Немският симфонизъм
на Трифон Силяновски
Тази книга е незаслужено малко позната на интересуващите се от постиженията на българското музикознание. В отделните й части: "Общо понятие и определение на сонатно-симфоничната форма", "Музиката на манхаймците и симфонизмът на Хайдн и Моцарт", "Проблеми на късната романтика в музиката на Рихард Щраус, Макс Регер и Густав Малер" (тук и в цялата книга вместо "романтика" е по-убедително да бъде използван терминът "романтизъм") и в "Заключението", Трифон Силяновски предлага отговор на въпросите, които го занимават. А те са свързани с изследването на структурата, съдържанието и основните характерни черти на музиката на Бетховен, Шуберт, Менделсон, Шуман, Брамс, Рихард Щраус, Регер, Малер и на редица други немски композитори. Прави впечатление, че Силяновски приобщава към немския симфонизъм и композитор като Франц Лист (по-скоро Ференц, б. а.). На Лист авторът посвещава няколко страници в главата "Новонемската група компонисти. Франц Лист".
Достойнствата на изследването са многобройни. Ще спомена някои от тях.
От формална гледна точка основната тема на книгата е анализът на сонатно-симфоничната форма в произведенията на обектите на изследване. Ако тази констатациия се приеме буквално, мнозинството от потенциалните читатели не ще обърнат заслужено внимание на монографията, предполагайки, че тя е предназначена преди всичко за професионални музиканти. Възприемането на такъв подход ще лиши от истинско интелектуално удоволствие искрените любители на класическата музика и особено на немската, която според мен по традиция доминира в музикалните предпочитания на изпълнителите и слушателите у нас.
След началната теоретична част на книгата Силяновски предлага сравнително кратки и силно синтезирани разработки на темата в творчеството на най-видните представители на немския симфонизъм. Можем да предположим, че при писането на книгата авторът често се е отказвал от пространствени тълкувания и ги е свеждал до възможния кратък израз на мислите си. Разкриването на композиционните похвати на отделните автори в рамките на темата наподобяват своеобразни "диференциални диагнози", отличаващи ги един от друг. Същевременно писаното в отделните части трябва да се приема условно. Анализите и оценките за въпросните майстори на тоновото изкуство ще бъдат непълни, ако бъдат разглеждани само в тези рамки. Крайният извод за творчеството на даден композитор и неговото ситуиране в конкретната епоха се оформя, доколкото това е възможно, в една монография, само когато книгата се разглежда в нейната цялост. Защото сравнителният метод на автора преминава през всички части на изследването. Релефните сравнения между музиката на отделните композитори могат да се приемат и като своеобразни препоръки към интерпретаторите - оркестранти, солисти или диригенти.
Широкото прилагане на сравнителния метод води Трифон Силяновски и извън необятната територия на немския симфонизъм, защото музиката не може да бъде ограничавана в национални рамки. Авторът прави чести сравнения и жанрови характеристики на творчеството на голям брой френски, руски и италиански композитори. Силно впечатлява очертаването на приемствеността в творчеството на композиторите, градацията в усъвършенстването на музикалните идеи и форми, извършващи се във времето и с развитието на социалните, политическите и културните процеси. Така писаното за един композитор е основа за сравнения с творчеството, разглеждано в следващите глави, поради което книгата е едно непрекъснато развитие не само по хоризонтал, но и по вертикал. Събирайки заедно (на отговорността на пишещия тези редове) изводите за музиката по епохи, стилове, жанрове и автори в различните части на книгата, може да бъде формулирана следната непълна градация: от сакрално-религиозната музика на холандците към сонатата и симфонията на виенския класицизъм, поставящ човека в центъра; от новите форми на Моцарт и Глук, изведени до духовна драма, от неизмеримите постижения на Бах, превърнал мисията в изкуството в култова цел и задължение, от луксозните форми на операта на Хендел, от утвърждаването на сонатната форма като заслуга на Хайдн и неговото най-близко стоене до народното и природата, до идеята за същността на човека и човешкото в Бетховеновия симфонизъм. И по-нататък: от стоящия на междата между класицизма и романтизма Франц Шуберт, "изпял" и "възпял" народа, към тройката романтици Менделсон, Шуман и Брамс. (Впрочем, към Менделсон авторът отправя най-много критични бележки в сравнение с всички други композитори. С някои от тях можем и да не се съгласим напълно.) У Шуман е подчертана разказвателната съзерцателност, той е личността, за която композирането е поетизиране в тонове, а Брамс е романтикът със строгата логика в музикалната мисъл и ясната класическа форма, едва ли не "най-немският композитор". И така - стигайки до Лист - превел езика на оркестъра върху пианото и третиращ този инструмент оркестрово, претворил унгарския музикален фолклор в рапсодии, утвърдил симфоничната поема, доразвита и завършена от Рихард Щраус. Продължението е: от Вагнер - основателят на музикалната драма, третирана в оркестъра със средствата на лайтмотива, към Антон Брукнер със "съзерцателно-визионерското" начало в музиката му, с широтата в разказвателното като композиционен метод, до късните романтици Рихард Щраус, Регер и Малер с тяхната звучност, конструктивна хармония, закономерност във формирането на музикалната мисъл, с мащабността на невижданите дотогава музикални форми (особено у Малер), с мястото на народната песен в творчеството на последния - всичко това като жалони по пътя на немската симфонична музика от средата на XVIII до средата на XX век.
Едно от достойнствата на книгата е дълбоката философска и художествена интердисциплинарна връзка между изкуствата. Книгата изобилства и от примери за взаимоотношенията на музиката с другите изкуства и най-вече с литературата и театъра. Във връзка с това Силяновски пише, че ако англичаните в лицето на Шекспир са очертали облика на драмата и трагедията в европейския им смисъл, ако французите и русите са осъществили неповторимо психологическия роман, ако италианците са допринесли за развитието на изобразителните изкуства в европейската цивилизация, то немците са създали основния облик на европейския симфонизъм (с. 10).
Силно впечатление прави езикът на книгата. Издателите отбелязват, че не е извършена стилистична намеса в оригиналния текст на ръкописа. Като се има предвид, че въпреки своята достъпност монографията е преди всичко академичен труд, тя изобилства от чужди думи. За тяхното разбиране е препоръчително знанието на основните западноевропейски езици. Но този начин на работа не е резултат на маниерничене, не е демонстриране на интелигентност. "Многоезичието" в книгата е плод на богатството на личността на автора - изпълнител, композитор, музиколог, педагог, културолог, философ, теолог и полиглот с активно знание на латински, старогръцки, немски, руски, славянски и романски езици. За да бъде по-убедителен в своите внушения, често авторът използва натрупвания, които са образувани от комбинации на чужди с български думи - например "наративно-разказвателно". Широкото ползване на чуждите езици е продиктувано от стремежа на автора към прецизно нюансиране на мисълта. Когато става дума за емоционалния фактор в немския симфонизъм, за "вживяване" и "проникване в чувството", Трифон Силяновски подчертава, че те са много силно изявени, но не в смисъла на сантименталното и сензитивното, а в смисъла на прочувственото и дълбоко трогващото. Във връзка с това Силяновски сочи разликата между немското "Einfuehlung" и френското "sentiment", подчертавайки, че между тях няма пълно съответствие. Трябва да признаем, че такъв пример на прецизност в израза днес се среща рядко. Но макар и със сложни думи, Трифон Силяновски пише за прости, разбираеми истини. Те са резултат на здрава логика, на сериозна аргументация, на вероятно изстрадани творчески търсения.
На читателя ще му направи впечатление и това, че в изследването липсва списък на ползваната литература. Това обаче не означава, че авторът не уважава установените преди него разбирания по един или друг въпрос на темата. Характерен за книгата е нейният дискусионен подход, при който Силяновски аргументирано оспорва предишни концепции. Но той прави това много спокойно и аргументирано. Този подход говори за голямата убеденост на автора в неговите собствени съждения. Трифон Силяновски е разчитал главно на своя опит и разбиране за особеностите на немския симфонизъм. Този метод подсказва силата и особеността на неговия характер. Но в същото време увеличава значително отговорността за изложените мисли и оценки. Читателите ще се убедят, че позициите на Силяновски защитават успешно тази отговорност.
Монографията на Трифон Силяновски помага на любителите на немския симфонизъм да разпознаят образите и оценките, които те с години са изграждали в собствените си представи за музиката на немските класици и романтици и да изпитат радостта от сравненията между интерпретациите на големия български музикант с техните собствени.
Макар че от гледна точка на времето книгата принадлежи на миналия век, много е трудно тя да бъде причислена към нещо, случило се отдавна. Част от това чувство се дължи и на факта, че идеите и светът на музиката на немския симфонизъм са пълни с живот, актуални и обичани сега не по-малко, отколкото преди. Заради своята правота в оценките книгата на Трифон Силяновски ще бъде актуална и полезна и за идващите поколения музиканти.
Конформистки настроените управляващи през 60-те години на вече миналия век не са успели да "видят" какъв значим, високо интелигентен, голям познавач на западноевропейската музика е край тях, за да го подпомогнат и да се "похвалят" с него извън границите на страната. Вместо това въпросните управници избират подчертано отрицателно и разрушително отношение към него и подобни на него представители на българската интелигенция, сякаш те не принадлежат към националния творчески потенциал. Книгата на Силяновски е доказателство, че дори в условията на почти непоносими житейски трудности, авторът е запазил твърдостта на своя характер и убедеността, че служенето на българското музикално изкуство е по-силно от превратностите на времето.
"Немският симфонизъм" на Трифон Силяновски е труд за хора с широко европейско мислене. В превод на чужд език книгата би представила достойно българската музикална мисъл, където и да било по света. Днес "Немският симфонизъм" на Силяновски звучи още по-симфонично, отколкото преди 40 години, и по дълбочината на музикалния анализ е сред най-добрите музиколожки изследвания у нас. Както подчертава Наташа Япова в своя "Вместо предговор", "Немският симфонизъм" е "свиделство за човешката свобода на своя автор, за волята му да остане неподвластен, за смелостта му да бъде Трифон Силяновски".

Петър Шопов


Петър Шопов е доктор на историческите науки. Преподава американистика в Нов български университет и скандинавистика в СУ "Св. "Климент Охридски". Автор е на редица статии, свързани с музиката. Председател е на Филхармоничното общество на Софийската филхармония.
Трифон Силяновски, Немският симфонизъм. Стилови и интерпретационни проблеми,
предговор Наташа Япова,
Музикална къща Артес либералес - Люба Мънзова,
София, 2000