Културата е динамика
на настоящето, не статика
на миналото
Нашата "Европалия" не беше документирана от българска страна. Възможно е до дебелите папки с копия от текстове на белгийската преса в Националния комитет "Европалия" да има и изрезки от българската преса - убеден съм, обаче, че тя е доста по-тънка.
По този въпрос вече беше писано в "Култура" - и все пак той продължава да виси във въздуха: Защо, след като се хвърлят толкова сили и средства - и като следствие се получава един съвсем достоен резултат, засягащ в крайна сметка всеки българин - медиите отделиха на събитието толкова малко място?
Няма отговор.
Сега дойде времето да се направят изводите от "Европалия - България". Разговорът с Еми Барух води към някои заключения, но дълг е на Министерството на културата да организира едно обсъждане на случилото се в контекста на (може би все още липсващите) действия за пропагандирането на българската култура в чужбина.
Като познавам неговата мудност и немощ обаче, почти съм сигурен, че и от него отговор не може да се очаква. Може би Фондация "Отворено общество" ще поеме предизвикателството. Още повече, че тя вложи доста средства в началната подготовка на "Европалия - България" - за проучвания, от които (пак чисто по български) никой не се заинтересува.


Хр. Б.



- "Европалия - България 2002" приключи. След реализирането на такъв мащабен за страната ни проект, естествено е да се правят изводи. Да се даде оценка. Кой ще даде тази оценка? Правителството? Министерството на културата? Националният комитет "Европалия"? Или белгийската фондация "Европалия"? А каква е вашата лична оценка?
- Отговорът на тези въпроси зависи от отговора на един друг въпрос - каква цел преследваше страната с участието си във фестивала "Европалия". Да приемем, че хората, които са взели решението за нашето участие, са били водени не само от убеждението, че страната е избрала вече своето бъдеще, но и че е ясен пътят за неговото постигане. Ако това е вярно, бихме могли да гледаме на амбицията "Европалия" като на катализатор на този процес, на режисиран модулатор на сигналите, които излъчваме от тази част на Европа към останалата Европа. В този смисъл приключилото упражнение трябва да се възприема като културен проект, натоварен с ясна политическа задача.
Не е случайно желанието България да бъде фокусна страна именно през 2002 - година, наситена с дълго отглеждани външнополитически очаквания. Изпълнена ли бе тази задача? Отговорите могат да бъдат търсени в различни плоскости и те няма да са еднозначни... Нека да тръгнем след тях, за да усложним и без това противоречивата картина на българския опит.
Понеже говорим за културен фестивал, или казано другояче, за релацията творба - публика, можем да смятаме за обективна статистическата информация, систематизирана от белгийската фондация "Europalia International", за интереса, проявен от европейската публика, към различните прояви, включени в българския афиш. Това е и най-лесният отговор на въпроса дали българският фестивал е бил успешен. Статистиката казва "Да!". А най-ласкателният отговор се съдържа в отзивите на белгийската преса. Последните официално обобщени данни ни съобщават, че броят на посетителите на различните културни събития, показани през четирите месеца на фестивала, е бил 374 703 души. А неофициалните далеч надхвърлят 400 000. Сравнението с полската, унгарската и чешката "Европалии" е не просто, че сме ги надминали, разликата е главозамайваща! Това пишат и белгийските вестници, които - както и ние самите - са изненадани от рекордния брой посетители. Какво обаче означава това? Интересен би бил паралелът с полската "Европалия", която предхождаше българското представяне в Белгия. При цялата мощ на полската амбиция да заяви себе си като монолитна, консолидирана общност, общност, чиито културно-исторически претенции са далеч по-големи от тези на белгийците; при цялата мобилизация на вездесъщата полска диаспора и при огромния държавен ресурс, с който бе финансиран фестивалът - четири милиона долара(!) само от бюджета, без парите на спонсорите, той не можа да изпълни задачите си, получи противоречиви отзиви в пресата и остана далеч зад България по броя на посетителите. Да не говорим за Чехия и Унгария! Значи ли това, че възприятието на българската култура, че образът на България е станал по-обемен и по-дълбок, по-ярък и по-атрактивен от този на Чехия, Унгария и Полша? Не! Защото за тези страни и особено за Полша фестивалът "Европалия" е епизод - епизод от целенасочена, обмислена дългосрочна културна експанзия. Върхов момент, наистина, но не изолиран, не резултат на кампанийно озарение, свързано с една или друга дата. За чехите и за унгарците, и особено за поляците международната културна политика е стратегическа задача, елемент от най-елегантната им дипломация, в чието правене е ангажиран авангардът на интелектуалния и творческия елит. Дали износът на тяхната култура на някой международен фестивал е минал повече или по-малко успешно, е индикация само за способностите на екипа, подготвил конкретното участие, но не и за ангажимента на държавата към начина, по който иска да гради образа си в чужбина.
Така че, нека не се заблуждаваме! На участието ни във фестивала не бива да се гледа като на състезание, в което ние сме "отстреляли" конкуренцията. От гледна точка на онази голяма цел, за която стана дума преди малко, нашият официално регистриран рекорд от 374 703 души може да бъде употребяван като самохвалство единствено от някои висши чиновници в сферата на културата, за които случилият се (независимо или въпреки тях) фестивал "Европалия" е удобна тема за прикриване на очевидната им импотентност и несъстоятелност.

- С поглед назад - необходима ли ни беше въобще българска "Европалия". Такава или друга трябваше да бъде замислена тя? С тези средства, но с други подходи можеше ли да получим целения пробив в Европа?
- Много пъти си задавах този въпрос. Не поради многопосочната конфликтност, заложена още от началото на тази авантюра, а поради максималистките сценарии, върху които се опитвах да си представя различни варианти за постигане на сравним резултат. Отговорът на въпроса сигурно трябва да се търси в съотношението между вложени средства и постигната цел. Ако определяме целта като пробив в Европа, приближаване на страната към някаква общоевропейска културна идентичност (има ли такава?), възниква въпросът тази ли бе най-подходящата врата, през която решихме да минем? Защо Брюксел? Защо Белгия? Защо не Париж или Берлин - европейски столици с далеч по-богати културни традиции - и което е още по-важно, седалища на медии със световно разпространение.
Не случайно споменавам медиите. Може би няма да е пресилено да се каже, че камарата от суперлативи, които белгийската преса написа за нас през последните четири месеца, надвишава неколкократно всичко, което цялата световна преса е написала за България през последните 15 години. Кой обаче извън Белгия прочете тези текстове!? Това са, разбира се, други посоки на разсъждения, които биха ни препратили към други подходи, към проекти, които още не са измислени, но за които си струва да се мисли...
Фестивалът "Европалия" е измислен много преди да настъпи моментът, в който въображаемите Съединени европейски щати ще се опитат да конкурират безспорната хегемония на Съединените американски щати. Неговото първо издание е през 1969 година. Идеята, още от възникването му, е била сближаването на културите на (западно)европейските държави. Не случайно Белгия се оказва особено подходяща сцена за временни културни гастроли. Знаем, че Брюксел бе избрана за административна столица на Европа поради ясни политически причини. Трябваше да се намери изход от ревностите и съперничеството между Франция и Германия - страни със сложна и конфликтна история, страни с ярки национални специфики. Успя ли Брюксел да стане и културната столица на Европа? Не! Точно поради отсъствието на разпознаваема белгийска национална специфика. Може би и поради това замисленият от белгийци проект "Европалия" продължава да бъде доходоносно предприятие вече толкова много години.
Кое е атрактивното във възможността да бъдеш гост на фестивала? Освен концентрацията на висши европейски чиновници - желана публика за всяка държава, която работи активно за собствения си имидж, безспорно предимство е, че създаденият местен организъм позволява широко представяне на всички културни области благодарение на създадената структура, мрежа и контакти. Без организация-партньор в Белгия (или където и да е другаде) такава задача е неизпълнима. Брюксел предлага не филмов или театрален фестивал, това не е нито Берлин, нито Авиньон, където концепциите, подходът, критериите, селекцията са съвсем различни; Брюксел предлага форум, на който можеш да представиш цялостна панорама на националната си култура.
След като всичко това вече приключи, смея да твърдя, че имаше смисъл и полза от нашето участие във фестивала, колкото и да са различни гледните точки, от които може да се анализира случилото се. Освен постигнатото, за което вече стана дума и което надхвърли всички прогнози и очаквания, бих казала, че най-значимият резултат е огромният натрупан опит, който предстои да бъде систематизиран и предложен на публично обсъждане, както и анализът на допуснатите грешки и изводите, които биха били от полза за бъдещи подобни проекти. И още нещо - фестивалът помогна не само за самочувствието на мнозина от българските участници, но и за личните им професионални стратегии.

- Оказа ли се нашата "културна машина" готова за такава мащабна експанзия? А "икономическата ни машина"? Ако не - защо?
- Не знам какво включва понятието "културна машина"... Машината е функциониращо тяло, което има мотор, смазани колела, трансмисии... Синхрон! Т.е. някакъв колективен организъм, който може да генерира, да активира и да екстраполира културни продукти - част от цялостен замисъл. Ако говорим за съществуващите в страната структури, имащи отношение към културата - министерство, администрация, организации, сдружения, и пр., отговорът е отрицателен. Между центровете (съюзи, групи, фондове, галерии, академии, трупи), в които се прави или управлява културата, има много слаба координация; понякога няма и информация, че такива съществуват, а там, където това е знайно - не се уважават!... Тази "машина" много отдавна не е смазвана, вече е морално остаряла и всички опити да бъде задвижена водят до такова количество отровни газове, което публичното пространство не може вече да понесе! При това положение, когато тръгне да се случва нещо, то става не благодарение на някакви структури, а въпреки тях; процесът сякаш не е управляем, а тече естествено, като зазоряването. Много са причините за това. На първо място кампанийността, която съпровожда всички подобни "втурвания". После - отсъствието на държавнически възглед за културните послания, адекватни на времето, в което живеем. И, разбира се, отсъствието на българска културна общност със своя характерна физиономия.
От една страна, културата в България никога не е била възприемана като депо за национални инвестиции. Откъде тогава да се черпят ресурси за подобни мега-амбициозни проекти?! От друга страна, около културата никога не е имало достатъчно кислород, който да й създаде илюзия за независимост. Такова е наследството! Сред българските културни дейци, особено от по-зрялото поколение, битува доста романтична представа за връзката между обществото и културата, както и за ролята на държавата като поръчител, преразпределител и покровител на културната продукция. Ако се направи анализ на отношенията на господство и подчинение между държавата и културните й институции, между културните институции и техните под-структури, може би ще бъде още по-точно разбрана, от една страна, духовната алиенация на българския артистичен и творчески фонд, и от друга, неспособността му да се адаптира към пазарните механизми и да партнира равностойно на Запада, което много пъти си пролича и по време на фестивала "Европалия".
Въпросът е по какъв начин се е формирал културният елит на страната? Дали на базата на професионални постижения, на естествен подбор, в резултат на продължителна многогодишна опозиция с властта, или на базата на продължително флиртуване с властта. Оттук - до каква степен този културен елит е независим, еманципиран, самовъзпроизвеждащ се; и до каква степен той е произведен от държавата, неин храненик и лакей... Това е както беда за елита, така и беда за държавата, която, загърбвайки културните посланици, доколкото има такива, се лишава от своите мечтатели и от своите визионери.
И ако, макар и мимически, макар и хаотични, някакви движения на т.нар. "културна машина" бяха регистрирани, то "икономическата машина" изобщо не помръдна! Включвам в това аморфно събирателно най-различни субекти: Първо, онези, от които ние очаквахме финансова помощ, хипотетичните спонсори. Безразличието на частния капитал, на българските бизнесмени, на родните и чуждестранните фирми към апела да бъде подпомогната най-голямата PR-кампания, в която изобщо някога страната е участвала, бе за мен един от най-позорните странични (д)ефекти на експеримента "Европалия". При това, в дългосрочен план, по-добрият "имидж" на страната би рефлектирал първо в техните джобове. Това безразличие е доказателство за долнопробна порода дебелашка самодостатъчност и някакъв нечуван егоизъм. Може ли някой да допусне, че щедростта на предприятие като "Софийска вода" ще бъде изразена в отпускането на... 750 лева! Мисля, че всякакви коментари са излишни! Срамно е, че две трети от всички суми, постъпили в дарителската сметка на Националния комитет "Европалия-България" са от едно-единствено лице - единственият частен спонсор на фестивала се оказа министър-председателят, който преведе 5 хиляди долара. Отне ни време да разберем откъде е дошла сумата, понеже Симеон Сакскобургготски не желаеше неговият жест да бъде публично афиширан... И тъй като емоционалната патетика на осъждането е най-неподходящата реторика за бизнес-аудиторията, може би тук му е мястото да повторим многократно съобщавания аргумент, че докато не бъде създадена съответна законова база, която да поощрява спонсорирането на културни проекти, културно меценатство в България няма да има.
Не по-малко беше моето разочарование от неспособността, незаинтересоваността и нежеланието фестивалът в Белгия да се използва от туристическия сектор, от малкия и средния бизнес, от занаятчиите... и от ред други сфери, върху които разните стопански камари, бизнес-форуми и прочее структури, заедно с Министерството на икономиката, би следвало да имат поглед, контрол, влияние, допирни точки, пък били те и конкуриращи се... Нито една "Европалия" не е протичала без съпътстваща икономическа програма, без представяне на националната кухня, например, или без туристическа реклама на страната. С изключение на България!... Няма значима изложба в света, която да не предлага на посетителите цялата съответна гама от сувенири, постери, литература, копия на експонати, щампи, репродукции, художествени залъгалки и всякакви тематични изкушения, които превръщат абстракцията в сетивност. С изключение на реномираните български изложби, с които така се фукахме в Белгия... Нищо от мимоходом споменатите примери не бе подготвено за фестивала. Не предложихме нито вино, нито албуми, нито дори компактдискове на прочутите оперни певци или на достатъчно популярния на Запад български фолклор. Няма интелигентен и държавнически мислещ висш чиновник, който да се откаже да използва четиримесечното присъствие на България в най-престижните зали на т.нар. административна столица на Европа и да не извлече полза било за страната, било за частния бизнес; който да не намери начин да "продава" маршрутите, миризмите и мелодиите на България...
Всички мои срещи с разни частни и държавни търговци - от Задругата на занаятите, през разни супер-експертки по туризма, до най-големите началници в Министерството на икономиката бяха загуба на време. Не мога да отговоря на въпроса "защо?". Мога само да спекулирам около допускането, че формулата "как се трупат много пари за кратко време" е била неприложима към възможностите, които предлагаше културният фестивал в Белгия.

- Какви бяха основните предизвикателства във вашата работа? С нашите творци, с нашите под-организатори (музеи, колективи и пр.), с нашите чиновници (културни и други), с нашия бизнес? С белгийската страна - организатори, чиновници, "Европалия-Интернешънъл", българи и приятели на България в Белгия?...
- Основното предизвикателство беше надпреварата с времето. Поех ръководството на този проект в края на януари 2002 - осем месеца преди официалното откриване на един фестивал, за който останалите държави са се готвили в продължение на повече от 2 години! Нямаше екип, нямаше помещения за работа, нямаше отпуснато финансиране, нямаше концепция, нямаше дори актуализирана съдебна регистрация. Имаше договор, сключен две години по-рано между Министерството на културата и белгийската фондация, според който програмата на фестивала е трябвало да бъде готова до юни 2001 година, а всички илюстративни и текстови материали за включените в нея прояви да се изпратят най-късно през ноември. С други думи - проектът (особено положен в синкопичната аритмия на Министерството на културата) беше вече провален. Струва ми се, че това беше станало ясно на всички, които имаха отношение към въпросния провал и просто се чудеха по какъв начин да се измъкнат от него. Дълго време не можех да простя на онези, които бяха вкарали България в този капан и после бяха забравили за него...
Оттам нататък авантюрата е любопитна преди всичко, защото се превърна в тест: за степените на принадлежност към въобразеното цяло, наречено национална култура; за степените на егоизъм; за жизнеността на междуиндивидуалните връзки; за възможностите за партньорство между институции и индивиди; и най-вече за пригодността на различни хора и различни структури към един, общо взето, необичаен темп на работа. Ако все пак успяхме (там, където успяхме!), то е благодарение на енергията на един великолепен екип - самоотвержен, лоялен, изобретателен, в който нито веднъж не възникна напрежение; благодарение на впечатляващата мобилизация на българското посолство в Брюксел; благодарение на персоналните усилия на много конкретни личности - никога няма да мога да изброя всички тези имена; благодарение на щедро подарени жестове - тук се нареждат почти всички участници във фестивала... И, разбира се, благодарение на две институции, без които цялото това упражнение изобщо не можеше да започне - Министерството на външните работи и Фондация "Отворено общество".
Нееднозначни бяха отношенията ни с партньорите в Белгия. Причината е всъщност много проста: "Европалия" сблъска две различни концепции - за нас фестивалът бе сериозно усилие за изграждане имиджа на България в чужбина, за тях българската "Европалия" бе просто поредният проект, благодарение на който фондацията си осигури приходите за съществуване през 2002 година. Ние влязохме в проекта с чувство за мисия, те - с желание за печалба. Това се отрази както на подходите, така и на начина, по който се изпълняваха поетите ангажименти. Идеалното и материалното не се примиряват лесно. Ние бяхме може би прекалено емоционални, те бяха може би прекалено прагматични. Наивно би било да очакваме от нашите партньори да проявят разбиране към високата цена, която България бе готова да плати, за да компенсира десетилетното си отсъствие от полезрението на Европа. Можехме да очакваме обаче диалогът при селекцията на отделните части, включени в официалния афиш на фестивала, да бъде на високо професионално ниво, да изхожда от художествени, не от търговски критерии. Селекционери обаче бяха те, не ние! Трудно ми беше да се примиря с това, че бяхме поставени по условие в неравностойни позиции. Но, както се казва, нищо лично! Така бяха постъпили с Полша, така бяха постъпили с Чехия и с Унгария... Типовият договор, наложен от фондацията, не можеше да бъде променен. Бяхме принудени просто да го изпълняваме. Успяхме, все пак, да изискаме промяна в една от неговите клаузи: относно дължимите авторски и изпълнителски права на участниците във фестивала, които - според подписаното споразумение, белгийската фондация отказваше да плати, въпреки съществуващите международни спогодби по въпроса.
Един от важните изводи след този опит, който ще бъде тема на специален анализ, е свързан именно с договорите, които оттук нататък ще подписва България за съвместни проекти в областта на културата. Нека оставим обаче тази тема за по-нататък, когато и експертите, и потърпевшите от експеримента "Европалия" направят своите анализи, когато стане ясно, че условията, които приемаш, за да участваш в играта, понякога могат да обезсмислят самата игра; и че не можеш да стоиш на колене и да искаш да ти ръкопляскат.

- Кое от представянето ни привличаше най-много публиката? Големите изложби (тракийската, иконната, етнографската), фолклорът, съвременното изкуство... Могат ли да се направят от това някакви изводи на какво да набляга България при изграждане на свой специфичен образ в Европа?
- Централното събитие в културния афиш на фестивала безспорно беше изложбата "Златна Тракия - съкровища от България" (куратори Васил Николов и Гавраил Лазов). Посетителите се редяха на опашка през всичките три месеца на изложението. Средно по две хиляди души дневно обикаляха изложбените зали в Двореца на изящните изкуства в Брюксел, чиято аранжировка, според мнението на българските специалисти, се нарежда сред най-добрите осъществявани някога експозиционни решения. Много голям беше интересът и към другите две големи изложби "Религиозно изкуство по българските земи" (куратор Ралица Лозанова) и етнографската изложба "Лице в лице" (куратор Надежда Тенева). Може ли от това обаче да се направят еднозначни изводи на какво да набляга България при изграждане на имидж в Европа? Отговорът на този въпрос не се изчерпва със статистическата категоричност.
Когато съставяхме програмата на българския фестивал, се опитахме да намерим някакъв баланс между минало и настояще, съзнавайки, че атрактивното за публиката е непознатото, различното, древното, екзотичното. Не случайно нашите белгийски партньори ни заявиха в прав текст, че ако България е поканена да бъде фокусна страна на фестивала "Европалия", то е заради тракийските съкровища, заради най-старото обработено злато в света, което се съхранява в българските музеи. Какво обаче щяхме да съобщим, ако бяхме възприели единствено тяхната гледна точка?
Това, че ни се е случило да се родим върху земя, която хилядолетия преди това са населявали траките, по какъв начин се отнася до днешния ден на българската култура? Същото впрочем може да се каже за съвременна Гърция и Омирова Елада, само че гърците успяха да създадат много по-голяма видимост на това наследство и доста по-успешно спекулират с приемствеността между минало и настояще.
Тук стигаме до един голям проблемен кръг, свързан с въпроса има ли в момента национални култури? Можем ли да говорим за съвременна шведска музикална школа, например, и по какво тя се отличава от съвременната норвежка музикална школа? Ако някога културният център е бил Толедо или Солун, то днес културният център е Европа. В този ключ, когато търсим културните разлики между Ирландия и Испания, ги намираме най-лесно във фолклора и в онова, което е създадено, когато светът е бил много по-разнороден и много по-необхватен.
България има завидно културно наследство. И любопитството към него е разбираемо. Не може да се каже същото обаче за съвременния български културен продукт. И тук причините са много и са свързани с фрагментарността на българското общество, с качеството на неговия творчески елит, с отсъствието на мощно ядро, което да създава гравитационно поле около себе си, с липсата на културни мрежи, които да предпоставят и да позволяват обмена, диалога, креативната провокация. Ако гърците са обсебени от собствената си изключителност, българите са потопени в чувство за безизходност, безпомощност и безперспективност, което не консолидира, а "декомпозира" идеята за цялото. Какъв, следователно, съвременен български културен продукт можехме да покажем?
Българските творци, живеещи в България, страдат от своята маргинална отдалеченост от значимите културни центрове; българските творци извън България са самотници, те развиват извънредно силна индивидуална защита, защото няма на какво да се опрат. Зад тях няма общност, която да ги подпира, или чувство за принадлежност, от което да черпят ресурс! Въпреки че България е страна с много ограничен човешки ресурс и това естествено рефлектира върху културата, която произвежда нейното население, страната притежава изобилие от таланти. Но за да бъде чут техният глас, е потребна друга акустика. Българската културна среда е в сянката на своя радикален провинциализъм и не е трамплин към големите сцени, не предлага модерни кодове за света. Модерните кодове за света идват отвън... Логично е тези таланти да търсят по-мащабен фон, за да се откроят. Не случайно в първоначалния списък на участниците фигурираха имената на Юлия Кръстева, Кристо (и Жан-Клод, за да не ни се разсърди!), Людмил Ангелов, Веселина Кацарова... Ако приемем, че част от българската специфика е отсъствието на ярка, колективна национална културна идентичност, отсъствието на характерна школа, изявен стил и пр., може би трябва да престанем да търсим някаква разпознаваема българска културна матрица и да се примирим с липсата на "запазена марка България". От което отговорът на въпроса как да се прави имидж на страната става още по-сложен...
Струва ми се всъщност, че този въпрос има много отговори. И те зависят не от това дали България ще дефилира в Брюксел или в Берлин, а до кого иска да стигне нейното послание. Имаше ли някакво значение фестивалът "Европалия" за най-младото поколение български творци, например? Съмнявам се. Техните имена отсъстваха от белгийските афиши не толкова поради факта, че самият фестивал бе "държавна" поръчка, колкото поради концепцията на селекционерите, за които успехът на общия проект се измерваше с количеството на посетителите, а не с качеството на диалога между гостуващата и приемащата култури. Ние обаче се изкушихме да потърсим и това измерение.
За мен беше любопитно да проверя въвлечена ли е българската културна общност в диалог с европейската интелигенция? По какъв начин се осъществява този диалог? Какво убягва от вниманието на обществото? Поради тази причина, въпреки упоритото нежелание на нашите партньори, настоях в програмата на фестивала да бъдат включени няколко конференции, да бъде представена българската рефлексия за "модерността", да проверим съзвучни ли са вижданията за съвремието на българските автори и на техните европейски колеги. Тези форуми бяха елемент от най-амбициозната част на българското културно присъствие в Брюксел, един вид "тежка артилерия", която съществено обогати "имиджовата" стратегия на страната.

- Всъщност, как "седяхме" след полската "Европалия"? Как ни гледаха там - отгоре надолу, като равни или с безразличие?
- Разширяването на фестивала отвъд границите на Запада показа по особен начин неспособността на Запада да се справи с Изтока. Както и високомерието на Запада по отношение на Изтока. Един от куриозите, обясняващи спорния успех на полската "Европалия", е, че Полша се явява в Брюксел с няколко авангардни културни проекта, с провокативни от гледна точка на бюргерското мислене трактовки на религиозната живопис. Посланието остава неразбрано. Културният конвейер не е ориентиран към елитарна публика.
Една от особеностите на фестивала е, че той вече 30 години се организира в административната столица на Европа, където продължава да доминира държавно ориентираната традиция с цялото лицемерие, което съдържа тази претенция - а именно, че държавата представлява обективните интереси на своите граждани. Тази средностатистическа заобленост поставя пред неговите организатори средностатистически задачи. Такива форуми по условие не могат да се превърнат в преносители на посланието на една малка общност, не могат да артикулират това послание, да го направят разбираемо и атрактивно за Запада. Да предизвикат интерес към непознатия друг. Друг е въпросът дали изобщо Западът се интересува от непознатия друг...
По-драматична за мен е констатацията, че и самите ние престанахме да се интересуваме от себе си. Към десетките страници с отзиви за българското представяне на фестивала не бе проявен никакъв интерес - от никого, по никакъв повод. Отсъстваше дори елементарното любопитство да срещнем собственото си отражение в едно огледало, поставено от други. А това издава необратими симптоми на национална апатия и на дълбок провинциализъм.
Ако все пак в бъдеще България предприеме подобни авантюри, ако все пак искаме да осъществим среща между културите, то не трябва да забравяме, че културата е динамика на настоящето, а не статика на миналото. Друг е въпросът, че от нашето настояще Западът слабо се интересува. Потискащото е, че и ние не се интересуваме от себе си... Ние показахме миналото и го направихме завидно добре. Ако трябва да бъдем безпощадно откровени, обаче, би трябвало да повторим вече казаното: от гледна точка на нашата претенция за модерност, ние нямаше какво да съобщим. Освен да се опитаме да събудим някакви асоциации, да създадем около името България малко по-разпознаваем сред размитите Балкани ореол.


Разговора води Христо Буцев



Разговор с
Еми Барух - председател на Националния комитет и главен комисар на фестивала Европалия - България 2002