Социалистическият социум
и Валери Петров
Прологосният Глас, който чуваме във филмите, заснети по сценарии на Валери Петров (формалната кинотеория го нарича - "задкадровият глас") има и социална природа.

Двойствен статут на социалното

В разбирането на Валери Петров социалното има двойствен статут.
От една страна, то въдворява полето на една реална метафизичност. Да не забравяме, че Валери Петров, още от ученическите си години до ден днешен, е привърженик на социалистическата идея. Социалистическият социум за него е мястото, където се срещат идеалното и реалното. По тази причина това е просветен социум, овеществяваща се във всекидневното идейност. Този социум има светски, но и мистичен характер, тъй като е създаден от самия човек и е посветен на човека, насочен е към най-широките и обезправени маси, към унижените и пренебрегнатите, към хората "без талант" и без "умения", което няма аналог в световната история.
От друга страна, социалистическият социум си остава социум, поле на напрежението, на драматизма, на трагиката. Социумът не може да не бъде недостатъчност. Обстоятелството, че това е социалистически социум, го прави дори още по-трагичен и недостатъчността му изпъква дваж по-силно. Защото това общество се ръководи от един ясен идеал и отклоненията, липсите, деформациите, са сравними, очевидни.
От тази двойственост и напрежение между социалистическото и социалното се ражда особената валерипетровска мека несигурност, мека ирония, меко недоверие, мек скепсис и мек оптимизъм. От това напрежение се ражда и Гласът, който най-добре може да изрази тъкмо мекотата на съществуващото напрежение, което не може да се пренебрегне, но което и не може да се мисли като неразрешимост, като безизходна колизия.
Ако беше колизия, едва ли щеше да има място за Гласа, тъй като драматическата форма е тъкмо форма на колизийността, на епическото сблъсък, където индивидът е безсилен и изхвърлен от "сцената на бойните действия". В колизийното липсва интимното и в това се крие трагическата неразрешимост на конфликтите, човекът е безсилен да се намеси, излишен е в решаващия момент.

Недостатъчност на социалното

Къде, според Валери Петров, се съдържа недостигът на Социалното начало? Този недостиг не е толкова в сферата на производството, не е в самата социална сфера. Той е преди всичко в сферата на менталното, на логосното, на говоренето, на мисленето.
Тъкмо тук Валери Петров съзира страшния дефицит, въпреки че думата "страшен" не подхожда на неговата поетика. И все пак недостиг в сферата на Словото е страшен недостиг, който, както виждаме от съвременната ни история, повлича след себе си други драми, рефлектира и в най-далечните сфери на живота. Словото, като предвестник на Мисълта, е фундамент на човешката екзистенция. И тъкмо Словото бе най-онеправданата и най-непрогледната сфера на социалистическата битийност. Валери Петров усеща това интуитивно, той никъде не е поставял директно тази тема. Но тя присъства навред, въплътена в Глас, който прозвучава винаги, когато прозвъни и зейне недостигът на Словото. Прологосният Глас в този смисъл иде да "запълни" недостига на Слово, т.е. отсъствието на истинност.
Защо Словото е свързано винаги с Истинността - този въпрос Валери Петров решава, като въвежда "задкадров глас". Той иска да подскаже, че има няколко нива на Словесността, на изразяването и че Гласът е може би една по-висша и дори последна инстанция в скалата на ценностите.
Първият план е социален, комуникативен, стихиен. Там обществото и свръхдържавата налагат строги санкции на Говоренето и Мисленето. Езикът тук се чувства надзираван постоянно, той е съществото, което винаги се намира под наблюдение. Какво и как говориш в тази сфера е много важно за социалния статус на всеки индивид. Словото (логосът) се разпада на две системи (сфери), както ги е определил още Фердинанд де Сосюр - език и речева практика.

Речева практика и език

Валери Петров също предусеща разпадането на Словото в социалистическия социум на две системи, които все повече се разбягват една спрямо друга, губейки връзка си. Речевата практика се съобразява с цензурата на социума и се изпълва с множество травми, цезури, синкопи, забрани, евфемизми; тя сякаш се групира и вкаменява около няколко твърди идеологически парадигми. Така тя обеднява, не може да следи и въплъщава вечно движещите се и изплъзващи се форми на живото екзистенциално битие. Речевата практика е регламентирана, дебатът при нея е почти отхвърлен и тя става лесна плячка на идеологизацията, на преднамереното тълкуване на факти и събития, оттук и на лъжата, т.е. на отказа да се търси истинност.
Другата сфера - на езика, като високоорганизирана, саморегулираща се система, ипостас на духовността, памет на народа, негов сенник и тайник и най-близък вход към истинността, започва също да се херметизира, неподхранван от жизнеспособна речева практика. Езикът търси символни форми на самосъществуването, също иносказателни модуси, разпада се на множество паралелни "езици".
Най-общо казано, в самия филм речевата практика съществува, въплътена в диалозите и словесния код на общуването между героите и света. Тя обаче най-често е непълноценна за Валери Петров и затова той изолира другата сфера и я въплъщава чрез Прологосния Глас. Тук е царството на езиковото, тук могат да се споделят тайни, които са отхвърлени или са забранени в речевата практика. Този Глас не говори директно истините; той по-скоро търси чрез самото си присъствие да спасява езика и езиковото, да напомня за него.
Това все по-видимо и болезнено разцепление на двете системи, които не могат да съществуват отделно, поражда драматизъм. Той не е пряк, не е подаден чрез драматическия конфликт. Той се съдържа в самия факт, че във филма съществуват два паралелни потока на Словото, които по-скоро са самостойни, отколкото да са в режим на диалог. Тук се корени особеният трагизъм на валерипетровското мислене - двата потока почти не се докосват, всеки обитава своята собствена планета. Това е тъжно, това в онтологията си е вече нещо много тревожно и плашещо.

Мълчанието и неговите производни

Вътре в речевата практика и оттам в езика (и като цяло в системата на езиковото) - се настанява Мълчанието и неговите производни (премълчаване, недоизказване, недомлъвка и пр.). Мълчанието приема, по тази причина, също двоен статут.
Първо, то е пауза в езика, отсъствие, лишение.
Второ, то работи и като своеобразен "език".
В религиозните теории и практики (християнската апофатическата традиция, исихазма и др.), Мълчанието се ползва с най-висок статут, то е не само отказ от речева практика, то е засилена вътрешна устременост към Бога, посредник чрез "умна молитва", чрез "умното виждане" (виждане чрез Ума), съзерцание и пр., то може да достигне връзка с мистични потенции. Езикът не изчезва в "исихията", той добива истинската си чиста енергия на ипостас на Светия Дух, на очистено от всяка понятийност и категориалност речево начало.
В разглеждания от нас случай, мълчанието придобива обратните функции - то е отказ от използване на фалшивото слово, то е въздържане от употреба на език, който в утвърдената си речева практика, е фалшификат. Но след като е "отказ", какво иска да "каже" мълчанието? И тук настъпват недоразуменията...
Мълчанието функционира и като език, но препраща към други сфери на живота, които са извън строго езиковото. То препраща, например, към етическото, оттук неизбежно се морализира. Когато някой приеме мълчанието, тълкуванието на това "мълчание" се свежда до моралното, до поведението, до социума. Ето го капана за мълчанието - вместо да препраща към по-високи сфери на духовното и да е форма на сближение към Бога, мълчанието се изпълва с моралитет, започва да се тълкува от социума като социално поведение. Така мълчанието от езиково явление пада до равнището на битово-моралистичното, до нивото на социалния жест.
Затова, тъй като вече се е завъртяло в сферата на социалните стихии, се появяват и неговите производни - премълчаване, недоизказване, половинчатост, недомлъвка, евфемизъм. Истинното вече е загубено от погледа на Мълчанието, то е обругано и сведено до социално поведение. Затова то едновременно е акт, който предизвиква уважение (тъй като е отказ да се говори фалшиво), но в същото време предизвиква и неудовлетвореност (тъй като се принизява до морализма).
Дисидентстващият интелектуалец в епохата на социализма най-често прибягва тъкмо до мълчанието и неговите производни. Защото то бе все пак въздържане от лъжата, но същевременно бе и достатъчно безопасно, тъй като се отдалечаваше от истинното (а истинното може да бъде схванато единствено чрез езика, Логоса, "исихията", чрез "висшето" Мълчание, например мълчанието на един Андрей Рубльов). Мълчанието през епохата на социализма бе хем своеобразен жест на съпротива, хем и своевременно примиряване със статуквото на лъжата. Защото жертвоготовното търсене на истинността чрез Езика бе непосилно, то изискваше могъщ дух, могъща воля.
Затова Валери Петров избира един Глас, който звучи от филмите му и това е отказ от "социалното" мълчание, което принадлежеше едновременно и на полуистината, и на полулъжата. Неговият Глас говори, звучи, той е в Езика и, следователно, вече е стъпил на пътя към истинното. Затова този Глас е важно явление в нашата култура, защото той отхвърляше мнимото говорене на мълчанието и приемаше риска все пак да Говори, да звучи, да бъде Език и да споделя, да търси отчаяно верния път.
Гласът на Валери Петров отхвърляше този тип мълчание, а заедно с него и неговите недотам лицеприятни производни. Този Глас не е нито премълчаване, нито недомлъвка, нито преиначаване, нито недоизказване. Той е честен свръхинтимен опит да се говори истинно, да се отхвърли социалната хватка спрямо езика, която го превръща в клише и в лъжа и да се върви към чистите извори на истинното именно чрез Езика, чрез речевата практика. В този Глас се реабилитираше загубеното единство и живата връзка между език и речева практика.

Лъжата и нейните производни

Езикът, сведен до социалното или дори още по-ниско - до сферата на политическото, неизменно започва да се използва като Лъжа. Нищо истинно не може да бъде казано вътре в политическото начало, защото неговата функция е да изолира истинното и да си служи с преходното. То е стихия на инструменталността, управлението, удържането, компромиса, на възможната позитивност и не може да изказва истинното.
Така че Езикът и речевата практика стават рупори на преиначаване на същността на явленията - езикът тръгва срещу себе си. Това е Лъжата - тя е самоотричането на Езика, когато сам той като единствено средство за достигане на истинното, се употребява за затъмняване и преиначаване на истинното.
Гласът у Валери Петров се съпротивява и на това. Той отхвърля Лъжата, защото е логосен, съкровен, вън от сюжетността (което ще рече вън от социума, в който са потопени героите на филма). Логосният Глас не е от Социума, не е от "мира сего". Макар зароден там, той го надхвърля, бидейки монологичен, интимен, Единствен, истинен-в-езика (език-истина). Със самото си изобретяване, със самото си съществуване, този Глас вече отричаше както злополучната практика на мълчанието, така и зловредната практика на лъжата.
Този Глас няма пропагандни функции, той не е дикторски. Той не чете написан текст, той не е дискурс. Той не е и реч. Той е по-близо до съществото на самия Език, отколкото до речта, затова е тъй "задушевен", херметичен, тъй шепнешком, интимно споделен и изказан.
Интимитетът на Гласа е заклинание срещу социалната злоупотреба с езиковото. Този Глас е извънсоциален, в смисъл, че изобличава косвено фалшивото мълчание и искрената лъжа на социума. Без да атакува пряко и тематично социалното, този Глас се извисява над неговите делнични фалшификации с езиковото, тъй чувствителен към които е Валери Петров. Затова звученето на този Глас, неговата същност на родено слово в истиното слово - е по-висша проява и по-честно служене на истинното, отколкото, да речем, т.нар. "репликова драматургия", отколкото "езоповския" език, отколкото непълноценното мълчание с всичките му опасни производни, които вече посочихме. Затова няма да намерите у Валери Петров нотка на фалш. Макар да не е радикален, този Глас винаги звучи истинно. И това само по себе си е огромно постижение, преодоляване, просветляване.
Този Глас е истинско критическо отношение към социалистическия социум. То е екстраполация на истинност от един език, който е поставен в служба на социално-политическото, дори още по-лошо - на социологическото, пропагандното, на агитацията. В един такъв всеобщ контекст на загуба на истинния Език и на различните злоупотреби с него, появата, съществуването на валерипетровския Глас е вече достойно говорене, съхраняване на сакралното и личното звучене на истинното в душата на всеки човек.

Социалният утопизъм

В този Глас обаче има и немалко утопизъм. Той е утопичен Глас, защото нито атакува пряко и радикално социалистическия социум, нито пък се примирява с неговите пороци от мълчания и лъжа. Той не приема докрай, но и не отрича докрай, защото строи една нова утопия. В този Глас има умиление, свидност, има прошка. Той е копнеж по утопията, той е страдание за загубената утопичност в една среда, която е приела социалната лъжа за норма, а фалшът е станал стандарт.
Затова Гласът винаги е нежен, той пита, понякога коментира интелигентно (интелигибелно), подхвърля въпроси, но никога не изобличава, не води война, не руши. Той гради, огражда, отправя, насочва; той е интернационален, устремен към вътрешността на личността. Тъкмо там утопията иска да се намести - вътре в духовността, в мечтата, в копнежа. И Гласът на Валери Петров успява да стори това, той влива утопията вътре в нас.
Социалният утопизъм на Валери Петров, а и не само неговият (например и утопизмът на Вапцаров, на Павел Вежинов) е някаква мощна лирическа нагласа към света, която по тази причина дава една обеднена картина на този свят.
Социалното се критикува, като се бяга от него и като се представя в един символен ред. Това става, разбира се, несъзнателно. Валери Петров обеднява социалната картина не защото иска да го направи или защото се страхува от истинното, но защото е утопист по нагласа, защото вижда света монологично, монически, идеализирано. Този идеализъм, заедно с изкушаващата си чистота и наивност, крие в себе си опасности, тъй като не държи сметка за въплъщението, за суровата правда на всекидневната реалност. Реалността се възприема половинчато и идеализирано от утопизма, утопизмът й придава, без да ще, идеологизиран вид. Всяка утопия е идеология.
По тази причина и Гласът добива идеологически обертонове и конотации, бидейки плод на този характерен, хем наивен, хем по детски чист, но в същото време и опасно екстраполиращ реалността, утопизъм.

Съвременното либерално общество

Гласът у Валери Петров, със своята логосна монологичност, (следователно, със своя път-в-истинността), се откроява рязко на фона на езиковото битие на съвременното либерално общество. Западното езиково битие отдавна е изоставило понятия като - логос, истинност, битие и подобни. Тук ги употребявам съзнателно - защото и практиката на постмодерната философия го доказа - истинността се губи от хоризонта, щом се появят множеството гласове. Построено върху идеята за дебата, за консенсуса, за споделянето на Другостта, това философско езиково битие успешно разчиства терена на едно двойствено съществуване. Давлението на политическото и на икономическото начало в западното либерално демократично общество се оказа тъй силно, че дори и опитите на съвременните философи да се освободят от него, можем да кажем, се провалиха. И в същото време постмодерната философия изпусна от поглед именно политическото, критиката на политическото. Кризата на съвременното "демократично" западно общество остава встрани от погледа на тази философия. Изкуството долавя тревожните симптоми, но и то в основата си е изпаднало в особената летаргия, особената без-истинност на всекидневието, което обитава в това общество.
Плурализмът е необходима основа на човешкото общество, но загуби ли се Логосът, загуби ли се Единният Език, угасва и духовната, свещена перспектива на всяка човешка екзистенция. Който е живял "на Запад" и който има непредубеден от клишетата поглед, знае за какво става дума - тъкмо за една особена, все още необяснена, без-истинност на екзистенцията. Депресията, умората, непонятното отчаяние от равния скучен хоризонт на битието са симптомите на едно заболяване за "западната" чувствителност, чиито последици тепърва ще ни поразяват. Всичко това иде от липсата най-общо, на метафизично небе, на Изход за отделния Човек. Човекът е така създаден, че дори да искаме да го направим кръстопът на множеството Гласове, той си остава създание на Единствения Глас, който го е призовал да се роди и който ще го призове в смъртта.
В този най-широк смисъл, Логосният Глас у Валери Петров е грамадно откритие. Защото е от-глас от тъкмо този Единствен Глас, който ни зове и чийто въплъщения сме ние, независимо дали искаме да се освободим от това или не. Този Глас показа, че истинното Слово може да бъде търсено само вътре в личността и в душата, а не вън от тях.
Истинното винаги е лично преживения опит на Духа да търси своите начала.

Красимир Крумов



Първата част на този текст е публикувана в брой 10 от 5 март 2004.