Радиооркестърът
с поредния гост-диригент


И това учудва всеки, който има навика да се обръща за информация към концертната програма. Защо ли? Защото според историята на оркестъра, отпечатана там, радиооркестърът все още си има шеф-диригент. Така си върви непроменяемо от концерт на концерт, по инерция. А в същото време в софийското оркестрово всекидневие "тече" нещо безпрецедентно в историята на музикалната ни култура до този момент: и двата водещи оркестърa - Филхармонията и Радиото - са без шеф-диригенти. Иначе всичко е "престижно", "страхотно", "на равнище не по-ниско от европейското" и т.н., само дето нещо не заработва. И затова миналия петък и Росен Миланов застана на пулта с привлекателна за българския концертен посетител англо-американска програма: Бърнстейн, Елгар и Гершуин. И с виолончелиста Станимир Тодоров, който в същия този сезон, в края на март бе гост и на Младежкия оркестър на Класик FM Радио.
Бърнстейн и Гершуин - можеше да се предполага, че отдавна пребиваващият в Съединените щати Миланов ще покаже нещо от извора, нещо от собствената си богата диригентска практика, описана така педантично и подробно в биографията му. Още повече, че Радиооркестърът е опитна формация и колкото и подмладена да е, традиции тук има. И се спазват. Увертюрата "Кандид" още в самото си ефектно начало се спъна в колебливостта на диригента по отношение на темпото. Постепенно и най-вече в края то си дойде на мястото. (В края на концерта увертюрата бе повторена на бис и прозвуча доста по-цялостно.) Проблемът с диригентската визия по отношение спецификата на формата продължи и в двете творби на Гершуин - и Симфоничната картина "Порги и Бес", и "Един американец в Париж". Работата е там, че Миланов някак не издържа докрай епизода, за да влезе в следващия. Някаква прибързаност в краищата и несигурност при влизането в новото доминираше и в двете творби, които, общо взето, са на сюитния принцип, и връзките между отделните, различни по характер "картини" са особено важни. Това бе най-основният дефект, който доминираше в хоризонталния прочит на творбите по отношение на темпо и музикално време. Не по-малко смущаващ бе балансът или по-точно липсата на такъв, между щрайх и духачи, особено браса. Преобладаваше някаква необяснима щастливост от възможността да се изтръгват максимално силни звуци от оркестъра, при което медните по такъв начин "надскачаха" щрайха, че звуците се превръщаха в изпитание за човешкото ухо. Финалът на "Американеца" бе просто страховит в това отношение. Да се чудиш в Париж ли е бил или на Ниагарския водопад.
И тук, напълно контрастно във възгледа си за сценичното музициране бе поредното представяне на виолончелиста Станимир Тодоров в концерта на Елгар. Солиращата си функция известният ни виолончелист разбира двояко; от една страна, това е възможността да изкаже себе си, от друга - да потърси гледната точка на партниращия диригент/оркестър, да съчетае максимално звука, тембъра на инструмента си с другия според предписанията на автора. Тодоров е чувствителен, без да е сантиментален; прецизен, без да е педантичен; има красив, обемен звук, който не страда от "челизъм"; знае как да доминира в музикалното си поведение, без да нарушава целостта на творбата. Подобна култура на музициране се среща рядко; не бих казала, че зададеното от солиста рефлектира чрез диригента в оркестъра, но поне динамически това бе най-овладяната творба, защото на диригента му се налагаше да се съобразява със звуковата естетика на Станимир Тодоров - един артист, когото човек може да слуша винаги с удоволствие.

Екатерина Дочева







Крешендо
декрешендо