На пианото: Абрашев
Сам се изненадах, когато си дадох сметка, че досега не съм написал нито един ред за некоординираните институционални жестикулации на Божидар Абрашев. Вероятно съм жертва на възпитано мълчание пред недъгавостта - недъгавостта на публичната фигура, наречена министър на културата, през която минават, за да се залепят направо върху публичната фигура "министър-председател", три негативни политически маркера и един естетически:
Първият - министър-председателят не се интересува от културата. Иначе не би поставил за неин министър човек, който дотолкова е неспособен да изпълнява функциите си, че почти официално ги делегира на жена си, работи като импресарио на сина си, а през останалото време си маха с посланици по коктейлите.
Вторият - министър-председателят не се интересува от общественото мнение. Иначе би си направил труда поне да отговори на публичните гласове, които един през друг от години настояват за оставката на културния му министър.
Третият - министър-председателят не се интересува от корупцията. Иначе много преди медийния скандал със сградата на Националната галерия за чуждестранно изкуство би попитал министъра си за какво преговаря, с кого преговаря и на чия сметка пътува.
Естетическият маркер - министър-председателят не се интересува от добрия вкус. Иначе не би назначил за свой министър човек, който е написал псалми за него. Още повече, че дори най-добронамерените коментатори не могат да открият друго основание композиторът Абрашев да е на подобен пост.
Впрочем, не съм се намесвал в този, твърде екзотичен дори за нашите политически реалности, сюжет и защото напоследък той експанзира в опити за разправа с вестник "Култура". А да се самозащитаваш с аргументи и анализи от министър Абрашев е все едно да кажеш на клоун: "Паднали са ти панталоните!" Тъкмо отношенията между културния вестник и културния министър обаче очертават една друга сюжетна линия, далеч по-любопитна от гастрола на композитора в сградния фонд на министерството. Истината е, че той съвсем не е първият министър, който според силите си иска да спре вестника. Въпросът е: Защо?
Вестник "Култура" говори за културата в специализираните регистри на компетентността, а колкото по-компетентни са текстовете, толкова по-малко техните автори обслужват йерархии извън текста - било идеологически, според които културата трябва да е паметник на държавата, било протоколни, според които тя трябва да е неин тапет. Министър Абрашев по-скоро е любител на втория тип йерархии, но не това е важно. Важното е, че правенето на култура в последна сметка е въпрос на индивидуален биографичен проект и тъкмо така "излиза" във вестника, заради което вестникът не трябва да излиза.
Едно от нещата в Северна Корея, за които не би се сетил и Оруел, е, че писателите ходят на работа от 8 до 17 часа. Пишат романите си на бюра с пишещи машини, като се събират на летучки да ги обсъждат и после съобразяват действието и героите с волята на колектива. Вероятно и композиторите ходят на работа, но там, вместо пишещи машини, са им зачислени пиана.
Струва ми се, че за да излезем всички с чест от тази история - и вестникът, и министърът, и министър-председателят, трябва да се възползваме от корейския опит: Народното събрание да зачисли едно пиано на проф. Абрашев и той да акомпанира до края на мандата му между 8 и 17 часа. На заседанието за вота на недоверие към кабинета композиторът сам показа такава готовност.

Георги Лозанов