Тероризмът: метод и контраметод
Тероризмът е зрелище. Така той превръща зверството в машина за производство на масов страх, който е неговият единствен ресурс. В реалната рамка на един конкретен акт терористите се стремят да постигнат максимално драстичен показ на разрушение и смърт. За да си помогнат, те често мистифицират и театрализират своята пъкленост с цел постигане на безпрецедентен страхов ефект.
Политестетиката на тероризма поражда масов шок. Тя експлоатира чудовищното и политически безобразното. Някои групи на руския тероризъм от XIX век са предвиждали обезобразяване на собствените си лица със сярна киселина за постигане на пределно терористично издевателство над публичното око.
Тероризмът не припознава идеята за достатъчност, съобразност и безболезненост на наказанието. Обратното е вярното за терористичното "правораздаване". То е винаги внезапно, адско по форма и прекомерно по сила. Неадекватността и нарочната безсмисленост на приложената жестокост идва да радикализира шока.
Взимането и екзекутирането на заложници може да бъде политически ефективно само доколкото е медийно ефектно - едно добре оркестрирано пъклено позорище, което всява френетичен страх. Тероризъм има, защото има открити канали за масово разпръскване на страх, свободни средства за масов показ на терор и производство на ужас. Тези средства формират бурни обществени реакции, променят поведението на групи хора и цели нации, изменят гласа на народите и така могат да огъват правителства. Необходимо е само един гражданин, готов да вземе живота на друг по един безобразно жесток и максимално зрелищен начин, в името на една политически невъзможна промяна.
Тероризъм, който не сее смърт, който не взима безразборно жертви, който не струва живота, е безсмислен. Неговите техники, изобретени още в XIX век, имат за основна цел да създадат болезнено очакване за нелепа и непредотвратима смърт, смъртта на напълно външни на проблема хора.
За разлика от всяко друго убийство, терористичното убийство може да мести армии. Дори в своя минимален състав - един човек показно убива друг в името на някакъв народ - то може да радикализира вътрешни и външни политики, да уволнява и назначава кабинети. Една формула, открита пак в XIX век, когато тероризмът става наше минало несвършено.

Страх и свобода

Тероризмът сее страх само защото може да сее смърт. В това се състои неговата "наука," политикономията на масовия страх от смъртта, от нелепата, но заедно с това политически нарочната и зрелищно насилствената смърт на едни произволно взети хора, някои от нас. Затова взимането и екзекутирането на един дори заложник може да направи така, щото една цяла нация да бъде превзета от масово чувство на "страх и състрадание", на колосална трагедия, което да я накара да търси и да намира виновника в себе си и в своето управление. Изглежда страхът е най-разрушителният завоевател. Страхът от тероризъм превръща гражданите в гласуващи заложници. Защото този, който се страхува, не може да бъде свободен. Страхът сковава свободата. А всяка власт, дошла по силата на страх, а не на свобода, е обречена. Именно с това свое радикално следствие тероризмът може да бъде политически фатален за всяка власт, обслужваща страха.
Следователно, за да се предотврати страхът като основен враг на гражданското състояние на една държава, стават необходими намеси, средства и сили, напълно различни от тези, необходими за разгромяване на армии или ловене на партизани.

(Не)компетентната държава

Тероризмът не е подведомствен, той няма централно бюро, което съставя списъци на заложници и обекти за разрушаване, разглежда жалби и оплаквания на засегнатите страни и техните адвокати. Има много самодействащи групи и индивиди, които могат да издават произволни закани и противоречиви послания. Заложници се взимат не непременно по списъци, а просто защото са се случили да бъдат в грешното време на грешното място. Тази крещяща безразборност, тази хронична неведомост на терористическото действие прави заплахата стъписващо ирационална, а страхът за живота - умопомрачителен. Тероризмът обикновено води до гражданска покруса и институционална безпомощност. Той всява панически страх за живота у всеки, навсякъде и по всяко време, както и чувство за катастрофична обреченост у индивидите, изправени лице в лице с крещящата неспособност на институциите да парират заплахата, да предотвратят безразборните похищения и възстановят чувството за сигурност.
С действията си в подобни кризисни ситуации така наричаните "компетентни" институции могат да внушават колкото сигурност, толкова и несигурност. Затова компетентната държава трябва да има изработен институционален рефлекс за действие в подобни ситуации, защото една от функциите й е активно да управлява кризите, които по определение възникват непредвидимо и могат да причинят сериозни отклонения в поведението на нацията.
Основна грижа на компетентната държава е благополучието и спокойствие на хората. Това, което подрива това насъщно състояние, непосредствено застрашава сигурността в страната. Така тероризмът цели да дезорганизира и в крайна сметка да разруши устройството на всяко благополучие, основано на спокойствие и сигурност. С това той блокира същинската, съхранителната функция на държавата и ефективно обръща гражданството срещу нея. И правителства падат, изложени на терористична заплаха, защото тя подрива гражданското единство, без да застрашава суверенитета и териториалната цялост на страната.
В България днес съществуват твърде много съвети, отговорни за националната сигурност, роят се безразборно центрове, занимаващи се с проблеми на сигурността. Въпреки това в България днес личната сигурност на гражданите е на изчезване.
Кризата с взетите в Ирак български заложници показва, че институциите на националната сигурност към основните власти в страната са формено некомпетентни да се справят с подобни кризи. Там все още се мисли в категориите на един друг, отминал век. Там се борят с един друг, отминал враг. Българската държава трябва да се събуди за реалните геополитически предизвикателства, защото с процеса на отварянето ни в света у нас ще влизат заедно както добрите, така и злите сили.
Държава, в това число българската, не може да носи вина за личния избор на свои граждани, решили да предприемат едно или друго действие, което може да се окаже фатално за тях. Въпреки това, по силата на своята представителна власт, всяко демократично избрано правителство носи еднаква отговорност за всички и за всеки един по отделно от българските граждани, било то вътре или вън от страната, било то по паркингите на Мосул, в софийския ресторант "Славия" или на автомагистрала "Тракия".
Всяко правителство е безусловно отговорно за информираността на гражданите по горещите въпроси на деня, непосредствено засягащи тяхната лична сигурност. Отсъствието на подобна информираност може да се окаже фатална за конкретни "физически" лица и политически опасна за държавата.
Твърде симптоматичен за състоянието на българската официална публичност бе очевидният недостиг на адекватен институционален опит и обществен рефлекс за осмисляне и управление на кризата със заложниците. Отгоре до долу спонтанната некомпетентност съчетаваше искрена паника и фасадна покруса.

Трагическата вина на Държавата

Типично за условията, които поставят терористите, е да вкарат обществото в прекомерно морално затруднение, да го поставят пред трагическа дилема, която не може да има вярно решение. В подобни моменти държавата изпада в невъзможната ситуация на древния цар Агамемнон, който е трябвало да принесе в жертва дъщеря си Ифигения в полза на едно общо и свещено дело - Троянската война. След дълбок вътрешен трагически конфликт дългът на пълководеца Агамемнон надвива над дълга на бащата Агамемнон. Ифигения бива пожертвана, за да не спира ходът на войната.
В логиката на древния мит тероризмът играе ролята на съдба, която поставя държавата пред пределно изпитание, пред трагическа дилема, в решението на която нещо винаги се жертва за сметка на спасяването на друго, не по-малко скъпо нещо.
Управлението на подобни трагедии е в практическото им смекчаване, но не по канцеларски модели, а по силата на опита - исторически, философски, културен. България е познала тероризма отдавна, още при строежа на своята модерна държавност. Не е необходимо нито да заимстваме, нито да изобретяваме модели. Става дума за възпитаване на духовна способност на тази конкретна нация; говоря за една, първо, емоционална и, после, интелектуална зрялост тя да посреща, преживява и осмисля катастрофите и трагедиите, които има да я сполитат. Става дума за обществен опит, който е сравним с личния опит и който се формира не по предварително изработен модел, а в неравната борба на противоположни състояния и взривни чувства - такива като гордост и унижение, страх и себеотрицание, омраза и любов, скръб и еуфория.

Врагът като предмет на знанието

Студената война остави в полза на човечеството огромно теоретично и приложно знание. Тероризмът го направи невалидно.
На 4 октомври 1957 г. Съветският съюз изстрелва в орбита първия изкуствен спътник на земята. Събитието е водоразделно по своето научно и политическо естество. Балансът на силите на планетата Земя е категорично нарушен със стъпването в Космоса на една от супер-силите. На този ден съветският строй става реална заплаха за Запада. Новината е до такава степен внезапна за Америка, че американският Конгрес обявява спешна инициатива за изработване на национална стратегия за изучаване на врага. През следващата година администрацията на Айзенхауер реагира на Спътника с приемането на Образователен Акт за Национална защита. Той предвижда значителна целева субсидия за развитие на регионални изследвания и изучаване на чужди езици. В първите четири години по силата на този Акт са усвоени близо един милиард долара, голяма част от тях за кампанийно създаване на съветология. Едва сега съветската заплаха става структурообразуваща реалност, защото тя бива взета предвид в устройството на американския интелектуален, културен и научен живот.
Въртенето на спътника обуславя това устройство.
Да се изучава, да се разбира и опознава врагът става условие, без което не може той да бъде париран. С края на Студената война системата на разбиране и така на справяне със съветската заплаха се разпадна. Знанието за един окончателно изтощен, а скоро след това и разформирован съветски враг, е вече отзовано в аналите на историята.
По подобен начин, за една година след 11 септември, субсидията по смисъла на гореспоменатия Акт скочи с повече от 20 милиона долара (от 78 милиона през 2001 г. до 98.5 през 2002 г.). Нарастваща вълна от федерални субсидии тласка американските елити в посока на формиране на стратегическо знание и оперативно разбиране на новия враг и неговите адски машини.
Знанието за съветския, дисциплинарно-атеистичен враг е станало безпредметно в днешните реалности, заредени с изпепеляваща религиозна страст и етническа непоносимост. Не космическа система от съветски станции и спътници, а терористични паяжини и техните самоизбухващи мъченици съставляват предмета на новото знание.
Категорично е различието на тези две заплахи и техните символически устройства, изкуственият спътник и живата бомба, а заедно с това и следствията от тях - както за създаващия ги, така и за познаващия ги субект.
Каква би била интелектуалната и военнопромишлената полза от изучаването на живата бомба? Какъв би бил ефектът от внедряването на подобно знание в гражданския сектор?
Новият враг прави надпреварата във въоръженията невъзможна. Абсурдно е да се очаква, че либералният Запад, в отговор на тероризма, ще се заеме с изобретяването на ново, много по-разрушително поколение живи бомби и с това ще парира терористичната заплаха. Живата бомба е това, което този Запад не може да има. Това прави новия враг принципно асиметричен, а паритетът безсмислен.
Изобретяването на един изкуствен спътник предполага извънредно развит военнопромишлен комплекс, интелектуален потенциал, дисциплинарни знания, съставляващи една цяла наука, прилагана от специално подготвен и високотехнологично екипиран кадър.
Какво изисква направата на една жива бомба? Изисква суицидно-индоктриниран мозък плюс елементарна пиротехника - гърмящ колан, натъпкани с подръчен експлозив, винтове, пирони, болтове за постигане на максимално поражение на околната жива маса. За разлика от спътника, живата бомба е извънредно просто и икономично оръдие, което обаче се радва на неимоверно висок коефициент на поразяващо действие.

Движимото и недвижимото имущество на тероризма

За разлика от Спътника, живата бомба се сглобява от малки, строго ненаучни общности, от съзаклятия. Терористичните конспирации възникват и функционират изключително локално и по необходимост търсят да се вкопаят в съответни на каузата им религиозни, етнически, расови и прочее общности. Зад едно терористично действие, съзнателно или не, стои група, значително по-голяма от групата на самите терористи.
Терористите могат да мигрират, но това, което остава трайно недвижимо, са общностите, в които те по необходимост се внедряват, за да ги заразят със своята борба и подготвят поредната атака. Глобалният тероризъм е медиен ефект. Не конспиративната реалност на замисъл и подготовка на едно конкретно действие, а съобщението за него е станало глобално. В действителност тероризмът е форма на максимално съсредоточено по място и време политическо насилие, чийто реален проблем е изключително ситуационно-логистичен. А медиата сама идва и разпръсква терора.
В този смисъл всяка група и всеки неин акт, за да бъдат успешни, трябва да бъдат конкретно заземени в определено място-общност. Едно терористично нападение не влита отвън като снаряд. То няма и характера на партизанска атака, доколкото терористичната група не е отряд, пригоден за директни нападателно-отбранителни действия. Тероризмът се отглежда, той зрее известно време в социалната тъкан на тези, които ще порази. Така борбата с него предполага детайлно познаване на културните, религиозните и етническите общности, които при конкретни обстоятелства могат да станат гнезда на терористи. Подобно познание се добива не със спътници и космическите сонди, а чрез разузнавателна и научна работа на културно обусловен терен, подчинен на своя собствена гравитационна система.

Чувството за враг

Всяка система за сигурност почива на конкретна дефиниция, на конкретна визия, на конкретно осезание за враг. Тероризмът представлява един напълно друг, неконвенционален, в някакъв смисъл "чужд" враг. Този враг не е териториално противоположен, не е пространствено компактен, не е конвенционално мобилизиран, не е фронтален, няма единна външност, а единствено чудовищно раздробена, пъклена вътрешност. Този чужд враг е метаморфичен и подривен, безпрекословно жесток и конспиративно вездесъщ. Той се състои от безброй разнолики, хаотично роящи се, спонтанно делящи се едноклетъчни врагове. Подобен враг не може да бъде отблъснат, а единствено преболедуван.
Врагът ни прониква безразборно. Изчезнала е разделителната система, по силата на която да можем да отличим своето от вражеското. Врагът не е очевидно различим. Той ни се явява в ситуацията на граждани сред граждани. Тези му качества го правят неотразим с военен щит. Всеки един случаен минувач може да е адска машина. Врагът е съседният човек, който избухва. Врагът не е изкуственият, а живият ми спътник. Врагът е станал смъртоносно невидим, но не защото е адски отдалечен, а защото е адски близък. В Израел, например, строят стена, за да спрат живите бомби. Ролята на подобно съоръжение, от Китайското до Берлинското, е била винаги една - да направи врага достатъчно външен, лицев, за да може той да бъде спрян.
Тероризмът се налага като един принципиално вътрешен, дисперсен враг, който прави националните армии и националните граници безпредметни. С процеса на глобализация тази му характеристика се задълбочава и той става вътрешен враг на целия този наш свят.
С нашествието на този нов враг различието вътрешно/външно в държавните работи изчезва, защото той се вкопава навсякъде еднакво и мимикрира навсякъде различно. Всяка отворена суверенна държава, която среща подобен враг, е изправена пред необходимостта не просто да координира, а непосредствено да слива институциите на своите външни и вътрешни работи.

Залезът на суверенната държава

Новите опасности не идват от териториално противопоставени вражески блокове и суверенни държави. Новите опасности се налагат по-скоро като вътрешни, отколкото външни. Врагът не е геополитически масивен и зрелищно надвиснал, тоест недвусмислено различим. Врагът не е суверен, с него не може да се преговаря, защото той е пределно геополитически дисперсен.
В новата ситуация на несигурност категорията "суверенитет" става ирелевантна. Това е обяснимо, доколкото сам врагът не е политически суверен. Този враг застрашава не суверенитета на една или друга страна, а нейните цивилизационни, политически, културни, религиозни, граждански състояния. Това прави необходимо преобразуването на системата за сигурност на всяка отворена държава. От армейска, т.е. отбранително-нападателна, тя би ставала все повече полицейска, т.е. охранително-осигурителна. Следователно това, което днес е най-вече в опасност в една страна като България, е не толкова суверенитетът й, колкото актуалните й граждански състояния, защото опасността се явява не толкова по границите й, а сред тези, които я населяват.
Днес опасността идва от невидими терористични мрежи, от захранващи ги трафици на мръсни пари, хора, оръжие и наркотици, които имат транс-национален произход и интерес. Те пресичат национални граници и земи, като се видоизменят локално, засядайки дълбоко в тъканите на обществата. Днес под въпрос е не толкова мирът между народите, а вътрешното спокойствие на всеки отделен народ. Мирът днес би дошъл не по силата на сключен договор или съглашение между суверенни държави. Мирът днес би бил по-скоро вътрешно политическо състояние, а не международна конвенция. Това състояние, този режим на вътрешно спокойствие изисква всекидневно съхраняване.
Националната сигурност в новите реалности на опасност изисква по-скоро полицейска, отколкото армейска компетентност и намеса. Полицейската схема за сигурност по-скоро включва, отколкото изключва страните и териториите със завишен риск. Включването прави възможно ефективното управляване на рисковите фактори, лице в лице с техните конкретни носители.
Полицията, за разлика от армията, е сила за управление на опасностите отвътре. Именно поради тези нови предизвикателства към стабилността и мира в света, а не поради някакви свои особени достойнства, България имаше своя шанс да бъде включена като съставна, т.е. вътрешна част на евро-атлантическата система за сигурност.

Демокрация насила

Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат - трансплантация на демокрация. Логиката е проста - за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло.
Дошло е време, в което демокрацията се рекламира не като върховен идеал, който предполага свободен избор и историческо постигане, а като дисциплинарна мярка за безопасност. Това, което най-вече би саботирало вноса и работата на демократичните институции в Близкия изток, би било несъществуващото, а и в известен смисъл обреченото разделение на верската от светската власт, на черквата от държавата. Тяхната слятост в духовната традиция на исляма, в сърцата и умовете на мюсюлманите, представлява радикално предизвикателство за нормалното функциониране на режима, наречен демокрация.
Това, което може генерално да провали една внесена демокрация, биха били също така културата и манталитетите, традициите и духовната направа на народите, които се оказват експериментално поставени в условията на демокрация. В подобен случай врагът на демокрацията би имал ментален, а не инструментален произход. Той би бил не технологически, а изцяло антропологически познаваем. Това, което крие опасност, са колективните поведения, а не арсеналите умни оръжия.

За контраметода

Трябва да приемем идеята, че тероризмът е неизкореним - поне днес и поне тук, в този свят, доколкото той е заложен като възможност в системата на модерната държавност и нейната медийна публичност. Въпросът не е как може да го няма, а как сами да "саботираме" работата на тази адска машина, сглобена в самото устройство на света, в който живеем. Как можем, доколкото можем, да развиваме нейната пружина, когато други сили я навиват с безумно постоянство.
Очевидно е, че терористичната заплаха има културно-антропологичен, а не индустриално-инженерен произход. Тази разлика обуславя метода на познаването си. Тя прави така, че именно хуманитарните и социалните науки, а не инженерните и природните науки, да бъдат новите стратегически партньори на държавата в борбата с новия враг. Именно културната антропология би добила стратегическа роля в една преосмислена доктрина за национална сигурност. Защото в изпитание се намират по-скоро духовните заряди и културното зреене на общностите, а не технологичните способности, военните арсенали и ведомственият инвентар на държавата.
Не просто трябва отделни експерти, секретчици и бюрократи да развиват компетентно знание. Необходимо е нацията колективно да проумее природата на новата заплаха и предизвикателствата, които тя отправя към всички и към всеки. Компетентните институции трябва публично да разширят своята компетентност по въпросите на тероризма. Необходима е национална образователна програма, включваща всички сектори на публичен живот.
По тези именно въпроси както правителственият, така и неправителственият сектори, университетите и академиите трябва да добият добре изразено публично лице. Необходимо е авторитетите на хуманитарните и социалните науки, публичните интелектуалци, организирано или спонтанно, да разширяват дебата, да зареждат обществения разум с компетентна информация и тълкувания, да възпитават колективните чувства. Необходим е национален форум по въпросите на тероризма.

Владислав Тодоров