Борово красноречие

Тази книга съобщава какво всъщност искаме.
Тя строи в полуобразования читател чудесен дом на вярата, а "домът е тихо място, когато хората си стоят в него" (Е.Б.Уайт).
Въздухът вътре е свеж, защото строителят расте от Бог "като бор от планината".
Да се подслоним ли в градеж от "Езерни молитви", чиито слова се наслагват благо, закрилящо, непоколебимо?
Достатъчно смъртни ли сме да го сторим?
Нямам достъп до образци на българската духовна лирика, но сръбската литература на вярата се врязва в паметта. Още повече, когато нейният поет епископ Николай Велимирович има такава центростремителна биография.
Владика Николай (роден 1880 в Южна Сърбия) учи в Белград, Берн, Женева, Оксфорд, Лондон, Петербург. Защитава докторати в Берн (по богословие) и в Женева (по философия), замонашва се в манастира Раковица, преподава в Белградската духовна академия, проповядва като доброволец по време на Първата световна, става Жички епископ, живее в Охридския епископат... И пише.
През 1941 той е интерниран от германските нацисти и изпратен заедно със сръбския патриарх в Дахау, а след освобождаването от концлагера живее в Щатите, където през 1956 умира. Забележителният духовен деец е канонизиран от Сръбската православна църква.
Назовах биографията на Епископ Николай Велимирович "центростремителна" и би трябвало най-после да посоча лъчезарния център.
Разбира се, че това е Бог - мястото, където молитвата и благодарността съвпадат. Мястото, където покоят ражда стихотворения.
"Виж, какъвто плод раждаш, с такъв плод се и храниш. И всичко, което излиза от теб, ти се връща умножено."

М.Б.





Епископ Николай Велимирович. Езерни молитви. Съставителство и превод от сръбски Андрей Романов. Издателство Омофор.
София, 2003.