Мушмороци за експорт
Блажени са зрителите на филма "...И Господ слезе да ни види"... Чак им завиждам - спестен им е кошмарът на ребусния разказ в телевизионната му версия "Посетени от Господ". В сравнение с нея, "...И Господ слезе да ни види" се гледа леко, въпреки монтажните пропадания.
Този филм е уникат в българската киноистория поне по 4 причини: Петър Попзлатев е единственият ни режисьор, получил 2 пъти субсидия от Франция (след "Нещо във въздуха, 1993); тв-версията "Посетени от Господ" бе селектиран за няколко фестивала, ала след радушния прием без награда в Карлови Вари'01 не замина за другите (сред които и престижният Манхайм), с което предизвика недоумение сред организаторите; заглавието е последно в биографиите на големите Катя Паскалева и Станислав Стратиев; за първи път на екран се срещат любимите баща и син Финци.
За самия Попзлатев пък се оказва, че 3 му е важно число: през 1983 се появява фундаменталният му документален дебют "Труден избор", през 1993 - срещата му с Константин Павлов в софистицираната екзистенциална драма "Нещо във въздуха", през 2003 - абсурдната гротеска на българското живеене "...И Господ слезе да ни види..." по Станислав Стратиев.
Мощното финансово инжектиране (включително и от "Евроимаж") Попзлатев "заплати" с цели 3 версии, а фундаменталното мъченичество на прословутия му перфекционизъм го подложи на сериозни физиологични изпитания. В крайна сметка Станислав Стратиев, светла му памет, не дочака да види готов вариант на сценария си "Посетени от Господ" (който дописва на крак на терен). Миналата година на София Филм Фест най-сетне гледахме тв-версията с оригиналното заглавие. На "Златна роза" '02 го видяхме отново, въпреки че в каталога присъстваше като "Последно кино" (карък-заглавие, тъй като повтаря класическото The Last Picture Show на Питър Богданович от 1971, а междинната версия е видяна само от малцина приближени на режисьора). През април все пак дочакахме окончателния вариант на филма със заглавието "...И Господ слезе да ни види..." (с него бе чествана 70-годишнината на Ицко Финци в кино "Мир"). Той откри тазгодишния Фестивал на европейските копродукции (вж. "Култура", бр. 25).
И така, игралният филм се различава от тв-версията не само по ритъм, а и по сюжетни линии и герои. И не минава без дежурния за киното ни цигански епизод (досниман е).
Френският социолог Франсоа (Филип Волтер) пристига в българското село Кестен да проучва етническите проблеми, защото било на границата на 3 държави и 2 религии (и баща му бил тук, та от него знае).
Владимир (Самуел Финци) е властелинът на кестенци: кмет (сменя имена от български на турски и пак на български, на гръцки или френски), директор на училището (без питомци от 10 години) и началник на пощата (все връща бабите за пенсии). Патологичен, обсесивен, педантичен и тираничен, той е заразен от синдрома на държавната несъстоятелност и е въплъщение на поговорката "залудо работи, залудо не стой".
Несъстоятелността му, естествено, избива в агресивна ревност към съпругата Мария (Светлана Янчева): устройва й нощни стражи, люби я на чин пред картата на България, мъчи я, както диша... Тя, кротка и мълчалива, върти къщата, води добитъка на паша и, видяла се в чудо от идиота до себе си, посяга към бяла магия... Връзката им е яка, нежна и травматична - проекция на днешната мъжка (не само българска) уязвимост и женска толерантност. Както се случва често напоследък в световното кино, темата за утопичното любовно щастие е изведена в крупен план. И закономерно рамката на филма е семейно танго (в началото колоритът върви от вираж към цвят, на финала - обратно).
Разтрояването на Владимир (и патилата на жена му) е само една от сюжетните линии в "...И Господ слезе да ни види...". Филмът е построен като пъзел от приключения на тези и още неколцина герои. Техният старт е затънтено нашенско летище (където обаче говорят френски...) с един-единствен раздрънкан самолет.
Пасажерите са Франсоа, писател-франкофон (Ицко Финци), незнайният Борис (Владимир Пенев), девойка с гъски, кордела и огромен бюст (остава си само в този епизод). Пилотът (Йосиф Сърчаджиев) е с охота за общуване, но не и за работа - в крайна сметка и горивото свършва.
Тримата обезумели мъже нямат друг изход, освен да скочат на влак в движение.
Кондуктор (Валентин Танев) задява хубавица с червена блуза (Виргиния Келмелите), тя се изшмугва и попада на шофьора на камион Стоян (Ивайло Христов с брада-катинар) и брат му с бръсната глава (Мариус Куркински). Кондукторът мъсти с мерак за таксуване като свръхбагаж на Стояновата дамаджана ракия. Онзи отвръща на удара с отколешната нашенска щедрост. Вулканичен епизод на пиянството на един народ (и французин).
Писателят и Франсоа пристигат в Кестен кьоркютюк пияни, проснати върху пощенския катър, който пренася и филма "Европа" (все си мислиш, че е "Европа" на Ларс фон Триер, но не, каква заблуда - "Европа 51" на Роселини). И така, преминали през 3 превозни средства, двамата се настаняват в къщата на писателя, където има камара празни бутилки, пълни с листове - непубликуваните му поеми от 30 години насам според собственото му признание. И пушка виси на стената.
Стоян кара цистерна. Изпечен тарикат, с нейна помощ той е местният трафикант - на хора и вино. (Според последния монтаж червената течност се оказва по-ефективна за филма от човешкия ресурс.)
Селско кино. Във фоайето - черно-бели портрети на родни кинозвезди. Катя Паскалева в рубинена рокля (като в "Мълчанието" на Грец) е касиерка без работа, тъй като никой не влиза в киното. Тя си седи непоклатимо на стола зад стъклото - рисува си отпечатъка на дланта, после заколва прожекциониста (Христо Гърбов), след като Писателят най-сетне е съумял да достави заветното число 5 (зрители) за "Европа 51" и се е загледал в сбъднатата си мечта.
Междувременно, покрай търчането на Писателя подир филма, Стоян (чийто камион е откраднат от роми) го завежда при колоритен цигански барон (Александър Дойнов), който се обявява за католик, а иначе недвусмислено намига към побратимите си от "Черна котка, бял котарак" на Кустурица.
Франсоа отива на гости у Владимир, който на чист френски му разказва легенди за лековитата вода на Кестен и краката на император Траян, написани от Плиний ("младши, не старши"). Не щеш ли, от чешмата потича вино. Писателят е в тоалетната. Пушката най-сетне гръмва (зад кадър).
Ненадминат е талантът на Станислав Стратиев да интерпретира тъмни мотиви от българската народопсихология и/или общество в лаконично-смешни словесни конструкци. Абсурдисткото му чувство за хумор го преведе през Калотина доста преди да се захване с Попзлатев и копродукцията - да си спомним поне съдбата на драматургията и филмите му. Сценарият "Посетени от Господ" всъщност бе микс от негови кратки разкази и сардоничните му фейлетони, тръгнали в началото на 90-те от страниците на "Култура" в рубриката "Българският модел", превърнати по-късно в книга и спектакъл. Те са може би най-проникновените, темпераментни и смешни епикризи на постсоциалистическия ни абсурд. Майстор на словесната еквилибристика и на бистрия диалог, Стратиев бе написал страшно смешен сценарий - скечова алегория на българските комплекси и неволи, глупости и напъни, фантазми и битовизми...
За жалост, готовият филм "...И Господ слезе да ни види..." е смешен само от време на време и преди всичко със собствения си напън да бъде коректен - към експортността, разбира се.
Подобно на филмите на Кустурица, Горан Паскалевич или "Лунен татко" и "Шик" на таджика Бахтияр Худойназаров, "И Господ слезе да ни види..." гъмжи от примитивна ексцентрика: хората живеят в бит от памтивека сред гъски, кокошки, кучета, овце; биволи кръжат край самолет, езически ритуали се редуват с киносеанс... За разлика от онези европейски фаворити обаче, фактурата в Попзлатевия филм, макар и атрактивна, не полита до метафора - липсва й шутът на фантазията. Но по-драматично е, че цялата шарена мозаичност на българската страст по далаверата, осмяна на екрана, в крайна сметка се оказва амбалаж (и душа) на самия филм.
В сравнение с "Посетени от Господ", тук режисьорът е уловил видимите нишки на повествованието, ала отново не е съумял от тях да изплете логична (дори в своята алогичност) композиция. Липсата на хомогенност е потискаща - няколкото възлови епизода са наистина сочни и живи, ала им липсва спойката на глобалната режисьорска концепция. Затова и разказът се каламбичка от една сюжетна линия към друга, от живописен пейзаж към оскъден интериор, от лица към хребети, от българи към французи, сякаш самият филмов наратив се тътри изранен по урвите на авторското подсъзнание.
И да му се чуди човек на Попзлатев - с чудат сценарий, чародейни актьори и чаровна визия, той се е нахакал в капана на амбицията си да изглежда европейски, умен и бляскав на всяка цена. Бумеранг!
Цигарата не слиза от устата на Ицко Финци, героят му се лута между неудовлетворение и любопитство, а страстта му по черно-бял филм е по-ярка от аленото на пуловера му. Толкова енергийно е излъчването му, че, подобно на рицар-ветеран, Ицко зарежда с благородство не само по-младите си колеги, а и филма като цяло. Санчо Финци за кой ли път показва изключително лицедейство - голобрад или с мустаци, в костюм или в пижама, той е разен и неизменно поразителен в разтроения образ на Владимир. Заеква, кокори се, запецва, примигва, трепери, буйства, старае се, крещи - поведението му е болезнено адекватно на българската параноя (на прехода).
Светлана Янчева е прекрасна, както обикновено, независимо дали нейната Мария се вайка, страда или просто обича, а портретът й с огледалото напомня малките холандци. Толкова е талантлива тази Светла, че екранът се задъхва от присъствието й, независимо дали броди нощем или денем, дали е в бяло или в тъмно, дали е в унес или в гърч...
След сериозния си дебют като ефектна вандалка в "Закъсняло пълнолуние" на Еди Захариев, тук Виргиния Келмелите играе мила изкусителка, а естественото й присъствие обагря актьорския колорит на филма. (Друг е въпросът, че тя отдавна живее в Париж и екранната й поява само наля сол в напомнянето за напразните ни надежди от средата на 90-те.)
Външният поглед към българския абсурд на наша територия и заниманието с етническата толерантност (?!) през 1996 е наистина печеливш ход за копродукция. Уви, филмът се забави толкова дълго, че дори в нашето клето кино темата е вече банализирана. Ако беше излязъл овреме, "...И Господ слезе да ни види..." щеше да изпревари "Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, където тъкмо Санчо играеше немски турист с влакови и всякакви премеждия по български. Само че там чуждоземното присъствие бе част от оргиастично действо, докато галското пребиваване във филма на Попзлатев е хладно и прошнуровано за експорт, подобно на злополучния френски жених в "Черната лястовица" на Георги Дюлгеров.
Лично аз излязох от филма изнемощяла, но почти доволна - стори ми се космически по-гледаем и симпатичен от "Посетени от господ". Направих опит да сравня усещането си с реакциите на публиката по време на откриването на ФЕК - хората седяха дори по стъпалата, почти никой не излезе, а неизкушени от киното познати ми казаха, че здравата са се забавлявали. Възможно е това да е автентична реакция към филма, но нищо чудно да е компенсаторна - от жажда за българско кино изобщо.
Навярно "...И Господ слезе да ни види..." ще тръгне по фестивали. Най-искрено му желая успех, разбира се, ала все пак ми се иска следващият филм на Петър Попзлатев (по сценарий на Димитър Шумналиев) да бъде по-бързо създаден, по-чисто конструиран, по-автентичен и по-човечен, та ако ще да ни представи като най-загубените мушмороци. Не знам обаче дали това не е поредната критическа утопия...
Защо изобщо трябваше да се сменя прекрасното заглавие "Посетени от Господ"? Поредната Попзлатева енигма...

Геновева Димитрова



...И Господ слезе да ни види..., 2003, България/Франция, 123 минути, Сценарист - Станислав Стратиев
Режисьор - Петър Попзлатев
Оператор - Емил Христов, оператор на камера - Ели Йонова-Михайлова
Музика - Антони Дончев
Художник - Георги Тодоров-Жози
В ролите: Самуел Финци, Светлана Янчева, Ицхак Финци, Катя Паскалева, Филип Волтер, Ивайло Христов, Мариус Куркински, Александър Дойнов, Владимир Пенев, Виргиния Келмелите, Христо Гърбов, Йосиф Сърчаджиев и др.
Продуценти: Петър Попзлатев, Антоан дьо Клермон Тонер
Продукция: Post Scriptum-2/
MACT Production/ със съдействието на НФЦ - София и CNC - Париж
Разпространява София филм