Литературознание с усмивка

Няма как да се скрие, че литературознанието става все по-скучно за четене сред публика, която не е високо специализирана. Елитарно отруднено или традиционалистично банално, то съблазнява все по-малко читатели сред българската интелигенция - не на последно място поради отказа си да търси нови посоки за тематизиране на историята, която разчита неголямото ни литературно наследство. В това отношение книгата на Радослав Радев от университета във Велико Търново е забележително различна: тя е кратка, весела, ненатраплива и разказва неща, които са едновременно известни и неизвестни, забавни и сериозни. Най-общо можем да я определим като практическа семиотика на традиционното българско мъжко облекло и поведение. Разликата между това скучно определение и духа на книгата ще разберем, ако наречем семиотична интерпретация известната реплика на дядо Петко Славейков "Мъж е онзи, който върже гащи, а писател, който знай да дращи". Работата на Радослав Радев може да бъде представена и с друг скучен термин - интердисциплинарна. Тя всъщност свързва наличности на българския фолклор с етнографски и антропологически знания и всичко това открива проектирано в различни фрагменти от историята на нашата литература.
Първата част е наречена "Знаковост на българското мъжко облекло" и представлява поредица от прочити на емблематични дрехи. Калпакът например е изключително важен атрибут на мъжкото самочувствие. Той може да бъде белег на социалното положение, на сексуалната потентност, на господарство над женския пол... Ако пак послушаме Петко Славейков, по калпака се познава дали мъжът има глава. "Когато е на горната глава, той показва добро разположение, яд, срам, свитост, а когато е атрибут на долната глава, се сваля и удря в земята пред момата, която по обичая изразява уплаха. И горе съм добре, и долу съм добре - казва по този начин момъкът на момата." Неслучайно народопсихолог като Найден Шейтанов твърди, че отговорът "Горе-долу" на въпроса "Как си?" притежава скрит еротичен смисъл. Ако пък някой ви грабне калпака и го удари в земята, той със сигурност иска да ви унижи - поне за мъжете от старо време е нямало по-голяма обида. На феминистките препоръчвам да носят калпаци - поне така правят жените от известната пиеса на Стефан Костов, с този жест преобръщайки йерархията на утвърдените Gender роли.
След калпака идва ризата - "къща на тялото и житейска философия за род и държава". В тази част разбрах защо българинът не успява да бъде добър християнин. А и как би могъл да си даде ризата от гърба, след като "да откриеш гърба на българина, все едно е да разградиш двора му"; ризата е негов двойник, който вързва и "съдържа" цялото му тяло. После идват мъжкият пояс - "граница между земното и небесното", белите гащи, потурите и цървулът като "отправна точка на мъжкото мислене"... Е, ясно е поне защо не сме успели да стигнем далече, крачейки все към Европа.
Втората част на книгата се занимава с няколко ритуални модела на мъжкото поведение: пиенето на вино, което се оказва духовна мисия; плюенето и плюнката, поместени "от ритуалното до профанното"; почесването, което е философски акт, но може да предизвика съдбата, ако се прекали с употребата му на някои по-специфични места... Наистина, книгата не претендира да бъде изчерпателно и системно изследване, но нейният прочит доставя радост и една особена лекота, с която започваш да гледаш на своята българска участ.
"Перформативният" й характер се допълва от вмъкването на тематично подходящи стихотворения на поета Божидар Богданов. Накрая ти се доисква да излезеш на улицата и да срещнеш някой истински български мъж - в калпак и потури, та дори и по бели гащи. Та нали моят колега Радев твърди, че "белите гащи не са битова подробност за тялото - те са знак за свободата, чрез която мъжът може да твори"?

Милена Кирова







Думи
с/у думи


Радослав Радев.
От калпака до цървулите. Етюди за българското мъжко облекло и поведение със стихове от Божидар Богданов.

Издателство Славена.
Варна, 2002.