Обезвреденият Месия -
опит върху Интелектуалеца

Лица

Нека първо се опитаме да дефинираме що за лице е интелектуалецът спрямо едно тълкуване на публичните лица, което намираме в глава XVI на Левиатан "За авторите, лицата и олицетворенията". Там четем следното:
"Лице е онзи, чиито думи и действия се възприемат или като негови собствени, или като представляващи думите и действията на друг човек, или всяко друго нещо, към което те могат да се отнесат, било в действителност или условно. Той се зове естествено лице, когато думите и действията му са възприемани като негови собствени. А когато те се виждат като представляващи думите и действията на друг, той се представя като лице престорено или изкуствено."
Съгласно Хобсовото разбиране съществуват най-общо два типа лица: естествено лице, също така наричано автор, което непосредствено притежава своите думи и постъпки, и изкуствено лице, вторично създадено с конкретна цел, например делегат, депутат, викар, адвокат, т.е. все представителни лица, които в модуса на това си съществуване не притежават непосредствено действията и постъпките си, доколкото правото на тях е делегирано съгласно договор, сключен с конкретни, други, различни от тях физически или юридически лица. Изкуствените лица действат в публичната сфера от името на тези, чиито права, думи и действия те са присвоили по силата на съответна легитимна процедура.
Според този принцип на деление можем да създадем други синонимни опозиции, като кажем, че лицата биват автентични и легитимни. Автентичното лице не може да бъде или да не бъде легитимно по простата причина, че се мисли като "автор" на своите думи и дела, който се радва на естественото право на волеизлияние, т.е. говори и действа така, както той сам желае. Обратно, изкуственото лице не може да бъде или да не бъде автентично. То може единствено да бъде или да не бъде легитимно, защото се мисли като "представляващо" не себе си, а други; и така се радва на права, вторично присвоени нему по силата на назначение или договор. Първото лице се радва на живот, а второто на мандат. Следователно ние проверяваме автентичността на автора, но удостоверяваме легитимността на преставителя.
По силата на този ред това, дали аз претендирам да сам Владислав Тодоров, или да представлявам Владислав Тодоров, ме прави да бъда две съвършено различни в своята действителност лица, проверката на чийто произход би следвала две съвършено различни процедури.

Гласът, добил лице

Своето понятие за лице Хобс развива от латинското "persona", което значи театрална маска и произлиза от думата "per-sonare" или "да про-звуча". Персона съдържа интуиция за физиогномично про-изведен глас. Идеята, че лицето звучи, е решаваща. Конкретно това демонстративно съ-битие на зрително и слухово ниво - когато наяве гласът добие лице - бележи върха на съзерцанието и публичността.
Сега можем да кажем, че естествените лица говорят със собствен глас, а изкуствените - с гласа на други. Лицето на депутата се формира от колективния глас на неговите избиратели. Гласът при него е присвоен и така легитимен. Обратно, гласът на автора формира собственото му лице. Гласът при него е неотчуждим и така автентичен.
Лудият например е лишен от лице. Неговият глас не формира лице, защото обществото отказва да припознае думите и делата му било като негови собствени, било като присвоени. Не аплодират лудите за това, което вършат или говорят, но не ги и наказват.
Друга такава разколебана в статута си категория е самозванецът. Той е естествено лице, което предумишлено и целенасочено се представя за съвършено друго. Самозванството се наказва като измама.
Друг пример е актьорът. Той е естествено лице до момента, в който излезе на сцената. Там той придобива ново, изкуствено лице - маска, с която се превъплъщава в съвършено различен, съчинен друг. Актьорът играе на сцената, като удържа едновременно двете си лица - естественото и изкуственото. По силата на социалната конвенция, наречена театър, това сценично съ-битие на лицата се наблюдава и оценява като изкуство, а не като непринудена лудост или нарочно самозванство.
Сега за интелектуалците - кои са те, изкуствени или естествени, автентични или легитимни лица в това, което знаят, и в това, което правят?
Самозванец ли е интелектуалецът? Изглежда да е, доколкото той претендира да знае и действа от името на лица, нации или човечества, без да е бил назначен, оторизиран или "лицензиран" за това по съответния служебно-регулативен или правен ред. Обратно, той не е самозванец, тъй като не присвоява чужди лица, било то естествени или изкуствени, с цел измама.
Нека делим по-нататък. Публичните или служебните лица могат да бъдат различни съобразно професия, звание или длъжност - съдия, делегат, професор.
Интелектуалецът не се вместа и в тази схема, след като той не е нито избран, нито назначен, нито упълномощен да знае това, което знае, и да прави това, което прави. В този смисъл интелектуалецът не е компетентно или вещо лице по силата на длъжност, звание или пълномощия. Той не е експерт, един ведомствено припознат сведущ, защото неговото знание и волеизлияние се квалифицира като нелегитимно от гледна точка на институционалния ред и правните практики.
Интелектуалецът е автентично лице с общочовешка физиономия и нарастнал ум, зареден с обострено сетиво, което е настроено да лови по-скоро истини, отколкото факти. И тревожно буден, той ни гледа в упор, сякаш за него единствен бие камбаната.

Истина и факти

Мисля, че за тази аудитория разликата между факт и истина е в достатъчна степен очевидна. Едното визира положение в емпиричния универсум, а другото - в моралния универсум. Това са две положения с различна в смисъла си достоверност, която, за да бъде схваната, предполага разнородни капацитети.
На изкуствените лица им е дадено да боравят принципно с факти, а не с истини. Защото фактите проверяваме, а в истината вярваме. Да се твърди истината, не предполага легитимно придобити пълномощия или делегирни права. На естествените лица им е дадено да се стремят към принципно постигане на истината, не на фактите. Защото истината е произносима единствено от автентичен, но не и от легитимно служебен глас.
Експертът отключва една врата на знанието, която води до фактите и тяхното възможно под-ведомствено разбиране. Интелектуалецът отключва друга врата на знанието, която води до истините и тяхното възможно публично тълкуване. Фактите се доказват, а за истината се свидетелства.
Още едно принципиално различие: между задачата на интелигенцията и тази на интелектуалците като публични лица на истината.
Интелигенцията се налага като един опасен актъор на политическата сцена в Русия в един конкретен исторически момент на XIX век. Тя се мисли като колективен носител на обществена истина с определена мисия - да внесе революционна съзнателност у други колективни тела. Интелигенцията е колектив, който не се разпада на индивиди. Индивидуалните лица в нея нямат никакво самостоятелно значение, те са винтове в класовия апарат на истината.
Обратно, интелектуалецът не се явява като колективен вносител на колективна съзнателност, а като едноличен вносител на императивна съвест.

Антиинтелектуализмът

Антиинтелектуализмът представлява система на легитимиране на думите и делата, която отрича лице-дейните олицетворения на истината. Тази система припознава за правилно такова поведение, което по своя произход и резултат е в съгласие с конкретно ведомствено или правово статукво. Това поведение задоволява принципно легитимни (разбирай неавтентични) желания и така резултира в публично договорни и институционално обусловени превъплъщения.
С една дума, антиинтелектуализмът е радикален опортюнизъм, поведение, което в своята актуалност и в своята потенциалност се разгръща изцяло в плоскостта на възможно легитимното, а не на автентичното. Подобен антиинтелектуален модус е академизмът в качеството си на институционално осигурена система на знанието, която предполага неговото всеощо договаряне, съобщаване и архивиране, неговата формална и инструментална употреба. Академията представлява една от основните легитимационни мрежи на модерната публичност - издава дипломи, произвежда в степен, ръкополага авторитети.
Общото разбиране, че професори и учени са интелектуалци както по призвание, така и по занятие, е дълбоко погрешно. Академията е една голяма и добре развита сфера на опортюнизъм, т. е. на антиинтелектуализъм. Един професор или ректор може да бъде интелектуалец, но не по силата на своя пост, титла или мандат, а по силата на едно автентично и така аномално лицедейство, което идва да освободи истината от затвора на легитимната система на знанието.
Истината арестува опортюнизма, защото тя се явява и преживява не като възможност, а като невъзможност за едно или друго.
Интелектуалецът е едно автентично лице, дето о-лице-творява истини. Фактите не са олицетворими. Истината е въплътима, фактите не. И спектакълът на живота се случва тогава, когато гласът на истината придобие лице. Интелектуалецът е това лице и така той е светската хипостаза на месията в модерния, публично разомагьосания свят.
Разомагьосан е този свят, който е безостатъчно законо-даден и право-устроен, не традиционно религиозен, а модерно литигиозен (от litigare - да се съдиш). Разомагъосан е светът на безграничната все-под-съдимост, на законо-творимата истина и маниакалната съдо-производственост. В него всичко потенциално, легално и криминално, легитимно и нелегитимно е предварително актуализирано в една все-обхватна система на закони и подзаконови уредби. Римско право до мозъка на костите. В този свят месианизмът се санкционира като психиатрично отклонение, което се лекува в определените за това места от лицензирания за това персонал.

Ние, долуподписаните

Интелектуализмът не е поминък, а по-скоро риск, скандално апострофиране с пределно висок залог, ослепителна аномалия. Интелектуалците не са статусна група с управляем достъп до определени блага и места, например медиата или кулоарите на властта.
Медиата - тя е друга такава легитимационна система и фабрика за анти-интелектуални авторитети, подобна на академията, но затова пък изключително мимолетна. Академията е система на овековечаване на имената, медиата е система на забравяне на имената. Удивителен е фактът, че все по-агресивната и все по-изкусната експанзия на медиата в публичното пространство реално скъсява обществената памет, което прави безрезултатен или, да кажем, обществено несъстоятелен както скандалът, така и дебатът. Медиата прави така, щото настоящият момент да заличава предишния момент с подавляваща сила и скорост. Медиата създава шеметно настояще и заблатено минало. Там публичните авторитети се пукат, още докато ги помпат. Там работят с интелектуалци на повикване и на едро.
Има и така наречените "списъчни" интелектуалци. Един такъв списъкът, разпечатан в медиата, е търговия на едро, нищо по-високо. Ако си представим нтелектуализмът като най-опасното публично усамотение, тогава положението "долуподписаните интелектуалци" става отвратителен оксиморон.

Анекдотът интелектуалец

Интелектуалецът е разоръжен месия в един разомагъосан свят, който в устрема си да направи чудо прави анекдоти.
В предмодерните общества олицетворенията на истината стоят облечени в тайнство. За трансцендентния смисъл на техните думи и дела свидетелстват сакрализирани разкази като Библията например. За интелектуалците не съществуват подобни легендарни наративи или сакрални свидетелства. Интелектуалците са лица на модерната светска публичност, която по съвършено различен начин санкционира и архивира думите и делата на истина-имащите, истина-правещите и истина-казващите. Те добиват автентично лице в анекдота и това е тяхната обреченост.
Анекдот буквално значи публикуване на непубликуваното или, да кажем, непубликуемото. Анекдотът възниква като разказ за тези думи и дела на великите хора, които публичността на тяхното време е санкционирала като нищожни, нелепи, смешни, неприлични, странни, аномални. Така удоволствието от анекдота следва от внезапната трансгресия на легитимните съдържания и форми на публичността. В това си качество анекдотът внася удивителна естественост в архива на важните (разбирай легитимните и официално припознатите) лица. Анекдотът има необикновеното свойство да оживява паметниците и иконите, защото той свидетелства за тази лицедейна автентичност, дето е била измита от легитимното лице на пубичността. Анекдотът като речеви жанр създава ефект за автентичност, което е необходимото условие за публичния показ на истината.
Интелектуалецът влиза, за да извади наяве истината, въпреки статуквото на мненията. В неговия глас истината лицедейства. Всяко едно безогледно внасяне на автентичност в общата схема на легитимното създава ситуация на публична аномалия. Подобна аномалия е месията, чиято паметна форма е чудото. Интелектуалецът е друга аномалия, чиято паметна форма е анекдотът. Но задачата е същата - внася се истината. Следователно, анекдотизмът ще бъде модерната обреченост на интелектуалеца.

Аз съм истина

Да си спомним за лицето Пилат Понтийски, прокуратора, властта в Юдея. Да си спомним как той посреща и разпознава лицето Исус от Назарет, самозвания цар юдейски, месията. Пилат пита: "Ти кой си?". А отговорът е: "Аз дойдох да свидетелствам за истината".
"Що е истина?", пита Пилат и както пита, излиза, за да остави въпроса многозначително висящ в празното. Прокураторът отказва да припознае истина. Тя, истината, не влиза в състава на неговата легитимна компетентност. Пилат напуска собствения си въпрос като напълно напразен. Въпросът "Що е истина?" само повтаря въпроса "Кой си ти?".
Но защо все пак Пилат ще си измие ръцете, след като не той, а лудеещата тълпата ще извика три пъти в един глас: "Разпни го!". Той, лицето на Рим, няма никаква вина. Тогава защо - от погнуса! Ницше казва в "Ето Човека": "чувствам нужда да си измия ръцете, когато съм пипал духовник."
Та нали Пилат ги питал: "Да ви пусна ли царя юдейски?". А те отвърнали: "Разпни го!". А той ги питал отново: "Коя е вината?". А те скандирали все по гръмко: "Разпни го!".
Не ръцете, а друго мием, за да припознаем олицетворението на истината. Мием краката така, както дванайсет от тях измиха краката му и станаха апостоли. Щото идва момент за човека или да мие краката му, или да мие ръцете си. Пред лицето на истината човекът винаги нещо измива, за да се отърве, или да я понесе.

Истината, това съм аз

В пристъп на еуфорична мегаломания Ницше написва "Ecce Homo" през октомври на 1888 година. Два месеца по-късно, на 3 януари следващата година, на пиаца Карло Алберто в Тюрин философът вижда как човек зверски бие кон. Той се хвърля напред, с все сила прегръща животното и се свлича в несвяст. Идва на себе си умопомрачен. Събужда се в патралитичен мрак, за да остане в него до края на живота си.
Защото е неприлично да останеш здрав и да бъдеш на себе си след написването на подобна автобиография, или да кажем - изповед-светотатство, каквото е "Ecce Homo" - неистова апология за това как той е станал това, което е - небивал още човек и съдбоносец. Не без друго тази книга се нарича така.
Щастието и чувството за автентичност на живота произтичат от неговата фаталност, катастрофичност. Ницше претендира да внася тази животоспасяваша катастрофичност. Той е наясно, че на човечеството му предстои много скоро да се сблъска с него като с най-решителното изпитание, случвало се някога. Поради ясното съзнание за това, че човечеството е обречено да претърпи неговата поява в света като небивало потресение, за него е станало неминуемо да отговори на въпроса "Кой съм аз?"; и така да свидетелства сам за своята фаталност.
В един чудесен есенен ден, когато животът кипи като младо вино, а светът се е налял със сила, и когато един слънчев лъч пронизва и стопля факта на съществуването му, Ницше започва да разказа на самия себе си своя живот, преливащ от възторг и чувство за безсмъртие. Така той написва "Ecce Homo."
"Ecce Homo" поставя четирите главни въпроса, чиито отговори биха изчерпали същността на автора му: Защо съм толкова мъдър?; Защо съм толкова умен?; Защо пиша толкова прекрасни книги?; Защо съм съдба?
В "Ecce Homo" той изповядва сам себе си - Чуйте ме! Погнуса от морала е опасността, която съм аз. Разбрахте ли ме? Моят ужас е, че иде денят, в който аз ще бъда провъзгласен за светиня. "Ecce Homo" трябва да предотврати тази беля да се случи с мен. Разбрахте ли ме? Пръв аз открих истината, защото пръв аз надуших, че лъжата е лъжа. Разбрахте ли ме? В моите ноздри е моят гений. И когато истината за човека влезе в бой с лъжата за бога, земетръсен спазъм, още не изпитан на земята, ще вцепени живота и помете стените на морала. Разбрахте ли ме? Аз съм шашка динамит, а не човек. Аз не съм роден, аз съм зареден в света.
Кой човек, ако е с ума си, би се захванал да отговаря на горепоставените въпроси, ако не анекдотично. Кой, ако не полудее след подобен пристъп на мегаломания, би бил взет насериозно. Ако Ницше е продължил безцеремонно да бъде на себе си и след написването на "Ecce Homo," този материал би бил четен като една разюздана интелектуална буфонада, като един крещящ куриоз, като един нечуван анекдот.
Разбрахте ли ме? Аз съм адски фермент.

Анекдотичната лудост

Например Чаадаев. На 22 октомври 1836 година руският самодържец Николай Първи драсва приблизително следната бележка върху Чаадаевото философско писмо, наскоро публикувано в "Телескоп": "След като прочетох статията, Аз намирам, че нейното съдържание не е нищо повече от нагъл брътвеж на един луд." Същият този ден Николай извиква Бенкендорф, главата на политическата полиция, и му заповядва да нахвърля текста на една резолюция, която да формулира официалното мнение по случая, като предложи взимане на съответни мерки от страна на генерал-губернатора на Москва, княз Голицин. Съгласно волята на трона Голицин трябва да назначи и лично да контролира компетентно медицинско лице, което ежедневно да посещава и преглежда Чаадаев, като прилага всички възможни средства с цел възстановяване неговото душевно здраве. Всеки месец генерал-губернаторът е трябвало да рапортува на негово величество за хода на оздравяването. Година по-късно на Голицин му е заповядано да предложи официално прекратяване на лечението. Така на 29 октомври 1837 година генерал-губернаторът предава своя последен рапорт. На следващия ден там се появява приблизително следната резолюция: "Да се вдигне медицинският надзор при условие, че не ще смее да пише повече.". Цялата афера е поради едно "налудно" схващане за руската история, или по-скоро за недостига на история в Русия, което Чаадаев развива в своето философско писмо. Според него Русия е името на една грандиозна аномалия, която няма рационално историческо оправдание и чиято първопричина се крие в православието, докато правият път бил западното светско и духовно устройство. Това скандално изявление Чаадаев прави в момент, в който се налага доктрината на т. нар. "официална националност", трите кита на която са самодържавието, православието и руският народ.
В тази година на политическа лудост Чаадаев се превръща в един високо ценен и всекидневно чествуван куриоз сред руските светски кръгове, без когото не минават балове и вечеринки. Политическата лудост му създава особен анакдотичен престиж, а неговото телесно присъствие добива ореола на една необикновена автентичност и публична изключителност.

Автоиконата

Бентам, основоположникът на утилитаризма, ни дава друг пример. Той ни учи, че щастието е нищо друго освен сюблимирана полза. Единсвено ползата оправдава наличието на каквото и да било в света, а увеличаването на всеобщото чувство на щастие се постига чрез безостатъчното о-ползо-творение на съществуващото. В подобна система на императивна полза не може да има остатъци, излишества, отпадъци. Оттук следва, че от смъртта трябва да има толкова полза за щастието на народите, колкото и от живота. Мъртвите трябва да могат да бъдат толкова полезни на една международна система на щастието, колкото и живите.
Изхвърлянето на мъртвите, предаването им на чернозема е разхищение както на остатъчен човешки материал, така и на земна площ. За да може да се включи цялата човешка маса, било то жива, било мъртва, в тази безостатъчна система на щастие, би трябвало да се намери една по-рационална полза от мъртвите, една по-развита форма на тяхната употреба за живите. В търсене на подобна форма, към края на живота си Бентам пише едно колкото кратко, толкова и втрещяващо съчинение със заглавието "Автоикона: или по-нататъшната полза от мъртвите за живите". Само 20 екземпляра от него са отпечатани и разпространени, и то едва през 1842 година, десет години след смъртта на автора му. Този кратък труд остава практически непубликуван - очевидно поради своето анекдотично, екстравагантно инакомислие (разбирай налудност).
"Автоиконата" разглежда реалните ползи от дисекцията на мъртви тела за медицинската наука, като в сащото време дебатира и ползата от мумификацията на мъртвите като радикално средство за увеличаване щастието на потомците. Самото понятие "автоикона" означава човек, посмъртно съхранен в полза на живите в собствената си телесна форма и физически остатък. Съчинението в никакъв случай не е лишено от чувство за хумор, което на места достига до кресчендо, до едно погребално юродство, както се изразяват някои коментатори, особено в частта, която разглежда евентуалните авантюрни употреби на автоиконите. Твърде вероятно Бентам да е писал това си съчинение в края на живота си за свое собствено интелектуално забавление - един пределно морбиден автоанекдот, чийто единствен читател да бъде сам авторът. За потресението, който това интелектуално капричио е щяло да произведе у благопристойната публика, свидетелства нежеланието на издателите да го включат в събраните му съчинения, или, да кажем направо, ужасът, който те са изпитвали при мисълта, че този скандален документ е изобщо оцелял.
Що е автоикона и каква е ползата от нея? Автоиконата премахва институцията на погребението, както и на изкуството на посмъртни маски, портрети, паметници и мемориали. Така автоиконата разрешава едно от основните главоболия на философията - разрива между лице и изображение, автентично и изкуствено, представено и представляващо, родено и направено. Автоиконата отстранява пределната разколебаност на явлението човек.
Следвайки тази своя анекдотична идея, Бентам поръчва своята, първата по рода си, автоикона, с която той се надява да постави началото на цяла серия подобни изделия, която ще затвори пропастта, дето зее между човек и паметник. Не случайно Бентам играе решаваща роля в създаването на Университетския Колеж на Лондон през 1826 година, който добива широка известност със своето експериментално медицинско училище. Доктор Смит, близък приятел на Бентам, лобира агресивно за приемането на закони за патоанатомичните експерименти в помощ на медицинското обучение. Още през 1824 година той публикува един апел към обществеността, озаглавен "Ползата от мъртвите за живите" с цел популяризиране легализирането на дисекцията на трупове. По същото време у Бентам вече зреела смела идея - да поръча мумификацията на собствената си глава по новозеландския метод на бавното изсушаване. Той възнамерявал да набави от някой си анатом човешка глава и да я подложи на бавно изсушаване в собствената си печка, за да добие непосредствена представа за възможния резултат. Дали експериментът е проведен или не, не ни е дадено да знаем.
На 6 юни 1832 година Бентам умира. В един документ, прикачен към завещанието му, датиран 13 април 1830 и отново озаглавен "Автоикона", философът дава подробни инструкции как точно да се постъпи с неговите тленни останки. Тялото си той завещава на своя приятел доктор Смит, който трябва да постъпи с него по следния революционен начин. Първо - тялото да бъде използвано като илюстративен материал на серия от публични лекции, по време на които на учени и литератори да бъде демонстрирано удивителното устройство на човешката телесна машина и така те да бъдат очистени от атавистичния ужас, който самата мисъл за дисекция на мъртвото извиква. Второ - след като всички органи бъдат извадени и съхранени в буркани, а меките тъкани - изрязани в процеса на гореспоменатите публични дисекции, голите кости трябва да бъдат сглобени обратно в скелет, който да бъде облечен в собствените дрехи на философа и така той да бъде съхранен за потомците. Една важна подробност - главата е трябвало да бъде реинсталирана, след като бъде изсушена, следвайки гореспоменатата технология. За философа било съвършено очевидно, че очите не могат да бъдат запазени. За тази цел Бентам, авторът на знаменития паноптикум, още приживе си набавил чифт стъклени очи, които обикновено носел в джоба си и в пристъп на черен хумор по повод собствената си автоикона често си играел с тях пред смаяния поглед на своите слушатели.
На 9 юни, в изпълнение на гореизложените завети, доктор Смит с опънато до бяло лице, но с непоколебим глас, държи публична реч по трупа. По време 73-те страници изразително четене беснеела гръмотевична буря, а скалпел от светкавици разфасовал сумрака, дето тегнел в залата.
В едно свое писмо от 14 юни 1857 година доктор Смит коментира съдбата на главата. От него разбираме, че след приключването на публичната дисекция, главата била изложена на действието на специално сглобена за случая система, включваща нещо като първобитен сешуар и вана със сярна киселина. В процеса на прилагане на този оригинален метод била действително постигната търсената новозеландска твърдост на главата, но характерът на лицето бил непоправимо съсипан. Това кара доктор Смит да поръча на известен френски анатом-моделиер направата на восъчна глава. Поръчката била изпълнена със завидно майсторство. Забита на железен шиш, изкуствената глава и днес краси автоиконата.
Така препариран в собствените си дрехи, седнал в собствения си стол, със своя любим бастун в ръка, безметежен и безостатъчно оползотворен, Бентам бил поставен в махагонов шкаф с вратички от стъкло. Това прави възможно видни утилитаристи да устройват сбирки в памет на своя патрон в присъствието на неговите автоиконични мощи.
През 1850 доктор Смит, зографът-мумификатор, създал първата автоикона, дарява своето безпрецедентно творение на Университетския Колеж на Лондон, където тя бива складирана в една ниша на това достопочтено заведение. Вероятно, както доктор Смит сам подозирал, университетските власти не са могли да преглътнат позорището на тази своя придобивка и хранели надеждата, че паметта за нея ще изтлее с времето. И наистина, не след дълго автоиконата ще потъне в забрава, докато в един януарски ден на 1898 във връзка с една инвентаризация тя е подложена на подробна експерта оценка, която трябва да определи нейното състояние, състав и направа. От доклада на инспекторите става ясно, че автоиконата е била натъпкана със слама и кълчища. А за да не бъде нарушена безостатъчността на този небивал иконостас, истинската глава, омотана в напоен с катран парцал и пакетирана в хартия, била поставен в стомашната кухина на изделието и там - стегната здраво с тел, минаваща от ребрата към гръбначния стълб. Разпакетирането на главата извикало на бял свят едно добре избръснато лице със стъклен поглед, прояден нос и рядка мазна коса.
Откриването на автентичната глава наложило съответни промени в композицията на автоиконата. Известно време тя пребивава в подножието на концептуалното изделие точно между краката. Но не задълго, тъй като главата скоро става обект на нездрав интерес от страна на студенти. Тя многократно изчезва, за да бъде веднъж намерена заключена в багажното на Абърдиинската гара. Издевателствата ескалират и достигат своя връх, когато един ден главата бива забелязана да се търкаля на двора на университета, когато по всичко личало, че пиян отбор студенти ритал футбол с нея. След този брутален инцидент тя бива окончателно архивирана в една хладилна каса в университетското хранилище, където почива невредима и до ден днешен.
Така Бентам, от един забравен унивеститетски инвентар, се превръща в мега-куриоз. Иконичните му мощи биват преосмислени, напълно реставрирани и той бива възстановен като редовен член на научния съвет на университета. По време на заседанията автоиконата бива внасяна и тържествено обявявана като: "Бентъм - присъстващ, но негласуващ". Но едва наскоро тя започва да се радва на масова популярност, с което се обяснява нейното миналогодишно турне в Германия.
Бентам остава ненадминат в своята анекдотичност интелектуалец. Неговият философски труд не може да бъде разбиран, без да бъде взета предвид структурната му рамка, краят му - автоиконата. Това прерастване на наследството на философа от всеобщ библиографски факт в анекдотичен университетски инвентар е гениално само по себе си. Автоиконата е недопустима в един научен апарат, доколкото тя пребивава в паноптикума на действителните, непогребаните лица.

Лекота, повече лекота

Анекдотът прави вменената истина поносима, затова анекдотикът изглежда невменяем. В анекдота истините губят тегло и посока. Той е империя на безтегловността - вездесъщият вакуум, вместилището на всички тела.
Анекдотичен е характерът на този безпричинен хаос, който истините превъщат в паянтов ред.
Анекдотикът влиза, за да облекчи истината, когато тя е трудна.

Владислав Тодоров



Текстът е вариант на лекция, изнесена в Центъра за академични изследвания, София