Макдоналдс,
16-ти ноември 1619 година


Декарт, Просвещение, Ницше, марксизъм, ориентализъм, феминизъм, национализъм, постмодернизъм: начело с всичките си братства и посестринства, съвсем като учебникарски построен детективски роман, критическото въведение в постколониалната теория на индийската докторантка на Оксфорд Лийла Ганди изглежда желае да се чете като учебник без Министерство на Просветата.
Колониалното за-помняне (re-membering, което би трябвало да се прочете и като за/раз-членяване), се проблематизира по няколко пункта. Първо: картезианската изчислимост и блокажът на агностицизма, случили се на 10.11. 1619 г., когато Декарт, изпълнен с ентусиазъм, открива... нататък е ясно. После, отграничаването на хуманизъм от хуманитарни науки (studia humanitatis), т.е. онзи италиански Ренесанс (Вико), който програмира хуманитарните идеали за дълго - до Хайдегер. И трето - политическият залог на майката и бащата на постколониалната теория Гаятри Спивак във въпроса: "Може ли подчиненият да говори?".
Макар и да са правоверни, думите на Спивак, че "белите мъже пазят кафявите жени от кафявите мъже", все пак Ганди вярно изявява парадокса, че империалистическото потребление на одругостяването се случва чрез анти-колониалния национализъм, който пък е изобретение на Европа. Баналният извод е, че националистическото производство е сбор от частни изказвания в рамката на пост-просвещенската мисъл. Оттук до макдоналдизирането на света крачката към самостойна теория на източния субект ще се възпрепятства от всеки планински връх, окичен с фирменото лого на империализма.
Нататък тезисността на книгата се разгръща в разказа за самите разкази: постколониалните литератури (начело с Рушди). По отношение на тях най-ясно се изявява неназованият метод на самата книга: да придобива смисъл, като отхвърля съдържанието си. Затова идентитетстките политики и метрополисните етничности се реферират като един вид фройдистка "липса", екзотизират се. Откъдето се появява тезата, че не всички колониални литератури са репресивни, защото, първо, задължителната подривност на постколониалната литература е ограничена от представата за 'текстуални политики'; второ, романтическата сглобка на фигурата на поета го е формирала като революционер par excellence, така че метрополисните култури "романтично" инвестират в своите емигрантски писатели, които въплъщават липсата на етничността си под формата на 'хибридност'. Проблемът, който Ганди елегантно експлицира, е в това, че литературната хибридност се обръща в политическа рационализация - резултатът е, че вече няма автентични репрезентации на третия свят, които да не стават опасно предписателни.
Ганди жертва - без да замества жертвата - собствеността си: префикса 'пост-', който просто удържа хегелианската визия за цивилизация чрез история. Досега постколониалната историография се е правила чрез Европа - заглушените от нея гласове, които формално усвояват принципите й. От една страна, 'пост-' удържа престижа на една 'подходяща история', а от друга - постколониализмът удържа идеята за историзиран свят чрез единствената категория на колониализма: разривът между империалистическа субординация и анти-колониална съпротива.
Накрая можем да кажем, че разполагаме, ако не с друго, то поне с учебник за критически саботаж, който поне не е предписателен. Книга, която не прави утопичен проект, точно защото, обратно на постколониалния опит, не се идентифицира с епохалния край на колониализма, а с един критически опит за собствено начало. Така че книгата се чете както без министерство на просветата, така и без утопизъм - но донякъде и без автор.

Станимир Панайотов

Редактор на рубриката доц. д-р Миглена Николчина






Хетерология


Leela Gandhi, Postcolonial Тheory. A Critical Introduction,
Edinburgh: Edinburgh University Press, 1998.