Още нещо в Куфара

Най-интересното от представленията, поканени на тазгодишния фестивал "Театър в куфар", си остана първото, за което писах: на Швейцарската компания Drift. Сред останалите нямаше нито кой знае какво разнообразие, нито демонстрация на художество в различните нива - било в общите търсения, било в изпълнението, било като атракция, било изобщо като движение в изказа или изразяването на някаква неочаквана гледна точка към световете, които населяваме. Твърде скромни, еднообразни и скучновати бяха всички във формата. Разбира се, веднага чувам как ми се напомня, че е въпрос на пари кой ще бъде поканен. Така е. Не само Британски съвет са "ударили рамо", за да могат да дойдат и тези, които дойдоха. Но точно защото българският театрален зрител е в безпрецедентна изолация от случващото се извън тукашните (с малки изключения) доста бедни на професионален, а камо ли на интересен, актуален театър, сцени, очакванията бяха по-високи. Особено към "Уокър данс енд Парк мюзик". Трите миниатюри, от които се състоеше представлението, се казваха съответно "Миг след миг", "Азът" и "Трима от нас". Първата е изпълнение на самата хореографка на групата Фин Уокър. Авторефлексия върху възникването на танца в работата над танцовото представление, соловото изпълнение не бе особено въодушевяващо и завладяващо като жест, движение или реакция към музиката на Парк. Вероятно в търсенето на някакъв особен аскетизъм в жеста, то изглеждаше просто технично и скромно без особено въздействие. Втората и особено третата част бе по-привлекателна и интересна, но предимно с музикалното изпълнение. Изобщо музиката на Бен Парк е може би най-любопитната част от работата на "Уокър данс енд Парк мюзик" в това, което показаха - търсенето на взаимовлиянието между "живото" тяло и "живата" музика. Само "Трима от нас", където този "диалог" е най-интензивен, леко пораздвижи отегчената зала от ценители на танцовия театър в зала 2 на НДК.
Гост на фестивала бе и спектакълът "Anti-gone" на театралната компания "Фракция" - Белгия, на което режисьор е Галин Стоев. Амбивалентността на гледната точка към мита "Антигона", към Софокъловата "Антигона", може да се каже, е кодирана още в заглавието. В самото разчленяване на името на Антигона (в по-свободно предаване) като срещу-изчезването, анти-смъртта, е подчертано както семантичното ниво на самото действие на Антигона, така и игровостта в представянето на това действие. Изобщо играта дебне всеки "ход" на четиримата актьори - в размяната на "ролите" или в разказването на историята. Запазвайки духа на ателието, на workshop-а, актьорите показват сюжета "Антигона" в играта-купон, където никога не е ясно къде свършва играта и къде започва сериозното, без едното да е за сметка на другото и да го подменя като значимост. Впрочем българската публика познава пристрастността на режисьора към подобна гледна точка в театъра още от "Агамемнон", "Мяра за мяра" или "Антигона в Дисниленд", например. Качество е, че представящите удържат двойността на гледната точка, в този смисъл чистотата на формата, през цялото време със симпатична всеотдайност и вдаденост, опитвайки се да достигнат дори драматичност в отделни "конфликтни" моменти. Вероятно заради духа на ателието, което винаги е отворено към довършване, към смяна даже на ситуацията на изследване, не бих казала, че актьорите успяват да заразят публиката със своята всеотдайност и своите мигове изживяна драматичност - ситуацията на представяне/игра изглежда доста затворена за зрителя. Той е като кибик-воайор. А подобна гледна точка към драматургичното наследство в ситуцията на ателието не би било зле да включва по свой начин и зрителя в играта. Инак, както се е казвало някога, не се "прескача рампата" и удоволствието остава само за изпълнителите.
Общото между двете толкова различни представления е особено сериозното отношение на изпълнителите им към онова, което правят. Видимата убеденост, че това, с което се занимават, е смислено, много важно за тях. Ето нещо на дъното на "Куфара", което е наистина ценно.

Виолета Дечева

















Реплика
от ложата