Рушат шедьоври!
Един от архитектурните бисери на София - къщата на Яблански на бул. "Цар Освободител" - едва ли ще доживее своята стогодишнина. Построена през 1906-1907 г., бившата Китайска легация, както е известна на повечето столичани, е поредната жертва на безогледната жажда за печалба, безочливото погазване на законите и морала, на престъпното нехайство на институциите, призвани да защищават града и интересите на гражданите. По една тъжна и възмутителна ирония, годината, през която България ще се присъединява към Европа, София, както изглежда, ще посрещне без едно, ако не от най-ярките, то със сигурност от най-изящните свидетелства за своята европейска принадлежност. Защото това архитектурно бижу е създадено от Фридрих Грюнангер, австрийски архитект, отдал практически целия си творчески живот на България. Негово дело са още Софийската синагога, Духовната семинария, североизточното крило на Двореца, къщата на Сърмаджиев (понастоящем резиденция на турския посланик) - и това са само някои от най-известните му произведения. Завръщайки се в Австрия, той построява в Залцбург собствения си дом като почти точно копие на този на Яблански.
През 1991 г. къщата е реституирана на наследниците на Димитър Яблански, между които е и г-н Димитър Паница. Оттогава досега тя е сменила три пъти собствениците си. Питам се как се чувстват наследниците, минавайки покрай къщата на прочутия си роднина, кмет на София от края на по-миналия век, когато пред очите са пукнатините по фасадата, застрашаващи конструктивната устойчивост на сградата; когато виждат изкъртената до тухла мазилка, съсипаните орнаменти? Познават ли чл. 22, ал. 1 от Закона за паметниците на културата и музеите: "Който узнае за повреждане или разрушаване на паметници на културата, е длъжен да съобщи в 3-дневен срок на съответната община или кметство или на най-близкия музей"? Но защо само те? Нека сегашните собственици добре да знаят, че съгласно чл. 2 от Закона, паметниците на културата са общонародно достояние и се намират под закрилата на държавата.
Още по-големи са пораженията вътре в сградата. Разрушено е и разграбено всичко - дърворезбени парапети и мраморни камини, ламперии и гипсови тавани, полилеи и кристални огледала. Сякаш сме в следвоенен Багдад или в Афганистан на талибаните. Движещата сила в този случай, обаче, е не религиозното рвение, а стръвта към келепира. Паметник на културата? Защита от Закона? За нашите талибани това са празни думи. През изминалите години бе разработена и изпитана цяла методика за разправа с паметници на културата. Само свалете керемидите и дограмата и оставете сградата една зима без охрана и надзор. Природата и лумпените ще свършат своето. Красотата обикновено е крехка; а ако се наложи, в употреба влизат и чукът - за мрамора, и огънят - за дървото. Когато предишната достолепна къща се превърне в полуразвалина, в "свърталище на скитници и наркомани", смъртта й - не естествена, а предизвикана - е неминуема. Следва взривяване, обществеността въздъхва с облекчение, отговорни фактори вдигат рамене и разперват безпомощно ръце. На разчистеното място се вдига нова сграда, модерна и хигиенична. И най-важното - доходна.
Пътят, прокаран с взривовете, сринали старото столично кметство в Градската градина, закономерно ни доведе до посегателството върху един от най-ценните архитектурни паметници в София. Само че този път загубата е толкова значителна, че не може да бъде омаловажена; скандалът е толкова голям, че не може да бъде прикрит с лицемерна политическа риторика и фалшиви архитектурно-градоустройствени аргументи. Съмнявам се, че и юридическите хватки ще помогнат. Все пак, макар и безогледно потъпкван, Законът съществува. А той е категоричен:
"Всички собственици на паметници на културата са длъжни да ги поддържат в добро състояние и да уведомяват специализираните държавни и общински органи за повреди по тях или за действия спрямо тях, които нарушават закона.
Всички собственици на паметници на културата са длъжни да осигуряват достъп до тях на служители от специализираните органи на държавата и общините." (Закон за паметниците на културата и музеите, чл. 20.)
"Собствениците на недвижими паметници на културата са длъжни да извършват своевременно текущ ремонт за поддържане на паметниците в добро състояние." (Наредба - 6 на МК за използване и представяне на недвижимите паметници на културата, чл. 4. (1).)
Ще повторя още веднъж, за да стане напълно ясно: тук не става дума за рушене на една сграда под влияние на природните стихии, а за напълно съзнателно и целенасочено разрушаване на паметник на културата - действие, което се преследва и наказва от Закона. Но какво мотивира собственикът да поеме този риск? Та нали "при повреждане и унищожаване на паметника на културата виновните лица се предават на съд по чл. 278 от Наказателния кодекс" (чл. 14, ал.3)? Едва ли патологична омраза към художествените ценности. Целта, разбира се, е напълно прозрачна: да се освободи терен за ново, многоетажно строителство. Говори се за 15-16 етажа - и това при положение, че самият квартал 471, в който е разположена сградата, има статут на групов паметник на културата, както и съседните квартали! Е, от продажбата или отдаването под наем на такава "застроена площ" наистина може да се спечели доста.
Защо е тази люта битка за място в градския център? Сякаш София няма метро, което днес-утре ще прекоси града и ще стигне до "Младост"; което вече доближи западните квартали на максимум 10-15 минути път до центъра! Там, около неговите спирки, трябва да се извисят новите модерни структури: никакви ограничения във височина, гъстота, стил; място, колкото щеш - и за сгради, и за паркинги, и за паркове. Но не! Всеки се натиска - и натиква - в Центъра! Там, на "Царя", до Руската черква, до Военния клуб, до "Александър Невски", до Народния театър, до Двореца... Ето парадоксът: рушат точно това, което създава привлекателността на средата. И което вдига цената на парцелите. Много добре знаят те, че уникалната архитектура и природа носят пари - ако не беше така, банскалии и созополчани днес щяха да въртят мотиката, вместо туристически бизнес. И въпреки това за някои хора няма нищо по-мило от собствения джоб.
Но ако мотивацията на собственика е донякъде разбираема, как стои въпросът с тази на факторите и институциите, чието задължение по закон е да пазят паметниците на културата, да контролират тяхното правилно използване и стопанисване, както и спазването на нормативните актове, да проверяват периодично тяхното състояние (чл. 15, ал. 2 от Наредба - 6)? Без одобрението на тези органи недвижимите паметници на културата не могат да бъдат променяни, камо ли - разрушавани. Нещо повече - те контролират и строителството в съседство! Отговорът на този въпрос "с неповишена трудност" оставям на читателите - и на прокуратурата. Тя е сезирана от директора на ОП "Стара София" д-р Петър Митанов с писмо - 88/18. 04. 2003 г.
Ще добавя само, че съгласно Конвенцията за защита на архитектурното наследство на Европа, ратифицирана с Решение на Великото народно събрание от 25.01.1991 г., всяка страна се задължава да внесе в законодателството разпоредби, предвиждащи "възможността държавните органи да принудят собственика на защитаван имот да осъществи определени работи или да осъществят тези работи самите те, ако собственикът не го направи".
Както и възможността:
"да бъде експроприирано защитавано имущество".

Арх. Лило Попов