и Библията, пак би било доказателство. А всъщност - нито един ръкопис, който да удостовери, че е можел да чете и пише. Поне имаме основания да се съмняваме в това. Какво, толкова ли е трудно да научиш някого да се подписва, особено ако става дума за децата ти? Така че този човек, занимаващ се с лихварство, имащ неграмотно семейство, откупил дори църковен десятък (тоест всеки фермер е бил длъжен при извозването на кола сено да му плаща по няколко пенса) оставя потресно завещание - завещание на недодялан дюкянджия. Удивително е усърдието, с което се отчита всеки пенс, а пък не се споменават никакви книги. А книгите са стрували скъпо. Такъв е този човек и него го смятат за най-великия писател на човечеството. Та дори на рождения му ден ЮНЕСКО отбелязва международния ден на книгата. В цял свят денят на книгата се отбелязва в чест на човек, който, между нас казано, не е умеел да чете и пише! И това ако е работа... Вижте как ни разиграват, как добре си играят с нас!..
А сега да отговоря на вашия въпрос. В книгата съм го написал, затова съвсем накратко: всичко е направено съзнателно и изцяло след смъртта му. Шакспер умира през 1616 г. В цяла Англия никой не отронва нито дума за неговата смърт. А е било прието, когато почине някой повече или по-малко известен поет, колегите му по перо да посвещават на паметта му стихотворения, елегии, издавали са се цели сборници, писали са епитафии, изобщо събитие от такъв характер се е отбелязвало. А какво остава да умре писател, при това признат в своето време?... (Е, признат от определени образовани слоеве. Защото в средите на търговците и занаятчиите деветдесет процента от жените и петдесет-петдесет и пет процента от мъжете са били неграмотни. А сред селяните - още повече, почти стопроцентово.) Никой не се трогва. И ето че седем години след смъртта му в черквата в Страдфорд е поставен паметник, а след още около половин година, през 1623, се появява книга - еднотомник, луксозно издаден, както англичаните го наричат - "Великото Фолио". Някъде в него се намеква, че такъв човек наистина е съществувал. Конкретно намекът е свързан със страдфордския паметник. Паметникът - повече от скромен - има странен надпис: "Спри се, минувачо, и прочети, ако можеш..." Там не се казва директно, че това е драматургът, но косвено можеш и да си помислиш, че е той.
Това става след седем години. Попитайте който и да е английски или американски професор по английска литература защо книгата се появява точно през 1623 година? Най-великата книга в историята на английското книгопечатане! Равна с Библията! Те не знаят. Как защо, казват... Ами ей така. Нямат отговор. Аз мога да дам отговор. Разбира се, хипотетичен. Но той се основава на определени факти. А фактите показват, че някой разиграва велик фарс, велика игра, представяйки един, както се разбра, неграмотен човек за най-забележителния драматург и поет на човечеството.
Организацията започва, докато е бил жив, а основната работа е свършена седем години след смъртта му. Фактите, които привеждам, показват, че нещата са направени умишлено, че е разиграна игра. Но за какво е била тази игра? Това някакъв театър ли е? Онези, които задават подобни въпроси, не разбират, че става дума за "пиесата на пиесите". Играта е елемент от битието. Творецът създава света и създава играта. Как - можем само да гадаем... В тази история има елемент на игра и насмешка. Усмивка!

- А мистификация има ли?
- Велика при това. И мъдра. Подобна на мъдростта на Еклисиаста. Защото е обмислена. Хората, които стоят зад нея, са имали подобна възможност. Те са били много влиятелни и близки до краля.
- Добре, защо все пак е направено всичко това?
- Заради удоволствието от играта.
- Ясно, но името "Шакспер" не съвпада с името "Шекспир".
- Разликите са минимални.
- Така е. И въпреки това, "Шакспер" нищо не означава, докато "Шекспир" означава много. И каква е връзката между този човек от Страдфорд и Рътланд, да речем?
- От ХVIII век нататък, когато се заражда традицията произведенията на Шекспир да се изучават задълбочено (защото по-рано са го смятали за дете на природата), изведнъж се оказва, че е невероятно образован човек... Понякога се налага да се правят предположения и догадки. Аз обикновено своите предположения и догадки не публикувам, докато не ги проверя. Защото винаги съм мислил, че когато си позволиш да оповестиш догадки, помагаш на консерваторите; тях не ги интересува нищо и започват да те атакуват, че претенциите ти за истина са подплатени само с хипотези. И са прави. Догадките, хипотезите трябва да се проверяват. Когато търсиш доказателства във вярната посока, ти постепенно попадаш на факти. Аз, като открия факти, дори само няколко, за да подкрепя хипотезата си така, че да я превърна в научна, вече я споделям. Е, има хипотези, за които не намираш потвърждения. Тогава се налага да се простиш с тях. Или да ги консервираш.
Накратко, Шакспер е бил отракан, безцеремонен човек, от когото всичко може да се очаква. Грийн го нарича "John Factotum", тоест "Каквото обичате", "Моля, заповядайте", "Даваш - взимаш"; може и да ти донесе каквото ти трябва, и за хубаво вино да затича, и, с извинение, в някой бардак да те уреди. Та този тарикат просто се е случил "под ръка". Виждате с какво се е занимавал - с бракониерство, жени се за една дама, осем години по-голяма от него, от която е получил неголяма зестра, давал е пари с лихва...

- Но все пак има доказателства, че е ходил в Белвоар...
- О, най-главното е какво отношение е имал към театъра. Твърдят, че е бил актьор. Няма никакви следи за това. Защото, известно е, например, Бърбидж е бил трагик, Кемп - комик, а какви роли той е играл, не е известно, играл ли е изобщо - също не е известно. Най-много в някакви масовки да е участвал, но и това не знаем. Знаем обаче, че е бил "на повикване" за пари. Момче за поръчки. И се оказва добре дошъл за тези няколко лорда. Как се е подвизавал в някои театри? Това е сложен въпрос и по него се спори. Аз имам свое мнение. Мисля, че е започнал от театъра на Пембрук. Този театър е свързан с Мери Сидни-Пембрук, тази забележителна, възхитителна жена, която също е част от груповия портрет "Шекспир".
- Не само Елизабет Рътланд, така ли?
- Тя в по-голяма степен, докато Мери Сидни е била нещо като редактор на Великото Фолио, това също е факт. Американската преводачка на моята книга се свърза с една английска историчка и от нея научи, че в Англия също има няколко души, които смятат, че Мери Сидни е била редактор на Великото Фолио. Но те не разполагат с факти. И тя ме помоли да им съобщя с какви факти аз разполагам. Обади ми се по телефона тази дама, аз й казах няколко неща. Например, започва печатането на Великото Фолио и изведнъж го прекъсват за цяла година, тъй като Мери Сидни внезапно умира от шарка. Това е много сериозен факт. Има и други, разбира се.
Но да се върнем към самия Шакспер. Та значи, става дума за човек, оказал се просто добре дошъл за Пембрук, а и за младия Рътланд, който е бил в техния кръг: Рътланд, Саутхамптън, златната младеж по това време. А както знаете, подобни млади хора, които разполагат и с пари, и с възможности, не винаги се държат по най-подобаващия начин.
- Тази история малко ми напомня за случая, при който Клавдий става император на Рим.
- Да, същият случай. Нищожният Клавдий... Почти както в нашата недалечна история нищожества са... Но, както и да е. Още в Еклесиаста е казано: всичко е въпрос на случайност. Нормално е. В нужния момент някой се оказва на подходящото място. Вижте Путин - млад, владее чужди езици, трезвомислещ, спортен тип... Най-сетне един нормален човек, особено след другите ни президенти. Може, в края на краищата, и от него нищо да не излезе, но в нужния момент той се оказа на място - и някой го препоръча на Елцин; друг е въпросът, че човекът, който го препоръча, после излезе от играта - Березовски излетя, та се не видя, а Путин остана. Тук случаят добре проработи. Същото и с Шакспер - случаят е работил за него. Харесало се е името му - "Shakspere" прилича на "Shakespeare", "Разтърсващото Копие". Има предположения (те обаче се нуждаят от доизясняване), че студентският прякор на Рътланд е бил или "Ланселот", или нещо от рода на "Разтърсващото Копие". Това обаче, пак повтарям, са предположения. Станало им е обаче интересно - "Шакспер" - "Шейкспиър", "Разтърсващото Копие"! Този дебил! Дебил, дебил, а виждате вече четири века каква роля играе. Герой! Но, защо казвам това. Защото консерваторите са охранители, не по-лоши от полицейските: "Ах, културата! Културата трябва да се пази!". Само че това не е работа на полицията. Нека пазим културата, но да не й пречим да се развива, да живее, не трябва да пречим на науката. В това няма нищо лошо. И за Шакспер също нищо лошо няма. Четири века се справя с такава невероятна роля! Заслужава похвала! Смее се на цялото човечество. Появява се отнякъде, решават, че е подходящ, а иначе в живота почти не е бил известен, никой не е подозирал, че играе някаква роля. Приживе никой нито веднъж не го е споменал като поет или драматург. Никой! Всичко - след смъртта му. А когато основните автори умират, когато нито един вече не е между живите, тогава влиятелни хора - в това число синовете на Мери Сидни, родственици на Елизабет Сидни и приятели на Рътланд - правят всичко: завършват редакцията, издават Великото Фолио и поставят паметничето. И оттам нататък започва да работи времето. Е, елементарна провокация е имало - ами биографията, други неща... И ето че след четиридесет-петдесет години - какво, интересувате се от Шекспир? Къде е той? Моля, ето паметничето, ето ви и книгата, в нея пряко нищо не е казано, но все пак някакви намеци за страдфордския монумент има - ето го. И нещата тръгват. Но постепенно започва съпоставка на фактите, които невероятно си противоречат. След сто-сто и петдесет години се появяват и съмненията.
- Защо обаче се получава така: Бен Джонсън, да кажем, пише от свое име и е добър, прекрасен драматург.
- Е, в сравнение с Шекспир... Но така е - и Шекспир има произведения от различна класа. "Тит Андроник" сте чели. Слаба работа, детинска работа.
- И все пак, Шекспир има невероятно силни произведения. Тези, които са писали от негово име, които са били Шекспир, така да се каже, защо не са искали да издадат творбите от свое име?
- Не са отдавали голямо значение на това. Така излиза. Пък и за аристократите тези неща не са били от голямо значение. Това не се е смятало за позор, тъй като някои аристократи са писали, но и слава не им е носило. Те са разбирали преходността на световната слава. Какво е славата? Човек си отива, за какво му е тя? Какво му предлага? Който разбере това, за него славата няма значение. Още повече, от всеки се е вземало по нещо, после Мери Сидни го е редактирала и ето ти го Великият Поет! Точно както при Кориът - от придворния шут-пияница Томас Кориът създават Принца на поетите и Най-великия пътешественик, обиколил света пеш.
- Казано на руски, Козма Прутков...
- Точно така, в книгата и аз ги съпоставям. На Козма Прутков обаче не му провървява. Понеже се ражда в Русия. Ако се беше родил в Англия, и до ден днешен да е жив и здрав, защото англичаните обичат традициите, обичат да си играят на традиции. Но въпросът е важен. Тези аристократи, първо, не са отдавали значение на творчеството си, и второ, съвсем съзнателно са създавали най-великия поет и драматург в света. За себе си са го правили - за удоволствие и забава. А и покровителите им са били изключително влиятелни - начело със самия крал Джейкъб, който е бил посветен в играта. При Елизабет I цялата история малко или повече все още е прохождала. Тя най-вероятно е гледала несериозно - някой от приближените й си прави гаргара, голяма работа! Докато Джейкъб е бил пряко намесен и ангажиран. Не е изключено - това, разбира се, не мога да го докажа, но има предположения, - че и той самият е участвал. Части от "Макбет" не е изключено да са негови. Той по принцип е пописвал, в това число и не лоша поезия. Предпочитал е да пише научни трактати, не особено убедителни. Това обаче не мога да го докажа. Не бих написал неща, които да зарадват опонентите ми. Но е допустимо. Има резон. Аз не давам отговори на всички въпроси. Но който се е занимавал с Шекспировия въпрос, е разбирал, че това не може да е човекът Шакспер. За съжаление, много от изследователите се натъкват на различни следи. И са готови прибързано да обявят някого за Шекспир. Например: Бейкън е Шекспир! Или Оксфорд, особено днес. Или пък Марлоу. Следите обаче не водят в една посока. Ако е бил само един човек, отдавна да са го разконспирирали. А общата посока ни води към определен кръг: двойката Рътланд, Саутхамптън, Пембрук и още някои. Всъщност, в какво се състои проблемът? Не да се обявява поредният кандидат (Шакспер също е кандидат, макар и заемащ първото място), а да се изследва.
Вижте сборника на Честър - поемата "Фениксът и Гълъбът". Тя съдържа много перспективна посока, която води към този кръг и към двойката Рътланд. Двойката не изчерпва всичко, но е важен ключ. Сега е необходимо да се доведе докрай изследването на водните знаци. Не е възможно тези водни знаци да се срещат само в тази книга. Още някъде има от тази хартия. Трябва да се уточни. Книгата е създадена за определено време, но излиза през 1612 г., в нея се оплаква смъртта на тази необикновена двойка. И Джонсън почти открито говори за това, той е бил техен много близък, дори е водил кореспонденция с Елизабет Рътланд. Правил й е посвещение, следователно я е познавал, познавал е Люси Бетфорд, целия кръг. Ето и перспективната посока: сборникът на Честър, Джонсън, Кориът, Мери Сидни Пембрук. Необходими са конкретни изследвания. Аз по-рано съм изследвал част от тях, но без да споменавам накъде водят. В Америка е издадена една моя работа, но в нея не се засяга Шекспировият въпрос, има само намеци. Трябва да се правят конкретни изследвания и да се проверяват фактите. Това може да отнеме и десет години, може да отнеме и сто. И какво от това?

- Любопитен е въпросът за ръкописите. Първо - защо ръкописи на Шекспировите творби няма, и второ, можем ли да кажем, че Томас Кориът е своеобразен вариант на Шекспир?
- Той е облекчен вариант на Шекспир. Аз обаче ви предупредих, че не съм в състояние да отговоря на всички въпроси. Че няма ръкописи - няма, това е констатация. Защо обаче няма ръкописи? Някои факти могат да се тълкуват по различен начин. Възможно е, доколкото са разигравали историята, първата им работа да е била да унищожат ръкописите. Ясно е защо - ръкописите доказват авторство. Все пак ръкопис на една песен от "Дванайсета нощ" е намерен, почеркът прилича на този на Рътланд. Негов или не, в замъка му е бил намерен. Единственият засега ръкопис. Това е факт. Известно е, че в този дом поне веднъж Шакспер е получил пари. Седем-осем месеца след смъртта на Рътланд. И после - ни следа. Може и да се е разболял, но е малко вероятно. По-скоро са му заповядали да се маха от Лондон, той се е махнал, за да не се мярка пред очите на хора, които не обичат да повтарят заповедите си. Приключил е набързо с каквото е имал и се е омел. Бил е здравеняк. Продължил е още четири години да се занимава с обичайните си неща - с лихварство, купувал е имоти, колиби... Перспективната посока е тази. Обаче най-често хората се интересуват припряно: кой е бил Шекспир? Много сложен въпрос. Ще стигнем и до него с течение на времето, но нека вървим по научен път, нека изследваме конкретно фактите. Предстои в оксфордско списание да бъде публикувана кратка статия за водните знаци в сборника на Честър от една моя позната, която беше аспирантка в университета там. Аз изследвах в библиотеката "Фолджър" около двеста книги. Тя - около шестстотин и седемдесет в Оксфорд. Не е изключено, разбира се, книгата да е отпечатана и във Франция. Имало е такава практика, а и хартията е френска. Ако повече хора вземат участие, ако, да кажем, открием десет-двайсет книги, описани или забелязани от библиотекарите или консултантите, ще хванем нишката. Не е възможно такава хартия да е използвана само за една книга. Вярно е, че те са били много предвидливи хора, много хитри, всичко са изпипвали, но дай Боже да не са съобразили това. Шрифтът например. Тоест, факти има, но трябва да ги изследваме докрай. За да потвърдим хипотезата. Аз намерих много потвърждения. Но трябват още, за да не останат съмнения у никого, че това произведение, тази поема е реквием, посветен на смъртта на двойката Рътланд. Кой го е писал - по-нататък също ще се изясни. Или пък Кориът. И досега се смята, че той е велик пътешественик.
- И във всички енциклопедии фигурира със своя биография. Но вие споменахте за болестта на Рътланд. Какво може да се каже по този въпрос? Що за странна двойка са били те с Елизабет? Аз бях поразен от взаимоотношенията им, както ги описвате в книгата.
- Елизабет е дъщеря на Филип Сидни. Него са го наричали "Богоподобният Сидни", пазели са авторитета му, той е известен и като "Великият Феникс". Бил е най-почитаната фигура в тогавашна Англия. Тя е единствената му дъщеря и единствената наследница. И това, че й избират този годеник, този мъж - е, те не са знаели какъв може да се окаже, разбира се - но фактът, че е именно той, означава, че не е случаен. Дъщерята на Сидни не може да се сгоди за когото и да било. На нея й е искал ръката дори Робърт Сесил, най-влиятелният човек в Англия. Неговата жена умира и той я иска от баща й. Тогава брак тринайсет, четиринайсет, петнайсетгодишно момиче е бил нормален. Шестнайсетгодишна вече са я смятали за стара мома. Но предпочетеният е Рътланд. А в този кръг той, меко казано, е бил странен човек. И отношенията с жена му са били странни, и погребението му протича по странен начин - на никого не е било позволено да види лицето на покойника, докарват го и веднага го закопават, а два дена по-късно устройват тържествено погребение без покойник. Смайващи неща! След това Елизабет изчезва. Двеста години никой не знае къде е отишла, какво се е случило с нея. Дори триста години не се е знаело нищо за нея. Едва през ХХ век от случайно запазени писма се разбира, че тя е умряла седмица след погребението на своя съпруг. В Лондон. И също тайно е погребана в катедралата "Сейнт Пол".
- Самоубийство може би?
- Трудно е да се каже с точност. Но, съдейки по стихотворението на Джонсън "Сбогуване на една жена със света", тя се е простила с живота доброволно. Не бих искал да употребя термина "suicide". Тя е била християнка, а това се възприема като грях. Но има основания да се предполага, а така смята и Джонсън, че тя напуска живота доброволно. Да се говори на всеослушание за това обаче не е било редно. По този въпрос могат да съществуват най-различни хипотези.
А сега да се върнем към Рътланд. Наистина е бил странен човек. Така е и видян от своите близки в "As you like it". Жак Меланхоликът е самият той. Някои възразяват - как така, Шекспир сам себе си е описал? Не, тази пиеса не е написана от него. Написана е явно от Мери Сидни Пембрук - поредно предположение, но освен мен и други предполагат същото. На него е погледнато отстрани. Този странен човек, който разсъждава защо си струва да се живее, какво е животът, проследява го по етапи...

- Така да се каже, трагедиен персонаж от комедия.
- Именно. Призовава: "Дайте ми дреха на шут" - ето ви го Кориът. Или, да речем, Галио. Аз умишлено засегнах този въпрос, и то за първи път. Той е свързан с Уийвър. А Уийвър е съученик на Рътланд. Виждате ли, през цялото време, когато вървиш в тази посока, попадаш на подробности, водещи към Рътланд. Като че ли той навсякъде се изпречва и се смее. С точност, разбира се, не може да се каже, но може да се предполага. А защо има такива отношения с жена си? И изобщо - от какво е боледувал, все пак умира на 36 години. Той е имал заболяване, удостоверено е в писма. Не е бил добре с краката, получавал е спазми на съдовете на главния мозък, а странните отношения с жена му доказват, че е не съвсем като останалите. А Байрон? Той да не би да е бил обикновен? (Между другото, дядо на Байрон е служил у Рътланд. Англия все пак не е толкова голяма като Русия и подобни неща са по-чести.) Конкретно в отношенията с жена му може да има пръст някакъв обет за целомъдрие. Помните ли "Love's Labour's Lost"? Героите са дали обет за някакъв период от време да нямат никакво отношение с жени. Е, такива обети е по-лесно да се дават, отколкото да се изпълняват. Може да е било нещо такова. Когато навремето разговарях с Александър Аникст (той мразеше да говори по този въпрос), се оказа, че като млад и той се е съмнявал. А по-късно, когато у нас забраниха темата, престана да се съмнява. Времето, знаете, беше такова, че... Но Аникст смяташе Рътланд за импотентен. Възможно е. Оттук и шегите. Какво му остава на един импотентен, освен да се шегува. Не е в състояние да изпълнява природното си предназначение и като компенсация се присмива над тези, които могат. Възможно е да е бил и хомосексуален. Допустимо е дори да е страдал от болест, която тогава не е била лечима - сифилис. Аз имам книга от един американски професор, мой приятел, във Вашингтон живяхме в един апартамент и работехме в библиотеката "Фолджър" (Уинфред Слейнър - б.м., Л.Д.). Преподава в Лос Анджелис, в института "Бъркли". Той е написал монография ("Medical Apices in the Renaissance", 1995) за болестите по онова време и там е поместена илюстрация, от която се вижда как са лекували сифилиса. Сега ще ви я покажа... Виждате - болните са били потапяни в солена вода. Болни в саламура. Това говори за равнището на тогавашната медицина. Да попаднеш в ръцете на тогавашните лекари, е означавало да подадеш заявка за оня свят. Например Джонсън или Бомонт не са знаели от какво е болен Рътланд. Опитвали са се да гадаят, но предположенията им са били различни. Докато Джонсън е смятал, че това е някакво наказание за грехове, Бомонт определено го е възприемал като болест. Но и той не е бил сигурен. Пък и не го е питал какво му е, така де... Възможно е да има и други причини. Факт е, че е бил болен, факт е също така, че отношенията с жена му са били странни. Странен човек, страдащ от неизвестна за нас болест. Човек с трагичен живот, оттук - отношението му към света. И, разбира се, не е ценил кой знае колко славата. В добавката към сборника на Честър Фениксът казва: "Погледнете лицето му - той напуска света и се усмихва." Ето че Набоков, който не е изучавал Честъровия сборник, завършва стихотворението си за Шекспир с думите: "И се отдалечи с усмивка." Интуитивно стига до същото.
Но освен че е странен и страдащ човек, Рътланд е бил и с невероятно висока култура. Не е редно да се смята, че той е единственият автор. По-скоро той е един от главните автори. Използвал е идеи от други автори. Което не означава автоматично, че е плагиатствал. Това са нормални неща, особено в театъра. Да кажем, в "Бурята". Веднага усещате почерка на "Лир" и "Хамлет". Докато последните му работи - например "Перикъл", "Зимна приказка" - между нас казано, не са силни, това са, с извинение, дамски занимавки. Изведнъж, след "Хамлет", след "Лир"... И как го обясняват: "През четвъртия период от своето творчество, след великите си трагедии, Шекспир изведнъж започва да пише романтични приказки с щастлив край". Наивно! Особено когато става дума за автора на "Хамлет", "Макбет", "Лир" - и хоп! приписали му се такива някакви... А това говори, че в последните творби по-голям дял има ръката на Елизабет Сидни Рътланд.
Та по този начин е създадена тази "пиеса на пиесите"! Най-великата от всички. Нищо свръхестествено. Съвсем добронамерено направена от най-големите поети и драматурзи на своето време. Велика Игра. Това трябва да се разбере. А онези, пазачите, културната полиция, крещят: "Светотатство, унижение..." Не! Постижението не е унижение. И друго, следите препращат на различни страни. Затова едни с лека ръка твърдят - Марлоу е бил, други - Оксфорд, трети - Рътланд; и водят несекващи спорове. А в това време ортодоксите настояват - ние си имаме кандидат и той е само един. На всичко това може да се отговори. Вземете света. Какво представлява той? Слънцето, земята, ние в него. Защо? Колко време вече хората се опитват да го постигнат, колко религии съществуват, философски системи? Много. Не са петдесет, както е случаят с Шекспир, стотици са. Това какво доказва? Че светът не е сътворен? Когато човечеството се среща със сложни, объркани, извънредно трудни и дълбоки проблеми, възникват различни хипотези. И това е нормален научен процес. Тук имаме работа с не един човек. Във Великото Фолио, например, личи намесата на Мери Сидни. Когато тя умира, редакцията е довършена небрежно. Затова педантично трябва да се изучава историята. Например, любопитната фигура на Блаун, довереникът на Мери Сидни. Има и други случаи, когато са писали по няколко души. Ами ръкописите на Томас Мор? В тях има шест почерка. Можете ли да си представите? Или - преработват пиеса, която някой е писал по-рано. Или пък по-късно правят добавки. Най-опасно е припряното и прибързано утвърждаване. Полицаите на културата само това и чакат. Затова аз предпочетох такава форма. Първо публикувах в "Шекспировские чтения" статии, без да засягам Шекспировия въпрос, а след това се реших да издам всичко. Донякъде са доказани факти, донякъде - хипотези. И хората постепенно приемат, че това е нормален процес. Че не става дума за омаскаряване на Шекспир. Че това е постигане на Шекспир. Наскоро ще изнеса лекция в МГУ със заглавие "Световното шекспирознание вчера и днес". Ще обясня, че съществуват две основни направления в шекспирознанието: едното, традиционното, и другото, нетрадиционното, което от своя страна се дели на различни клонове. В това няма нищо лошо, напротив. Това е нормален научен процес.

- Благодаря ви за разговора. Искрено ми се ще да вярвам, че след вашата книга ще се научим да мислим по друг начин за Шекспир.
- Да си пожелаем представата за Шекспир да съответства на величината на това феноменално явление в световната култура... Искам да кажа още нещо специално на българските читатели. Да вземем филма "Shakespeare in Love". Питат ме - как го намирам, що за филм е това? Прекрасен филм! Прекрасна режисьорска работа, безупречни актьори, сценаристът особено - всички. Но що се отнася до историческата достоверност - такава няма. Чиста фантазия. Художникът има право, разбира се, но и зрителят има право да знае, че това не съответства на историческата истина. Така че нека да знае. А Юрий Любимов завърши своя спектакъл по Шекспир с изпълнение на стихотворението от Набоков. Ето ви един мой съмишленик. После, Мая Плисецкая. Преди половин година готвеха юбилея й. Попитаха я в едно интервю кое е най-забележителното културно събитие в последно време. И тя посочи моята книга. Но тя е не просто балерина. Оказа се, че преди няколко години е участвала в един испански спектакъл, посветен на Шекспировия въпрос, и е изчела доста литература, така че е малко или повече запозната. И се обяви за съмишленик. Колкото до филма - невероятен е, да. Художникът има право на фантазия, на художествена измислица, но и зрителят има правото да знае доколко това съответства на историята. Иначе ще остане с инфантилна представа. Пък не е редно цял живот да си наивник.

септември 2001 г.
Москва


Людмил Димитров



Разговор с
Иля Гилилов
Специално за вестник Култура

В брой 29 от 2001 г. представихме монографията на Иля Гилилов Играта на Уилиам Шекспир или Тайната на Великия Феникс. Тук предлагаме първото интервю с автора, което той дава за пресата, съгласявайки се любезно на него специално за читателите на вестник "Култура". Преди да започнем разговора, прелиствайки една книга, попадаме на портрета на Бен Джонсън. Хм, Джонсън... - усмихва се загадъчно Гилилов. Той би могъл да ни каже много неща. Той е знаел всичко.

Иля Менделевич Гилилов е писател, шекспировед, научен секретар на Шекспировата комисия при Руската академия на науките. Автор на редица научни статии по история на английската култура от ХVI-ХVII век. "Играта на Уилиам Шекспир или Тайната на Великия Феникс" е резултат от почти четиридесетгодишна изследователска работа върху различни аспекти от знаменития "Шекспиров въпрос" - загадката на личността на най-великия драматург на човечеството.