Ранната музика на Православния изток започва да се изследва систематично през първата половина на ХХ век, след като неколцина учени от Западна Европа и Америка полагат началото на музикалната византология. Това е историческа дисциплина, изискваща сериозна поготовка в твърде различни и твърде редки области на познанието: музикология, палеография, семиология, литургика и класическа филология се преплитат закономерно, когато обект на проучването са старинните нотации в средновековните богослужебни ръкописи.
Елена Тончева навлиза постепенно в тази сложна материя с цел да постави на научна основа изследването на старата българска музика. Избраният от нея подход е продиктуван от спецификата на самите музикални паметници, които показват пряка приемственост на българската църковнопевческа традиция спрямо византийската. Формирането на Елена Тончева като учен преминава през специализации по източно църковно пеене, класическа филология и музикална медиевистика, водени от признати авторитети в съответните области - протопсалта на Българската православна църква Петър Динев, професора от Софийския университет Александър Милев и професора от Сорбоната Соланж Корбен.
Последвалите научни разработки на Елена Тончева се характеризират с внимателно и задълбочено вникване в ясно очертани проблеми. Проблемът може да се състои в особената форма на един музикален знак в нотираните песнопения от Синодика на цар Борил, или да се простира върху репертоара на група молдавски ръкописи с български текст и византийска нотация; при всички случаи изследваният материал се обработва всестранно и се анализира детайлно.
Интересът на Елена Тончева естествено е насочен към българските музикални паметници, каквито са например Преславската керамична плочка от Х в., Драгановият миней от ХIII в. и Рилските музикални приписки от ХV в. Но търсейки подходящ сравнителен материал или проследявайки определени развойни процеси, изследователката привлича към работата си десетки славянски и византийски извори от периода Х-ХVIII в., някои от които тя самата издирва и въвежда в науката. Сред нейните находки се открояват три ръкописа от манастира Голям Скит в Галиция (ХVII-ХVIII в.), съдържащи, според указанията на самите съставители, репертоар от "българско пеене".
Темите в областта на музикалната старобългаристика се преплитат тясно с проблематиката на музикалната византология, особено що се отнася до периода ХIV-ХV в. По това време във византийските нотирани ръкописи се появяват песнопения, обозначени като "български", а творчеството на св. Йоан Кукузел става емблематично за късновизантийската певческа практика. За да проникне в същността на тези колкото интересни, толкова и сложни явления, Елена Тончева изследва самата "лексика" на музикалния език, т.е. системата от мелодийни формули, които изграждат характерната за църковното пеене центон-композиция. Това са извънредно трудоемки и може би недооценени у нас разработки, които позволяват на изследователката да стигне до добре аргументирани заключения и да изгради нова концепция за развитието на църковнопевческото изкуство на Балканите.
Със своите задълбочени проучвания и безспорни постижения Елена Тончева се утвърждава като международно признат специалист в областта на музикалната медиевистика. Тя участва в световни форуми на музиколози, византолози и слависти, публикува статии на няколко езика, издава монографии, редактира сборници, печели награди, сред които непременно трябва да се изтъкне Хердеровата награда...
Неизбежното изброяване на успехите, публикациите, званията и наградите дава само общите очертания на един портрет, като го прави схематичен и може би дори стандартен. Всъщност Елена Тончева има твърде своеобразна кариера. Тя се захваща с една формираща се наука, която по това време все още гради своя методологичен и терминологичен апарат, а свързаната с нея литература в България се набавя извънредно трудно. Още по-трудно е да се предизвика някакъв обществен резонанс, да не говорим за интерес към изследването на църковната музика в годините на "зрелия социализъм". Но в резултат от дългогодишната си работа, мотивирана главно от своите собствени научни интереси, ерудиция и вярност към избрания път, Елена Тончева успява да създаде всички необходими условия за развитието на музикалната медиевистика у нас. Нейните публикации и особено дисертационните й трудове се превръщат в учебници за по-младите изследователи, транскрипциите й на средновековни песнопения влизат в съвременния хоров репертоар, а оглавяваният от Елена Тончева Институт за изкуствознание при БАН единствен в България подготвя специалисти по музикална византология и старобългаристика.

Мариана Димитрова